Борис Минков: „Висящите полета на българската литература“

Много пъти започвах да пиша тази книга. В различни посоки, с различни нагласи, настройки, настроения. Много пъти се отказвах. Постоянно беше само съмнението - и в писането, и в неговите полета, израз на самото висене.

Борис Минков

Фигуративната представа oт заглавието на тази книга описва висенето като сноп от неподредени и нестабилизирани възможности, които подлежат на съставяне в перспективата на читателска активност. В този смисъл висящите полета изпълняват роля на своеобразни (рецептивни) гнезда: около тяхното отсъстващо, но пазещо идеята за виртуална наличност ядро, са протекли различни наплитания, докато други развития са били отказани, преустановени, блокирани, временно или постоянно пренасочени. От друга гледна точка висящи полета са лайтмотивните зони (сатиричното, естрадното, романтическото, религиозното, съвременното и т. н.), въз основа на които традицията създава участъци от мрежи. Висящ е и самият въпрос какво и защо се улавя в тези мрежи на традицията, какво и защо остава неуловено (или недоловено). И ето че – развита по такъв начин, метафората на висенето се освобождава от потенциалния си негативен привкус. Висяща е конструкцията на гнездото, в което гнезди литературната (ни) продукция. Висящи съоръжения са мрежите на традицията. Висене е и самото дълго траене, в което живее изкуството.

I. Подстъпи към висящите полета

Въведение

Българската култура проявява неизкореним рефлекс да настоява на абсолютната ценност на книжнината и литературното наследство, без по никакъв начин да си дава сметка за основанията на тази ценност – без да се съмнява, без да синонимизира значенията на езиковото национално богатство, така че да създава възможности за неговото разполагане в пластична социокултурна мрежа, без да стимулира склонността към такова проверяване, което да структурира и пренарежда априорно възприетото, без да археологизира себе си и без да развива нагласа да подхожда макар спорадично с радикално недоверие по отношение на тази програмно зададена ценност.

По такъв начин българската култура сякаш сама (а не на първо място чрез своите носители) измества процедурите на четене и разбиране, които единствени са в състояние да актуализират действителната ценност на книгата и словесното наследство, в социалната периферия. Подобно разполагане (книга без четене) изглежда парадоксално, дори трудно представимо. То наистина не е възможно без подплатата на цялостен социален проект, в чиято система книгата присъства като дребна (и тъкмо затова – обща) разменна монета. Различни, в известен смисъл враждебни една на друга идеологии сключват консенсусни споразумения по въпроса за предпоставената репрезентативна ценност на словото: възрожденска идеология, следосвобожденска реторическа програма, модернизационни литературни проекти, поставящи в своя фокус търсенето на националното и неговия излаз към света, социалистическа идеология, постсоциалистически симулакрумни стратегии, основаващи се на либерални по своята заявка идеологии. Идеологическите доминации създават инерционно отношение към същността, мястото и ролята на словото в обществото и тази инерция е в сила дори в редките моменти, в които българската литературна практика е проявявала склонност към известна самостойност и радикалност – времето на авангардите непосредствено след Първата световна война и десетилетието след политическия обрат от 1989 г. Възможно е обаче да се мисли и така: тази рядко проявявана склонност към авангардна плътност твърде бързо поема курса на привидна маневра, която да служи за ново идеологически доминирано пренареждане.

При всички случаи българската култура остава трайно обсебена от своите продукционни нагласи, които разполагат същността ù в сблъсъка между дефицити и изобилие. По такъв начин и разговорът за българската литература се помества във вечно презареждащо се противодействие между „имане“ и „нямане“. От Паисий до днес – например до дежурните безплодни разговори за уместността на участието на България във Венецианското биенале, до не по-продуктивните разговори за литературната Нобелова награда или до научните конференции по повод писателски юбилеи, разговорът за историческата традиция на родната култура се разпъва неизменно между себеобругаването за това, което нямаме, и гордостта от това, което имаме. Особено отчетливо тази реторика намира израз в патоса от сблъскването между тези два полюса.

Основната задача на настоящата книга е да избегне характерното за идеологическите езици менгеме между ùмането и нямането и да предложи друг път в мисленето за литературното наследство. Във връзка с тази задача подходът тук избира говоренето за заложени в текстуалната структура рецептивни нагласи, които във всеки момент наново решават статута на продукционния образ в неговото присъствие или отсъствие, както и в комбинацията между наличност и липса. Тъкмо в процесите на четене и възприемане тези структури се трансформират в динамични полета – в своята потенциалност тези места са едновременно понтонни мостове в преноса на традицията и подвижни пясъци на нейното безследно потъване. Става дума за полета, които са белязани и характеризирани с някаква определена предназначеност и предписана функционалност. При тяхното пластическо уплътняване в отношенията между литературна практика, публична проекция и критическа рецепция обаче са възниквали характерни пролуки и трайни несъответствия. В разбирането на тази книга подобни пролуки по никакъв начин нямат характера на дефицит. В качеството си на запис – своеобразна черна кутия на един рецептивен процес, те се явяват като партитурна основа на литературноисторическия сюжет. Отварянето на пролуките и последвалият ги рефлекс за пренареждане и компенсиране оформят основния модел на рецептивно въздействие в българската литература.

Въпреки че е склонна да посочва на българската литературна традиция слепотата за собствените ù прекъсвания и да описва слабия рефлекс, с който реагира тази традиция на рецептивните празнини, изработената за концепцията на тази книга представа за „висящи полета“ по никакъв начин не заема неуважителна позиция спрямо вида и възможностите на тялото, водено в неясна посока в условията на тази слепота. Напротив, фигуративната представа от заглавието описва висенето като сноп от неподредени и нестабилизирани възможности, които са приоритет на съставяне в перспективата на читателска активност[1]. Така може да се каже, че висящите полета изпълняват роля на своеобразни (рецептивни) гнезда: около тяхното отсъстващо, но пазещо идеята за виртуална наличност ядро са протекли различни наплитания, докато други развития са били отказани, преустановени, блокирани, временно или постоянно пренасочени. Разклонения на различни интенции са създали неволно (или по-точно нецелево) някакъв участък от мрежа, в която биха могли да се ловят заблудени (или по-точно непоследователно формирани) разбирания. Около плетките на тези рецептивни гнезда е придобит силуетът на известна пространствена оформеност, която създава впечатление за цялостен ръст.

В известен смисъл това е действителният цялостен ръст и облик на българската литература (а по принцип и на литературата изобщо): сборът от силуетите на рецептивните ù гнезда с тяхната устойчивост и продуктивност, а не например най-големите ù яйца или най-красивите ù пилци. Затова търсенето и описването на висящите полета на българската литература е ход, който подхожда на стопанин на тази литература: то е свързано с грижа по инфраструктурите на гнездото, с предоставянето на такива оптимални (или по-точно на адекватни) условия на живот на родените и обдарените, които не прекъсват мисълта за неродените и обезнаследените. Такова търсене носи по своята същност и характера на посветеност: правя опит да набележа виртуални рецептивни неустойчивости в конструкта на традицията, но и посвещавам откритите в тях висящи полета на българската литература като жест на заговаряне, като необходимата крачка, която се чувствам длъжен да направя в своята обвързаност и задълженост към разбиращата лаборатория на литературното унаследяване.

Затова дори когато звучи в своите описания оценително (или оценъчно), когато разделя правомерни и неправомерни очаквания, въз основа на които са създадени или към които са ориентирани конкретни произведения, когато пренебрегва или оспорва консенсусно приетото, тази книга не е изцяло литературнокритическа. Тя представлява литературнокритически опит единствено доколкото се основава в непосредствената оптика на едно разбиращото настояще, в което възприемането на съвременните литературни произведения става успоредно с актуализирането в прочита на произведения от миналото. Така присъствието на литературната критика тук е мотивирано от настройването на перспективата на „процесуалната история“, перманентно актуализираща се в една практически безкрайна „верига от реакции“ (Яус 1998: 42; 46).

Представата за поле в тази книга дължи своето очертаване на понятието на Пиер Бурдийо и особено на позицията му, че литературното поле се оформя в борбата си срещу хабитуса, докато успее да се наложи „като отделен свят, подчинен на собствените си закони“ (Бурдийо 2004: 88)[2], като застава в отношение на хомология спрямо свързаните с него и с контекста на създаването му институции и други полета (академии, клубове, издания, но също така например и политически и икономически образувания, медийни продукти и т.н.). Наложеното като самостойност литературно поле е в състояние въз основа на собствения си символен капитал да придава автономия на участниците и институциите, свързани с него. В непосредствен исторически план Бурдийо наблюдава втората половина на ХIХ век във Франция – културноисторически момент, в който значими участници в това поле са в състояние „да дадат израз на независимостта си спрямо външните политически или икономически сили“ (цит. съч.: 107). Този момент изследователят разгръща като характерна платформа, в условията на която полето работи. По такъв начин се разгръща алтернативна продуктивност, която не зависи от непосредствения принцип на успеха, измерен извън обхвата на символния капитал. Понятието на Бурдийо за литературно поле се отличава с изключителна пропускливост на границите за разлика от повечето други социални позиции. Това прави представата за поле особено ценна за моя опит, както и във връзка с възможностите за преодоляване чрез него на антиномичната опозиция между синхронната структура и историята, между вътрешния прочит и външния анализ.

В отделните раздели на тази книга се използват различни значения на метафората за висящи полета. Непълноценно функциониращите рецептивни инфраструктури в литературния процес са изходна гледна точка към историческите проекции. В много случаи тези структури са настроени да служат на подреждането на българската литература, а не да подпомагат разбирането. В резултат на това историята на българската литература, мислена в перспективата на художествено поле, се трасира от „призрачни спирки“, които обаче са оборудвани с пълноценен комуникационен потенциал. Това наблюдавам например в случаите с дискусията около декадентството и в разказа за опита за конструиране на модернистични авангарди. Такава е гледната точка също например при проследяването на типовете сатирическо възприятие в техните исторически развития. Във връзка с отчасти наличните инфраструктурни конструкции литературната продукция предприема невинаги успешни опити да се самоналожи, като при това използва твърде тясно разбиране за диалога си с традицията и развива погрешни представи за своята самостойност. Това значение на „висящи полета“ се използва на първо място при примерите от съвременната литература, но също например в опита за очертаване на естрадното и комплекса на неговото въздействие. Трето значение на висящи полета развиват конкретните литературни топоси на „романтическото“, „религиозното“, „историческото“, „съвременното“ и т.н. Тези топоси пазят своите проекции от пресичането на синхрония и диахрония, като в редица конкретни случаи може да се проследи как се използват и надграждат създадените очаквания.

Както историческите, така и съвременните фокуси са избрани в своя примерен потенциал. Настоящото изследване не разполага с оптика, с възможности и намерения да предаде или внуши пълнотата на българската литература. Вместо това то ще търси късите съединения на традицията, прекъсванията, отсъствията, оттеглянията, недоразвитото. Тази редица от фигуративни деривати ще свързва значенията на „висящите полета“ и ще пренася концепцията за тях през разнородните раздели.

За крехкия гръбнак на българската социална пластика

Нека да поясня казаното дотук с един съвсем конкретен пример. В началото на 2021 г. комисията в Програма Литература на Столична община беше одобрила за финансово подпомагане издаването на речник на новите думи в българския език. Томът, създаден от Института за български език към БАН, започваше с думите абевеец и абевейка със съответните значения на мъж и жена, привърженици или членове на партия АБВ. На следваща инстанция обаче предложението на комисията бе снето с основание, че няма връзка между предложението за речника и град София. Оказа се невъзможно да се обясни на културните експерти що за ценност може да представлява някакъв речник за града (им) и те бързо решиха, че ходът на изданието към субсидия е въпрос на недоглеждане. В същото време практически всяка заявена интеракция в публичното пространство (стига да не е предложена от компрометирано лице или от неизпълнила условията по договорите от предишни програми институция) бе приета като очевидно свързана със София.

Разбира се, поетическите интеракции в публично пространство представляват несъмнена ценност. Но ценността на тяхното моментно проблясване и „разтваряне“, изчезване в пространството е много подобно на това, което се случва с новите думи. Дори и със своето моментно стабилизиране между кориците на речника голямата част от тези думи (подобно на самите начални абевеец и абевейка) ще изчезнат, ще се стопят безследно из същото публично пространство, в което ще затихнат и песните на бардовете. Новите думи на новите дни – нашите спонтанни неологизми, са копелета на големия град, в тяхно лице пред нас преминава естествено възникващото от само себе си творчество на нашето време – само понякога съзнателно прокарвано и насочвано, а много по-често спонтанно, безпризорно, низово. Това са думи, възникващи от новите предмети в нашия свят, но и предизвикателни, дразнещи, нестройни, съчинени, куци (или симулиращи недъзите си) творения на мига. Подобно на персонажи от някаква просешка опера, тяхното естествено място е именно мегаполисната среда – най-често невидими, но решаващи постове в хранителната верига на културата.

По такъв начин нашата „абевейка“ от примера е не просто непризната дъщеря на (град) София, тя е възлов елемент на социална пластика (Йозеф Бойс). Обстоятелството, че следата от нея ще се разтвори в неразличимото публично пространство независимо от излизането на речника с подкрепата на някоя друга програма, не снема силата на нейното присъствие като потенциал, като свободна или отсечена инфраструктурна връзка. В тази своя потенциалност проблесналата за миг дума има същото право на присъствие и внимание, колкото и консенсусно приетите родни шедьоври. И то не защото един ден някой може съвсем случайно да изрови думата, да реши да ù даде нов (например художествен) смисъл и с това – както се казва в езика на всекидневието, да промени хода на историята. А защото всяка една дума-спирка не е нито начало, нито край на значимия процес на културна трансформация. Всяка дума е висящо рецептивно поле.

В средата на ХIХ в. – тоест в епицентъра на един доминиран от телеологически и детерминистични нагласи контекст, със своя Немски речник братя Грим са заложили нещо, което е придобило завършен вид повече от сто години след смъртта им, като и след този момент на завършване платформата на речника е продължила да се развива, да търси промените, да отчита и описва разликите, да очертава история на въздействието на всяка една речникова единица и на всички речникови единици заедно. Възприемането на принципите на тази процесуална живост на проекта и изобщо на всяко въздействие прави така, че днес на никого в Германия не му хрумва да пита какво общо има делото на братя Грим с Берлин, с Касел или с Фридрихсхафен, а не например обстоятелството, че в речника диалектите (другостите, както е модерно да се казва сега при нас) са ценност, към които се подхожда с респект[3]. Впрочем идеята за процесуалния характер на културата и респектът пред регионалното са знаци на едно и също нещо.

Така в литературната комуникация, а и изобщо в културната памет свещените места се съдържат не в скрижалите, не в паметните плочи и юбилейните чествания, а в продължаващите усилия – всекидневни, незабелязвани, пречупвани, разпръскващи се, изтичащи като пясък. Въпреки своята физическа материалност книгата е неустойчива по природа – сама по себе си поле на променливи и скрити въздействия, а не завършен веднъж завинаги монумент.

При това за интересуващия ни случай е необходимо да се има предвид и следното: в българската култура, в която дори самата работа по приетото за ценност умножаване на литературната продукция се разполага междудругото, между две битки с враговете или с не по-малко коварния живот[4], мравкообразните усилия на литературното въздействие не само не се ползват с авторитет, но и имат твърде нисък коефициент на споделимост. Те трудно заговарят.

Из „Висящите полета на българската литература“
Изд. Сдружение Литературна къща, 2023
Брой страници: 328
Цена 16 лева

Съдържание

I.Подстъпи към висящите полета
Въведение
За крехкия гръбнак на българската социална пластика
Традиция в потури
Разбирането е вписано в рисунъка
II.Бележки в полетата на българския модернизъм
Дискусията за декадентството и символизма
Депата на историята или призрачните гари на българския авангард
III.Българската литература и проблемът с различията
Възможно ли е да съществува алтернативен канон на българската литература?
Канонът – пазител на различията
Комплексът Догнать и перегнать
90-те години – карнавал с предизвестена смърт?
Колко известен може да бъде българският писател?
За потенциала на още две книги да бъдат известни
Роден с обувка в ръце. Изходът на Арто
IV.Пожертваната менипея или колко сатира може да понесе българската литература
Оттегляне в сатиричното
Изключението Алеко Константинов
Липсващите сегменти на менипеята в българската романова традиция
Менипея и авторефлексия в Хитър Петър на Георги Марковски
Към опита на менипеята в наши дни
V.Естрадно и литературно в поезията на 70-те и 80-те години на ХХ век
Случаят „Честен кръст”
VI.Несвоевременната аура на романтическия творец
VII.„В центъра на всички истории” – печатът на религията
VIII.Веригите на историческото повествование
IX.Съвременност или литературност
Опит върху прозата през 2015 г.
Четири по-нови опита в полето на съвременното
„Другата врата” към съвременността
X.Романът у нас днес
XI.Трилогията на Виктор Пасков и Преходът
XII.Тялото в сюжетите на българските кризи
Вместо заключение

Литература

Вазов 1975: Вазов, Иван. Паисий. // Иван Вазов, Събрани съчинения. Т. 2. С.: Български писател, с. 81-84.

Бурдийо 2004: Бурдийо, Пиер. Правилата на изкуството. Генезис и структура на литературното поле. С.: Сом на науките.

Изер 1994: Iser, Wolfgang. Akt des Lesens. 4. Aufl. München: Wilhelm Fink Verlag.

Яус 1998: Яус, Ханс Роберт: Литературната история като провокация към литературознанието. Превод: Майа Разбойникова-Фратева. В: Х. Р. Яус, Исторически опит и литературна херменевтика. С. Университетско издателство, с. 27-87.

[1] Концепцията за „висящите полета“ дължи значителна част от своето основание на развитото понятие за „празни места“ (Leerstellen) на Констанцката школа, основно при Волфганг Изер. „[Празните места] представляват ‘ставите на текста’, доколкото функционират като ‘шарнири на замисъла’ в перспективите на представяне и по такъв начин се явяват като условия на възможното свързване на текстуалните сегменти един спрямо друг“ (Изер 1994: 284).

[2] „[…] именно борбата прави историята на полето; чрез борбата то се темпорализира“ (Бурдийо 2004: 256).

[3] Към това трябва да се прибави, че по времето на Грим още не съществува единна германска държава. А повече от век по-късно – по време на Студената война, е планирана и започната съвместна преработка на най-старите томове в двете германски държави (в Източен Берлин първите три букви – А-С, а в Гьотинген – D-F).

[4] Безкрайно симптоматично е това, което се казва във Вазовата ода „Паисий“ за Симеон: „[…] и кога нямаше кого да надвива,/ той пишеше книги, за да си почива“ (Вазов 1975: 84). – Всяко безбрежно славословене на буквите и словото, всяка гордост от някогашни и днешни писмена, всяко книжно самохвалство трябва да държи с ръка зад гърба си тези стихове като спасителна аварийна спирачка.

Борис Минков в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.