Михаела Илиева: "Рентгенова снимка на свободата"

„Рентгенова снимка на свободата“ е кратка книга. Кратки са и героите в нея. Животът им прилича на сбъднато предсказание, а времето им е страшно сегашно. Те се държат за него, както се държи дървото за брега на реката. Идват от миналото си със светлите детски спомени, с раните и травмите си. 

Михаела Илиева разказва плътно, пестеливо и искрено. Няма щастливи разкази в тази книга, но тя е много светла и топла, защото е човешка. 
 

Иван Станков

Пиета

              Страшно ли е? Няма нищо страшно.
                Всяка ода става реквием.
                                                     Иван Динков, „Лирика“

Мама ви стара, изкрещя Кирил, изхрачи се и стреля. Пушката се задави, той продължи да натиска спусъка, но се чуваше само глух и празен звук. Опипа паласките – патроните бяха свършили. До него манерката му напояваше пръстта в окопа, а от земята се надигаха пàри с мирис на барут и желязо.

Не беше ял от два дни и само металическият вкус в устата му напомняше, че все още е жив. Бяха му останали три цигари, с които да залъже глада. Да имаше сега от бобеца на мама. Или па баница, ма кипнàла. Ония отсреща се изпокриха като хлебарки и само вятърът свистеше, а ушите му залепваха за каската. Гаче се кани да вàли. Ами! Кога дуа, не вàли. Тъкмо си го помисли и малки снежинки започнаха да закърпват дупките по шинела му. Кирил погледна другаря си и в безжизненото му тяло видя скръбната вест, която щеше да отнесе в село, ако оцелееше тук. Вече беше някак убеден, че няма да умре от куршум. Най-верните съюзници на врага бяха студът и гладът. Тук, в тази земна утроба, беше хладно, влажно и страшно, а той все по-често мислеше за майка си, за топлия ù скут, в който заспиваше като дете.

В краката на съселянина му, като мъртви лястовици в гнездо, се бяха свили няколко гранати. Кирил взе една от тях, метна я и се скри. Ония отвърнаха със същото. Той хвърли още две, ония почнаха и да стрелят. Нямаше патрони, ама гранати колкото щеш. Откъде се взеха?

Изведнъж силен взрив го заслепи. Дъщеря му стоеше в рамката на вратата и почти не се виждаше от слънчевата светлина, която беше нахлула в стаята преди нея. Беше дошла да донесе на баща си обяд – боб, любимото му. Завари го както друг път – накичен с ордените и медалите, с които Народната република го бе удостоила, той псуваше и хвърляше в стената бурканите, в които нощем пикаеше, а после ходеше като нестинар по счупените стъкла.

Щом я видя, а този път той я видя, Кирил се свлече на пода и падна изтощен в скута ù. Тя го помилва и заплака тихо, а той я погледна и чиста вода потече от детските му очи.

В този ден Кирил за последен път беше на фронта.

Ариадна

Ариадна извика асансьора, а после докосна копчето по един път с всеки от десетте си пръста. Крачките до входната врата бяха точно осем, както винаги. До метрото – 503. До музея – 1151. Днес беше ден 13 040, откакто се бе родила. На работа изпи две кафета от по 14 глътки. Изпуши 13 цигари с общо 182 дръпвания, сандвича си изяде, като преди всяко преглъщане сдъвкваше хапката по 35 пъти. Това бе само малка част от броенето на съществуването ù, което тя подробно описваше всяка вечер в дневника си. Педантично измерваше времето си и следеше всяко свое действие до секундата. Винаги знаеше колко е часът, макар да не ползваше часовник. Успокояваше я.

Всяка вечер в осем сядаше на въртящия се стол до прозореца. Завърташе се три пъти по посока, обратна на часовниковата стрелка, а след това разполагаше с 840 секунди за единственото занимание, което я караше да се чувства истински облекчена. Разваляше кока, за чиято направа всяка сутрин отделяше по 1 минута и 20 секунди, дългите ù тъмнокестеняви коси се разливаха по раменете ù, облягаше се назад, затваряше очи и започваше да увива кичур коса между пръстите си. Изтегляше го нагоре, разтваряше кичура и ръцете ù започваха да търсят най-грапавия косъм. Малко по малко отстраняваше другите и оставяше само него. Почти винаги той беше и най-къс, а и по-тъмен от останалите. Когато го откриеше, прокарваше палеца и показалеца на едната си ръка от началото до края на косъма, а после същото правеше и с другата ръка. И така няколко пъти, докато му се нарадва. След това го отскубваше рязко и топли вълни заливаха тялото ù. Често топлината се събираше в слабините ù, а тя се изчервяваше. Понякога прокарваше отскубнатия косъм и през устните си, където нервните окончания бяха по-чувствителни. Броят на откъснатите косми всяка вечер беше различен и това беше единственият хаос, който не я напрягаше.

Животът ù беше като една нишка, по която тя прокарваше пръстите си всеки ден. И ето че тази вечер нишката се скъса или пък пръстите ù най-после достигнаха до някакъв край. Отскубна шестия косъм и потърси нов сноп коса. Прокара няколко пъти палеца и показалеца върху избрания косъм. Беше различен – гладък и тънък. Хареса ù много и му отдели повече време. След като го отскубна, поиска да го види. Отвори очи, но светлината в стаята беше слаба. Отиде до нощната лампа, включи я и постави косъма пред струята светлина, но не го видя. Спусна показалеца и палеца си през него, за да се увери, че не го е изпуснала някъде, и тогава разбра. Косъмът беше бял. Дъхът ù се накъса, стана грапав и разтресе тялото ù. В този тънък и почти невидим косъм Ариадна най-после видя милиардите секунди и усети огромната тежест на изминалото време.

На следващия ден, докато отиваше към музея, Ариадна за малко да забрави да преброи стъпките си.

Морето

По време на Светото кръщение, на третото потапяне в купела свещеникът изпуснал Миклош и той едва не се удавил. Тогава е бил бебе и няма как да помни, но толкова пъти му разказвали тази история, че тя се приютила в паметта му и приела образа на негов първи съзнателен спомен. Така се зароди и неизмеримият му страх от водата.

Когато стана на пет, баща му се опита да го научи да плува. Заведе го на брега, хвана го под мишниците и докато го залюляваше, му каза: Ако те е страх от нещо, трябва да се сблъскаш с него, а после го хвърли във водата. Това второ кръщение вече остави ярък и този път съзнателен спомен у Миклош. Водата сякаш не искаше да го пусне в себе си и той я усети като студено стъкло, което се чупи в тялото му. Миклош дълго време си мислеше, че Дунавът е море, защото беше чувал, че моретата са много големи води, в които хората се давят.

Много години по-късно Миклош гледаше същата река от един български бряг, но не помнеше почти нищо от живота си, преди да дойде в България. Нищо не помнеше и от дните, в които заедно със семейството си отплава с плаващата воденица по Дунава, за да стигне до този бряг и да се засели в това село. Помнеше само живота си тук – ученическите години, работата във валцовата мелница, сватбата, раждането на децата и внуците.

Но страхът му от водата все още беше толкова необятен, че пред нея той се смаляваше, превръщаше се в онова треперещо петгодишно момче. Във всеки случай обаче реката не беше безкрайно море. И Острòв не беше òстров, а просто малкото българско село, в което Миклош прекара почти целия си живот. Често пъти бе пожелавал да види морето, но така и не тръгна към него. Мислеше си обаче, че ако страхът му от водата е толкова голям, то реката няма да му е достатъчна, за да го преодолее. Затова планираше да види Черно море. Прочете случайно в едно стихотворение, че морето само живите обича.

Въпреки че тази река беше същата, с годините Миклош започна да я чувства все по-чужда. Целият му, макар и кратък, живот от времето, преди да дойде в България, остана не само неспомнен, но и неразказан. А именно онези далечни години сега той започна да чувства като своя най-уютен дом, в който можеше да се завърне само чрез звуците на майчиния си език. Всяка сричка можеше да изтласка познат, но забравен аромат, всяка дума можеше да има свой вкус и всичко това щеше да оформи цялостната картина на спомена.

Знаеше, че и да си спомни нещо, няма как да подбере подходящите български думи, с които да изкара наяве целия реквизит, потънал зад кулисите на паметта му, а и нямаше на кого да разказва. Жена му отдавна беше починала, децата и внуците бяха пръснати по различни градове и държави и идваха рядко.

Затова Миклош с нетърпение чакаше международната регата, която акостираше и край брега на неговото село. Купуваше една каса студена бира, подбираше най-сладките пъпеши и дини, а по пътя към брега си намисляше за какво да разпитва унгарците.

Но това се случваше само веднъж годишно и за кратко, а и Миклош виждаше досадата в очите на маджарите. Усещаше как за тях той беше унгарски българин, както за съселяните си – български унгарец, за никого не беше цялостен. Разговорите на Миклош с унгарските участници в регатата само разпалваха апетита на паметта му, а след това старецът безмълвно гледаше как малките лодки продължават пътя си до устието на Черно море и греблата им сякаш не във водата се забиваха, а в съзнанието му, откъдето вадеха на повърхността все повече искрици от спомени.

Така той достигна до своя спасителен ритуал – всяка сутрин, преди изгрев, идваше на брега и разказваше на реката, която знаеше много езици, включително и майчиния му.

Докато една сутрин не ù разказа всичко, което му се беше случило тук. Тогава той влезе за втори път в същата река и водата наистина беше различна. Августовското слънце надничаше нетърпеливо зад рамото му, докато течението, топло и приласкаващо, го обгръщаше. Реката започна да разказва на Миклош за неговото детство, а той все повече и повече навлизаше, за да си спомни всичко още по-добре.

От последното кръщение на Миклош се изредиха много изгреви, а водата явно го е обичала, защото така и не го изхвърли на брега.

От книгата на Михаела Илиева "Рентгенова снимка на свободата"
ИК Жанет 45, април 2023
Редактор: Ина Иванова
Оформление: Иво Рафаилов
Корична цена: 13.90 лв.
Брой страници: 112

Публикува се със съдействоето на автора и издателството.

„Рентгенова снимка на свободата“ e отличена с Голямата награда на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“ – Шумен (2022). 

Михаела Илиева

Михаела Илиева (1992) е завършила българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и магистратура „Литературознание“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Редовен докторант е по съвременна българска литература. Нейни рецензии и статии в областта на литературната история и критика са публикувани в различни научни сборници, LiterNet, „Литературен вестник“ и др. Носител е на голямата награда в 44-тото издание на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“ (Шумен, 2022). „Рентгенова снимка на свободата“ е дебютният ù сборник с разкази.

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.