Станислава Станоева: „От умрял писмо“ - „Трева и звезди“

Детството като една от най-плодотворните, но и трудни теми в литературата, съчетано с уменията на автора да разказва и точността, с която езикът прихваща материалното измерение на живота, превръщат сборника с разкази „Трева и звезди“ в своеобразна психологическа и топографска карта на фетишите и местата на колективна памет от времето на соца и годините след това. Сборникът може да послужи на всички, които са любопитни да разберат що е „спарче“, кои книги, плочи и изпълнители, кои семейни градски теми и легенди са кръстосвали сенки в живота ни. Тук, подобно на изровени цветни стъкълца, картините от света на героите се сменят една след друга в калейдоскопа на автобиографичната памет.

Екатерина Григорова

 

От умрял писмо

1.

„Смъртта влиза и излиза; излиза и влиза…“, често си повтаря наум края на едно стихотворение от Лорка. Не може да си го избие от ума. Понякога то стои забито като пирон в главата ù, понякога задълго го забравя.

Повече ù се върти в мислите сутрин, повтаря си го като мантра, особено преди години, веднага след онази нощ, в която се обадиха за смъртта на Нико. Смърт в Саламанка – като заглавие на криминале, си помисли тогава.

Детството ù с Нико премина като скъсана лента през стар апарат, изплющя в края и празната ролка продължи да се върти още дълго на празен ход. Там, в този далечен град на края на континента, загуби единственото същество, което беше обичала истински. Нейният Нико, който бе тръгнал да търси живота си. И който намери смъртта. Едва на 20.

Сега, както и винаги когато се сещаше за него, тъгата сбръчкваше челото ù като стара обувка. 

Изпратиха запечатан ковчег, който тя погреба набързо в гроба на баща им, без излишни церемонии, без патос, като че вършеше някаква неотложна работа. Сякаш искаше да се прости завинаги с това, да го прибере в чекмедже под земята и то никога вече да не се покаже.

Сутрин в леглото винаги я връхлитат болезнени чувства на празнота и безнадеждност, на страх и безпомощност. Като кучета, болни от бяс. Мисли, че ей сега ще изкрещи, ще полудее, ще изпотроши всичко около себе си. Но не прави нищо. Просто става и върши всичко като робот.

Една такава сутрин си спомня шейната, с която превозваха нафта за печката. Шейната, в която се бяха возили като деца. Тя, като по-голяма, дърпаше и преобръщаше Нико в снега, бузите му руменееха, светлите му очи издаваха тревога, той се смееше от страх и щастие. Това красиво добро момче, нейният брат, с когото тайно пушеха отзад зад малката им тухлена къща, а той стоеше умислен и пребледнял от цигарите. Така и не се беше научил да пуши.

Обичаше неговата доброта и сериозност, мълчаливостта му.

Представя си го как върви по тъмните улици на горещия испански град – сам, с вятър в косите, притеснен. Чуди се дали е страдал, дали се е мъчил, дали е изпитвал болка.

Преди тъгата да я връхлети, отмята завивката и става. Налага си да спре тези мисли, защото, ако им се отдаде, ще направи нещо страшно.

„Животът влиза и излиза, излиза и влиза…“, шепне, а сълзите ù се връщат обратно. Не иска да потекат навън.

2.

Майка ù не разбра за тази смърт. Не можа да ù каже. Мислеше си – само да мине зимата, после през пролетта сърце не ù даде, лятото пък е сезон за щастие, есента за пълнота… Всяко отлагане правеше истината немислима.

Научи се отлично да имитира писмата на Нико по мейла, знаеше паролата за пощата му. Изпращаше всеки месец по едно писмо. „Мамо, аз съм добре, тук е много красиво, работата върви, с приятелката ми се обичаме...“ Бля–бля–бля..., все неща от този род. Кратко, сбито, по мъжки. Понякога пращаше на майка си и сто евро така, както беше правил Нико.

А как ù се искаше да напише цялата истина, от игла до конец. От негово име.

„Мамо, аз умрях в Саламанка, бях убит от наркомани, които ме наръгаха на улицата, на една тъмна улица, докато се връщах от нощна смяна. Майко, много ме болеше, кръвта ми изтичаше – там, далече от теб и Нина, далече от нашия двор, от чешмата, от която пиех вода през топлите лета, далече от шейната, която бутах през зимата, мамо, беше студено, бях сам, сам, сам в смъртта си, мамо…“

Майка им, пенсионерка по болест, живееше отдавна в едно малко подбалканско градче, имаше двор с цветя, лехи със зеленчуци, куче и две козички, имаше си чичо Ангел, с когото си поделяха самотията. Не можеше да разруши този свят, в който майка ù най-после беше щастлива. След като цял живот е била нещастна.

Аз съм стопер на всичко лошо, си мислеше Нина. Аз съм черната дупка, в която попадат всички лоши неща. Аз съм много силна, мога да понеса всяка тъга. Мога да се преборя с гадостите, да ги погълна като Моллох, да ги сблъскам, да ги претопя.

Още от дете искаше да предпази всички от лошото, искаше другите да са добре, да са щастливи и усмихнати, всичко да е наред за тях. За себе си беше измислила спасение. Докато беше малка, се опитваше да предпази майка си от пиянството на баща си, поразиите, които той правеше, приписваше на себе си. Държеше се предизвикателно пред него, когато усещаше, че гневът му става неконтролируем. Ядеше шамари, но беше щастлива, че Нико и мама са добре, защитени от нейната сила.

После, когато баща ù умря пиян и самотен в една канавка, удвои усилията си да го замести. Грижеше се за брат си, помагаше на майка си, за да не чувстват празнотата.

Прекалено много смърт и тъга има в този свят, мислеше Нина, докато като езически бог се мъчеше да овладее живота си. А беше едва на двайсет и пет.

3.

Плуваше все по-навътре, навътре, навътре. Искаше да се измори, за да не може да се върне назад. Никога вече назад, си повтаряше, само напред. И после надолу.

Върна я една рибарска лодка. Стана ù неудобно пред тези отрудени хора, станали в ранни зори. Срамуваше се от черните им мазолести пръсти, от мръсните им ботуши, от небръснатите им груби лица. Разпитваха я защо е влязла толкова надалече. Мълчеше и гледаше рибата в мрежите, трепереше под вмирисаното одеяло, с което я наметнаха.

През първото лято след смъртта на Нико отиде на море при приятели. Не можеше повече да остане сама. Беше лятото на срама. Срамуваше се от това, че е жива, от това, че иска да умре, от приятелите си, които предаваше, от майка си, че не ù каза истината, от рибарите. Срамуваше се да се наслаждава на морето, на водата, на слънцето, на живота си. Вина я затискаше непрекъснато.

Миеше пясъчната си коса по три пъти на ден, търкаше до посиняване тялото си с гъбата под душа. Непрекъснато си мислеше, че е мръсна. Толкова силно миеше зъбите си и езика сутрин, обед и вечер, че ги разкървяваше. Започна с пръсти да изскубва с неволен жест веждите си – тик, от който се отучи едва след година. Месеци наред ходеше без вежди, като някое болно плешиво дете.

Приятелите ù виждаха всичко това, питаха я притеснено какво не е наред. Нищо ми няма, какво да не е наред, казваше тя и палеше цигара. Ставаше от масата, изчезваше някъде. Всичко е наред, всичко, всичко.

Стомахът ù се свиваше, повръщаше само стомашни сокове, с дни не ядеше нищо.  

Едва не се самоунищожи тогава. Не пророни и една сълза, движеше се по инерция навсякъде. Едва ставаше сутрин от леглото, за да отиде на работа или на лекции.

Когато вечер се прибираше, старото им куче – кучето на Нико – я посрещаше гладно. Точно то я спаси тогава. Докато лежаха в леглото, кучето дълго се взираше в нея с кръглите си очи, непрекъснато се навираше до тялото ù, сякаш ù казваше: не си отивай, не ме изоставяй.

Спокойно, кръглоочко, тук съм, прошепваше тя.

И така оцеля. 

4.

Имаше нежен поглед, мека коса и  тънки кости. Беше толкова респектираща в своята тъга, че хората около нея стояха винаги на разстояние. Мъжете се страхуваха от тази тишина, малцина се опитваха да я нарушат.

Беше имала само двама мъже в живота си – единият още в училище, с когото се разделиха през  първата година от следването ù. Вторият – доста по-голям от нея, разведен, с положение в обществото, богат и лъскав мъж, тя разлюби след няколко месеца съжителство. Беше толкова самовлюбен, че не успя дори да се респектира от нейната студенина. Запознаха се случайно в едно заведение и тя отстъпи пред настойчивите му покани за среща.

Въпреки дистанцираността ù, той не я изостави, заживяха заедно. Продължи да се фука с нея пред приятелите си – с красотата и интелекта ù, с ненатрапчивия ù начин на поведение, с вкуса, отстъпчивостта, с мълчанието ù.

В един момент на отчаяние дори я помоли да се омъжи за него, но тя отказа, под предлог че трябва да се дипломира, след това, ако е писано. Той така и не повтори предложението си. Постепенно между тях останаха само сексът и храната. Тя слагаше преграда пред въпросите му, винаги се измъкваше, без да отговори. Хранеха се в скъпи ресторанти или у богатите му приятели, където домакините, с които не пожела да стане приятелка, се надпреварваха кой каква по-претенциозна рецепта да предложи.

После двамата заживяха разделено. Той – в собствения си апартамент, тя – в празната малка къща в крайния квартал. Къщата, в която Нико беше живял, където все още беше жив, защото тя живееше и заради него. 

Тя така и никого не покани на гости, дори любовника си. Не искаше целостта на къщата да бъде нарушена от външни хора. Не искаше разни сноби да обсъждат оскъдната мебелировка, старите ù съдове. Оправдаваше се, че не може да готви. Но именно в готвенето тя откри своите неподозирани възможности. Беше не просто добра, там тя беше гениална. Наред със следването, завърши курсове и стана готвачка в един изискан ресторант. Единствено готвенето я успокояваше. Приготвяше порции за известни клиенти, а после – в дългите вечери – за кучето и за себе си. Искаше да го нахрани, да го защити, да го накара да се почувства добре.

Повечето храна изхвърляше, хапваше само няколко хапки. Въпреки че готвеше божествено, така и не се научи да яде много. И винаги слагаше  по една допълнителна порция на масата за Нико. Мислено му поднасяше храната, мислено го завиваше с топло одеяло – да му е уютно и сито там, под земята, скрит от всички, открит за нея.

5.

Остави стаята така, като Нико я беше подредил, преди да тръгне. Понякога лягаше в леглото му, представяше си че е той, превъплъщаваше се в него, произнасяше неговите любими реплики с по-нисък глас.

Сядаше пред компютъра и пишеше писма на майка им. Писмата на смъртта. На лъжата.

„Здрасти, мамо. Добре съм, дори се чувствам отлично, особено след като шефът ме повиши. Работата е повече, затова и ще ти пиша малко по-рядко, защото времето все не ми стига. Преместихме се да живеем в по-хубава квартира с Милена. Тя също започна работа. Мисля, че животът ми започна да се подрежда. Ще изпратя парички, този път повече, на Нина.

Това лято за съжаление няма да мога да си дойда, не вярвам, че скоро въобще ще мога да се върна в България. Сега е важно да работя, за да живеем с Милена по-добре. А след някоя и друга година ще може да ни идвате на гости с чичо Ангел.

Целувам те, мамо!

Твоят Нико“

Всеки месец съчиняваше в писмо живота на брат си. Искаше да му измисли щастливо битие. Правеше го с хладнокръвието на наемен убиец.

Живите трябва да живеят. Живите трябва да са щастливи. Аз щастлива ли съм? А мъртвите могат ли да бъдат щастливи?

Порасна през една нощ, в която се събуди внезапно и чу майка ù да плаче зад стената. Беше в трети клас и оттогава вече нищо не беше същото. Детството ù отлетя над квартала като балон, пълен с хелий, и се изгуби в мрачното небе. На сутринта разбра, че няма да ходи на училище, защото баба ù – тяхната закрилница – беше починала след дълго боледуване.

После, след години, в една нощ остаря, когато се обадиха от полицията. Баща ù – пияница, побойник и любовчия – намерен умрял в една канавка. Беше зима. На сутринта тя, вече на петнайсет, извади шейната от мазето. Някой трябваше да докара нафта за печката.

А след смъртта на Нико дали съм жива?

Понякога си задаваше и ей такива въпроси.

6.

Всичко, което научи в живота си, беше от майка ù. Тя ù пускаше класическа музика, тя ù четеше книги и приказки, тя я водеше на лекар, на театър, опера, балет.

Заради баща си се научи да бъде силна.

Изправи се срещу му още в шести клас, с дългия кухненски нож. Каза му: Ще те заколя!

Майка ù беше на санаториум, за първи и последен път в живота си, а баща ù си беше довел някаква едра пачавра, с която ги видя да се целуват в тъмния им хол.

Цялата къща беше с главата надолу, баща ù хвърляше мръсните си дрехи навсякъде, пръскаше се с парфюми и изчезваше навън да гуляе. Нина се връщаше вкъщи, където иначе миришеше на стари дрехи и вестници, и заварваше тази чужда размъкната жена, седяща в скута на баща ù. Няколко пъти.

Ще те заколя, извика един ден тя срещу баща си. Той стана от фотьойла и с ехидна усмивка каза: О, я остави този нож, малка пикло!, хвана любовницата си за ръка и със смях изчезна навън.

Но повече никога не доведе у тях чужда жена.

7.

Слушаше безучастно разказите на колегите си в университета и в ресторанта. Не се налагаше да говори, защото всички я познаваха. Хората около нея си разказваха глупости – какво вечеряли, къде били, как се държали децата им, какво са сънували. Тя самата почти никога не сънуваше. Чудеше се дали някога може да срещне в някой сън Нико. Желаеше това. Но не стана. Никога.

А хората сънуваха красоти, блясъци, фантазии. Понякога дори любов и секс, понякога екзотични пътешествия. Чудеше се къде бърка, че не може да сънува и тя такива красоти, да се чувства щастлива, да не иска да напусне онова пространство, да се усмихва цял ден, след като се събуди със съня по очите си, полепнал като аркансил.

Сигурно нарочно не сънувам прекрасни сънища, защото лъжа – себе си, приятелите си, майка си. Измислям какви ли не лъжи, за да приспя подозренията им. Ръся лъжи, с които свикнах отдавна.

Първата лъжа – нараних си окото в ключа на гардероба. Истината – баща ù я удари.

Още на пет години се научи да лъже. Лъжеше всички, за да получат онова, от което се нуждаеха. Затова ме обичат хората, защото никога не им казвам истината.  Това ядене е превъзходно, сексът беше страхотен, палтото ти стои перфектно, забравих да купя картофи и затова мама не е сготвила, изключих, извинявай, не знаех, не разбрах...

Защо ù е да живее в сънищата, когато реалността може да се моделира като сън. Ако потренира още малко, ще повярва дори на себе си, че онази смърт не е съществувала, че брат ù е жив, че може да бъде щастлива.

Прегръщаше кучето и заспиваше. Без сънища.

8.

Нико беше убит в средата на зимата. В една топла февруарска нощ се връщал от втора смяна. Вървял пеша по улиците на Саламанка към квартирата, за да спести пари. Нападнали го двама наркомани. Сбили се и единият от тях го наръгал с нож. В сърцето. Така, както тя беше заплашила баща си с дългия кухненски нож. Дали това не е някаква карма?

Никой не помогнал на Нико. На сутринта го намерили боклукчиите. Останалото се видяло от охранителните камери. 

Полицията не успя да открие извършителите. Съобщиха бегло по новините у нас и – дотам. Убит български емигрант, споменат само с инициалите. Външно изпрати няколко писма до испанските власти и до семейството, после случаят беше забравен.

Изтръпваше при мисълта, че майка ù може да разбере нещо от медиите. Но тя не гледаше новини, само сериали, не четеше вестници. Чичо Ангел ù отваряше пощата в интернет.  

Дано не е страдал, дано не е издъхвал дълго под онова чуждо небе.

Разхождаше кучето вечер и си мислеше какво е да умреш сам, наръган, изоставен на улицата. Дълго не се прибираше, бродеше из квартала. Виждаше наркомани, друсащи се в тъмнината на градинките.

Никой не я закачаше.

Никой вече не ù звънеше. За нея това нямаше значение.

Беше ù достатъчно да има кучето и спомените.

Аз ли убих другите, или другите убиха мен?

9.

В края на първата година след смъртта на Нико, Нина реши да отиде на гроба. Оказа се, че е някоя от задушниците. В първия момент се стъписа и реши да се върне, но после се отказа и продължи. Тъкмо беше набрала сили да го направи, следващ път май нямаше да има. Само ще запали една свещ и си тръгва. След погребението дори не беше приближавала гробището.

Там е само едно тленно тяло, което отдавна е станало прах. Но сега иска да види с очите си, да прочете името му на металната табела, която вградиха на паметната плоча. Дотолкова той живее чрез нея, сякаш не е умирал, сякаш още е жив, но просто няма време да си дойде.

Време е да приеме истината.

Египтяните мумифицирали своите мъртъвци цели седемдесет дни. За четиресет от тях заравяли труповете в горещите пясъци, да изчезне всяка влага от тялото. Трийсет дни ги мажели с благовонни масла, които сами приготвяли. Увивали ги в бели хладни ленени завивки като бебета и ги изпращали да живеят в другия свят. Египтяните смятали, че има такъв и там се живее по същия начин като в този. Затова всички роби, коне, камили, домашни любимци били убивани заедно с господаря си. Цели древни градове са пълни с погребални камери, в които са били складирани жито, вино, бира... Пирамидите имат два пътя. Единият е нагоре – към върха, към другия свят. Има и един много тесен и тъмен тунел, който води към земята. Египтяните знаели, че първо трябва да напуснеш този свят, да минеш през земята, за да пристигнеш там – горе при звездите.

Гробищата в края на града са кални, пълни с бурени и тръни, а враните летят ниско. Влагата и рехавият сняг попиват в косите, дрехите, костите. Попът чете дълго опело, свещите гаснат, гробовете се слягат и мъртвите се смаляват.

Там, де всички се веселят…, казва отчето.

Усмихва се, така иска мъртвите наистина да отиват на едно весело, топло и уютно място.

Циганите чакат да пуснат ковчега, а после да отворят бутилка ракия.

Наоколо по гробовете е пълно с хризантеми. Сеща се за стиха на Иля Велчев: „Хризантеми, мои хризантеми, смеещи се восъчни принцеси. Бели, чисти, утринни сестри, що ви люби тъй скръбта.“

Тихо е, толкова е тихо и спокойно. Цяло поле с мъртъвци, толкова тихи, толкова вече изчезнали. Калта покрива всичко.

Човек е от кал направен и пак в калта си отива.

Пожела на Нико лек път с обувките, които пусна след ковчега в гроба – нови, чисти и лъскави...

10.

Докато върви сред тънкия сняг, тишината и хората на гробището, си дава сметка, че в този гроб лежат и костите на отдавна починалия ù баща. Дори не беше мислила за него, преди да пусне ковчега на Нико там. Баща и син вече лежаха заедно. Дали заедно обикаляха и онези вечни отвъдни полета? Или всеки е намерил там своя сродна душа.

Приближаваше бавно, объркваше пътя, не знаеше точно накъде да свърне встрани от главния път. Докато се оглеждаше сред мъглата и рехавата растителност, най-после позна гроба. Приближи бавно, сякаш се страхуваше, че ще събуди някого.

Неподдържаният гроб се беше слегнал, пълен с натрупана шума и увехнали треви. Не искаше да пипа нищо, само запали няколко свещи, уви ги една около друга и ги забоде на гроба. Седна на влажната малка пейка до съседния гроб. Гледаше пламъка. Ако изгасне, значи ù се сърди, ако гори – значи я разбира. 

Чу лек шум и внезапно се обърна. Като сърна, изплашена от хищник. На няколко крачки от себе си видя жена. Тя се взираше с усилие в гроба.

Божичко, майка!, рече си и всичко се преобърна. Устата ù пресъхна, сърцето ù изстудя, стана от пейката и тръгна към нея.

Майка ù се взираше недоумяващо в металната табела с името на Нико, лъснала като златно кюлче върху гроба.

Нина стигна до майка си, застана плътно до нея, но не я докосна. Заговори шепнешком, сякаш четеше от невидима книга: Понякога обичам тъмните мъгливи улици, усещането за зима, преди тя да е дошла, дори понякога обичам да ставам рано, още по тъмно, и да си представям, че е среднощ, че някъде там, отвъд мъглата, има звезди, в къщите спят хора, всички са добре и сънуват своите добри сънища. Понякога искам да изляза из полето по тъмно, да вървя из мократа трева, да се изгубя в мъглата…

От устните ù излитаха бели облачета студ.

Майка ù я погледна с безумен поглед, после сведе очи и една сълза капна толкова тежко, че подплаши ятата врани, накацали по дърветата.

 

Илюстрация за Диаскоп: @Георги Чепилев

 

Разказ от книгата на Станислава Станоева „Трева и звезди“
ИК Жанет 45, декември 2022
Редактор: Красимир Лозанов
Оформление: Люба Халева
Корична цена: 18.00 лв.
Брой страници: 248

Книгата е издадена с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Творчески стипендии“.

Публикува се със съдействоето на автора и издателството.

Станислава Станоева

Станислава Станоева е родена в Пловдив. Завършва специалност „Българска филология“ в ПУ „Паисий Хилендарски“. Дълги години работи като журналист в печатни и електронни медии. Автор e на поетичните книги „Смъртта на палача“ (1999), „Полет в камъка“ (2003), „Градове и други острови“ (2009), „Теория на всичко“ (2012), „Форми на живот“ (2017), „Божествени частици“ (2020). Произведенията ѝ са преведени на турски, английски, немски и норвежки. Сборникът с разкази „Трева и звезди“ е първият ù опит в прозата.

 

Станислава Станоева в Диаскоп

 

---

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.