Иън Макюън на 75: Как написва романа „Амстердам“, получил наградата „Букър“

Автор: Джон Селф

16 юни 2023

В това ексклузивно интервю, 25 години след спечелването на наградата „Букър“ за романа „Амстердам“, Иън Макюън отново разтваря дневниците си и говори за вдъхновението за книгата – както и за страната, където се е чувствал като един от „Бийтълс“.

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Иън Макюън малко се сепва при описанието на наградения му с „Букър“ роман „Амстердам“ като част от неговия „период на средната възраст“. „Човек няма как да има период на средната възраст, докато не узнае кога ще умре!“, смее се той.
Обаче романът „Амстердам“, удостоен с Букър през 1998 г., действително отбелязва средата на звездната кариера на Макюън. Тя започва преди около 50 г. със сборника му с разкази „Първа любов, последни ритуали“ (1975) и до този момент са публикувани 16 романа, най-новия от тях – „Уроци“ (2022). Четвърт столетие по-късно и точно преди 75ия му рожден ден на 21ви този месец, моментът изглежда подходящ да разговаряме с писателя за написването, публикуването и приемането от читателите на романа „Амстердам“, както и – някак противоречиво – присъждането на Букър.

Говорим по Zoom, Макюън седи в просторна светла стая, чиито стени са отрупани с лавици. Това е домът му в Глостършър, а стаята, всъщност, е „преобразена плевня. Има врата, която води към градина и поля. Много удобно място за работа.“ Показва ми лавиците с книги – работната му библиотека – уеб-камерата колебливо следва жестовете му. „Книгите са навсякъде из къщата. Никога не съм си купувал жилище, в което вече има лавици за книги! През живота си съм купувал много къщи. За всяка, която съм обитавал, първо съм се питал: А къде са лавиците? Къде са книгите?“

Когато първоначално заговорихме за това интервю, Макюън предупреди, че може би няма да си спомни много за процеса по създаването на романа „Амстердам“. Днес обаче той е намерил решението на въпроса: държи тетрадка с твърди корици в непретенциозен тъмносин цвят и червена спирала. „Това е дневникът ми от 1997 г.“ „Личен дневник?“ „ Да, пишех в него на всеки 3-4 дни. Но сега, като се замисля, просто е невероятно, да уловиш вкуса на времето. И наистина съм записвал доста от настроенията си… как съм напредвал с това, което пиша, или колко съм се ядосвал на себе си, че не започвам. Така че този дневник пази доста ясни спомени за ония моменти.“
Преди да предвкуся радостно – както ми се случи за секунди – как някой ден в книжарниците се появяват „Дневниците на Иън Макюън“, той добавя: „Спрях да си водя дневник в началото на 2000та, за мое голямо съжаление. Колкото по-известен ставах, все по-често получавах запитвания от библиотеки дали могат да закупят дневниците ми и изведнъж невинността от тях започна да се изпарява. С моя дневник имахме наивна, почти интимна връзка. И тогава идеята, че всичко това може да стане обществено достояние – това направо срина всичко за мен. Просто загубих интерес.“

Четях много Ивлин Уо и исках да напиша нещо социално, елегантно, кратко и комично в най-широк смисъл.

Иън Макюън произнася реч при получаване на Букър за романа си „Амстердам“
© Courtesy Oxford Brookes Archive

Как Макюън става „все по-известен“ е част от тази история. Писателят започва кариерата си със скандален успех, познат с неговите кратки шокиращи истории на неудобни теми: пениси на туршия, изнасилване, детска сексуалност. После идват два недълги и незабравими романа – и те еднакво потопени в щекотливи теми, от кръвосмешение до сексуално насилие – „Циментовата градина“ (1978)  и „Почивка в чужбина“ (1981). Вторият (до този момент все още е една от най-силните му творби) извоюва на автора си място в краткия списък за наградата „Букър“.

След това Макюън разширява творчеството си с романа „Дете във времето“ (1987), „Невинният“ (1990) и „Черните кучета (1992), който също е в краткия списък за наградата Букър. Тези романи се занимават с общозначими теми, докато ранните му творби са някак по-резервирани и клаустрофобични, но темата като цяло присъства – за лошите неща, които се случват на хората, само дето някои си ги заслужават. Тези романи ангажират читателите издълбоко – добро и зло, невинност  и опитност – и всяка нова творба е все по-голямо събитие от предишната. През 1997 г. излиза „Неумолима любов“, апотеоз на всичко, което е писал и правил Иън Макюън: въздействащ екшън в началните страници с един отлетял балон с горещ въздух, страховит антагонист и игриви елементи в притурката с фиктивното научно изследване.

Не само читателите са доволни. „Бях страшно развълнуван и щастлив с написването на „Неумолима любов“, казва ми Макюън. „А и това е единственият такъв момент в живота ми и просто страшно ми хареса.“ И наистина, той се наслаждава толкова много на целия процес, че се чувства „ограбен“, когато приключва с написването на романа. „Изпитах огромно напрежение от това, че нямам какво повече да напиша. Просто исках да се потопя дълбоко в нещо друго.“ Но това означава да се отдръпне от обемните романи, които му стават специалитет през предното десетилетие.

Дневникът показва, че направо отчаяно съм искал да избягам от онова, което щях да нарека роман на идеите. „Неумолима любов“ беше пълен с герои, които казваха неща, дето или бяха мен самия, или с които не бях съгласен, но имаше страшно много идеи, които кръжаха, както стана и в „Черните кучета“ и „Невинният“.

Вдъхновението за „Амстердам“ е двояко. Първото трябва да е  комичното. Писателят четял много Ивлин Уо – и по-специално сборника с разкази „Работата прекратена“. „Исках да напиша нещо социално, елегантно, кратко, смешно в най-широкия смисъл.“ Струва си да се отбележи, че, въпреки мрачния материал в тях, по-ранните романи на Макюън наистина имат и комични елементи – примерно „Невинният“, където главният герой дълго се опитва да се освободи от два куфара. „Винаги ми се е струвало смешно“, съгласява се Макюън, „но никой не го схващаше по този начин!“

И ето ти вдъхновението за сюжета, който се нагнетява през целия роман като пружина на часовник, преди сдържаната енергия да се освободи по драматичен начин. Двама стари приятели, Клайв Линли, композитор, и Върнън Халидей, редактор във вестник, се срещат на погребението на бившата любовница Моли Лейн. (Комедията си е толкова черна и Макюън-ска, колкото му се иска на човек: даже в началните страници има една оживеност в описанието на неназованата болест на Моли, в „епизодите с безрезултатно насилие и сподавени писъци“.)

Смъртта на Моли припомня на Клайв и Върнън пакта, който са сключили няколко години по-рано и се базира на разговора между Макюън и негов приятел, невролога Рейл Долан, докато обикалят Езерната област в Англия. „Говорихме си за оня труден момент, когато имаш Алцхаймер и ти се иска да се самоубиеш – но прескачаш границата и става късно. Затова може да ти се прииска да организираш нещата така, че някой друг да те довърши! Така си се шегувахме и си казахме: „Ами що пък ти и аз да не се споразумеем за това?!“ И кодът за тая работа беше Амстердам, където евтаназията донякъде е законна.“ И така това си става постоянна шегичка между Долан и Макюън: ако някой от тях забрави името на другия или не помни къде си е оставил ключа за колата си, другият ще каже „Ето, дойде „моментът Амстердам“ за теб!“

В романа черният фарс за пакта за евтаназия се разиграва на фона на таблоиди с репортажи за секс скандали в правителството. Книгата се пише в последните дни на консервативното управление с мандат 1992-1997 г., когато мантрата на премиера Джон Мейджър „обратно към основите“ за моралните ценности излага партията му на обвинения в лицемерие, щом става обществено достояние, че министрите ѝ имат непристойно сексуално поведение. „Реших, че в това има голям потенциал за комедия“, казва Макюън. „Едва ли не си стана нещо рутинно да намерят министър с грешния човек в леглото.“

Като говорим за това, струва си да направим препратка, за да обсъдим един аспект на Джулиън Гармъни, министърът от правителството в романа, който е заплашен от разкритие във вестника на Върнън. Макюън пише романа в Оксфорд, „в период между стара и нова къща“. „В живота ми беше такава бъркотия – развеждах се. Бях отседнал в един малък апартамент и съседите бяха свястни – имаха някаква любопитна фамилия, която взех за романа си – казваха се Гармъни.“ Били изненадани да открият името си в роман на Иън Макюън, където, както стана ясно по-горе, на хората се случват лоши неща: в книгата Гармъни изведнъж се оказва приклещен в секс скандал. „Когато романът излезе, мисля, че те много се притесниха… но на мен просто ми трябваше хубаво необичайно име! И някак си така и не успях да им се реванширам. Те се изнесоха и повече никога не ги видях. Винаги малко се натъжавам за този случай.“

Джулиън Барнс и Мартин Еймис © Alamy

В романа има много сцени, пресъздадени живо и описващи хаоса в една вестникарска редакция. Макюън е известен с проучванията, които прави в процеса на писане, затова се питам как възниква всичко. За разлика от „героите“ му Мартин Еймис и Джулиан Барнс, Макюън никога не се е бъхтил на журналистическото поприще (ако това е точният начин да се опише „Ню Стейтсмън“ в страниците на роман). „1997ма беше годината, в която се ожених за Анналена [Макфий], която работеше във „Файненшъл Таймс“ и после в „Гардиън“. Вестникарските редакции, особено в ония времена, бяха все още много шумни места – сега са точно като погребални агенции – но това означаваше, че всеки ден Анналена се прибираше у дома, преливаща от истории: клюки и интриги, игри за власт и политика от кухнята. Така че имах много материал за писане и наистина ми беше забавно.“ Макюън също успява да се намърда и на няколко журналистически конференции. „Май беше в „Обзървър“. И това доведе до историята, базирана изцяло на „Обзървър“, но не за това става въпрос.“

С други думи – от подробностите за вестника до секс скандалите – „романът си се пишеше от всичко, което витаеше наоколо и в собствения ми живот.“ Това е чувството, което „Амстердам“ поражда, като го чете човек 25 години по-късно; чувството на някаква свобода и откритост, по-скоро заедно с нещата, които вече са се случили, отколкото да предстои да станат. Точно това дава на книгата своеобразната лекота, както и факта, че темпото ѝ отразява композицията. След „редица неуспешни стартирания на романа“, той го написва „с два много силни порива“, както самият Макюън се изразява и отново поглежда в дневника си.

Кийра Найтли и Джеймс Маковой в „Изкуплението”.
© WORKING TITLE / All star Picture Library Ltd. / Alamy Stock Photo

Дан [Франклин, издателят на Макюън по това време] казва, че винаги е знаел, че „Амстердам“ ще получи наградата „Букър“, но на мен дори и през ум не ми е минавало. За мен Букър е като игра на бутилка. Иън Макюън

Нещо повече, набляга той, нямало е как да напише следващия си роман „Изкуплението (2001) – книгата, с която, бихме могли да кажем, писателят навлиза в грандиозната си фаза – без „Амстердам“. „Той някак разчисти лавиците и разгърна умственото ми пространство, за да напиша „Изкуплението“. Знам, че двата романа са много различни. Също и че хората казват „Ама не трябваше да печелите наградата за „Амстердам“, а за „Изкупление“. Но не мисля, че е можело да напиша “Изкупление“, без първо да сътворя този по-неамбициозен, малък, почти като-мисловна-игра роман. Той някак ме освободи.“ И продължава: „Невинният“, „Черните кучета“ и „Неумолима любов“ произлязоха от желанието да се драматизират някои теми. Докато в „Амстердам“ сцените просто си течаха свободно. Все едно просто бях вдигнал пръста си от везната.“ Е, почти. Макюън – истински меломан – признава, че е предал на композитора Клайв в романа „всичкия ми скептицизъм“ относно дисонансната музика. „Всъщност бях на един концерт в южен Лондон, който се състоеше в това един човек да блъска краката на пианото си с една бухалка за бейзбол, публиката – вероятно си бяха единствено негови роднини и близки приятели, всички кимаха сериозно в знак на уважение към този абсолютен абсурд.“

Как авторът описва романа си „Амстердам“ като „незначителна книга“ ми напомня, че е сравнително кратък – но това не е нещо необичайно за Макюън. Още от ранните му романи „Циментовата градина“ и „Почивка в чужбина“ до по-новите, като „Законът за детето“ и „В черупката“, той често пише в тази компактна дължина. Дали му е слабост?

„Да“, казва авторът. „Харесвам романите, обичам да ги чета и понякога получавам подтик сам да напиша роман. Могат да бъдат много въздействащи. Примерно „Метаморфозата“ на Кафка – 16 000 думи, обаче заема такова голямо място в умовете на хората. Спомням си как си говорихме с Джулиън Барнс и се съгласихме, че новелата е стара форма“. Но Барнс се придържа точно към нея, казвам аз. „Така е! Аз развалих порядъка.“

Да се върнем към романа „Амстердам“ и удостояването му с наградата „Букър“. Бил ли е изненадан Макюън? „Дан [Франклин, издателят му по онова време] каза: „Винаги съм знаел, че ще спечели Букър, но на мен дори и през ум не ми е минавало. За мен Букър е като бутилката в играта. А в шегата на Джулиън за „снобското бинго“ – която, естествено, той пробута, веднага щом спечели [през 2011 за „Шумът на времето“ – има много истина, защото онова, което знаеш със сигурност, е, че различно жури ще избере различен набор от книги.“

Справедливо е да кажем, че има известна степен на обратна реакция към награждаването на „Амстердам“, макар че романът беше посрещнат добре от критиката. „Много добре го приеха“, съгласен е Макюън, „докато не спечели. Тогава наистина му видяха сметката, от мен да го знаете!“ Защо? Да не би хората да направиха грешката да го сравняват с другите по-сериозни романи на Макюън вместо да го сравняват с останалите в краткия списък през 1998ма? (Дъглъс Хърд, председателят на журито, я описва като „странна година“ без „сензационни или безапелационни претенденти“.) „Нямам идея. Всички казваха, че другият претендент е Берил Бейнбридж [която е в краткия списък с „Господарят Джорджи“]. Тя си беше изградила репутацията да е примата и щях да съм много доволен, ако беше спечелила.

Как му се е отразила наградата Букър? „Много, много пъти са ме питали как „Букър“ е променила живота ми. И не че искам да съм груб относно тая награда – просто искам да кажа, че никак не промени живота ми. Освен че със сигурност спечелих голяма сума пари. Ами страхотно, просто прекрасно.“

Спечелването на наградата обаче със сигурност си е било събитие, след като два пъти преди това е попадал в краткия списък?! „Ами да. Хубаво е накрая да успееш. Имам предвид, че Мартин [Еймис] никога не е печелил Букър; мисля, че веднъж името му влезе в краткия списък.“ (През 1991ва, за „Стрелата на времето“; също и през 2003, беше в дългия списък за наградата с романа „Жълтото куче“.)

И все пак, точно след като през 1998 г. Макюън печели Букър, следващите му романи - „Изкуплението“ (2001),  „Събота“ (2005) и „На плажа Чезъл” (2007), всички част от краткия или разширения списък за наградата „Букър“ – го правят най-известният и честван романист във Великобритания. Може би това нямаше да се случи в същата степен, или със същата скорост, без спечелването на Букър.

Ами други страни по света? Питам го за това преди края на нашия разговор. Има ли друго място, където като писател той има същия статут, на който се радва във Великобритания? „Със сигурност Германия“, бързо казва той. „И Китай“. Ходих там през 2017та и беше все едно съм един от „Бийтълс“! Китайците много се навират отгоре ти, въобще не се свенят. Понякога се налагаше бързо да ме изведат с някоя кола!

„Веднъж, точно преди едно четене“, завършва Макюън, „отидох в тоалетната и използвах писоар. И усещам как някой стои до мен… Изведнъж пред очите ми се появяват книга и химикал. Направо ми секна струята! Извиках много силно и веднага дотича човек от охраната.“ Може би не е прекалено късно за някой свръх амбициозен човек да си намери път към роман на Иън Макюън – съмнителна чест, със сигурност: всички знаем какво се случва с героите в романите му.

Фотокредит: CBS News

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.