"Чествам себе си": Най-личната и зашеметяваща поетична творба на Уолт Уитман

01.07.2023
Снимка 1

Автор: Елън Врана

Аз чествам себе си, възпявам себе си, 
което аз приемам, ще приемете и вие!                                                                               
Защото всеки атом, който ми принадлежи, принадлежи и вам!                                                                   

                    

Превод: Владимир Свинтила (https://chitanka.info/text/30098-pesen-za-men-samija)

 

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

 

През 1855 г., с малко фанфари и само няколко печатни копия (които едва  включвали името на автора), Стръкчета трева е публикувана в САЩ. Както самият автор Уолт Уитман (1819–1892) очаква, стихосбирката е лошо приета. Не се трогвал много този непознат до момента поет.

На всичко аз противостоя, но не на своето разнообразие, 
дишам въздуха, но ще оставя достатъчно чист въздух                                    
и за другите, не съм надут, на свойто място съм.           

(Молецът и хайверът на своите места са, 
горещите слънца, които виждам, тъмните, които няма как да видя, 
са на своите места, 
уловимото е на мястото си, недоловимото също.)

 

Стръкчета трева е в бял стих. Няма рими, нито ритмични фигури като поезията на съвременниците на Уитман Лонгфелоу и Тенисън. Книгата съдържа петдесет и две неозаглавени стихотворения и поеми, а най-състоятелната става известна като „Песен за мен“. Още първите стихове заявяват безапелационно: „Аз чествам себе си, което аз приемам, ще приемете и вие! Защото всеки атом, който ми принадлежи, принадлежи и вам!“ В известен смисъл Уитман е прав, макар че е трябвало да каже „ген“ вместо „атом“. Повече за биологията на погрешимостта ни, можете да прочетете в Какво е животът? на Роб Нърс.

Епичната поема на Уитман е сексуално експлицитна и съдържа неудържима радост от живота и любовта, възхищение от непосредственото и проницателното, както и призив за човешка свързаност, започваща и свързваща с Уитмановата индивидуалност.

Добре дошъл е всеки орган мой, и всеки атрибут 
на всеки здрав и чист човек. 
Ни инчът, ни частица някаква от инча не е по-нисша и 
никоя от тях не бива да е по-приета от останалите.

 

Тръстиката, или, както всички я наричат, „трева с дълги листа“, расте по брега на река Арън в Съсекс, Великобритания

Първата поетична творба на Уитман все пак привлича вниманието на Ралф Уолдо Емерсън, най-отявленият философ-идеалист и писател в САЩ. В отговор на полученото от него копие на „Стръкчета трева“, Емерсън пише: „Не съм сляп за прекрасния дар, какъвто представлява тази книга. Намирам я за най-невероятното остроумие и мъдрост,  с които Америка някога е допринасяла. Много съм щастлив да я чета, както всяка голяма сила ни кара да се чувстваме.“

Бездействай с мен върху тревата,
освободи от спазми глътката си,
не думи, нито музика, ни рими искам аз,
ни нрави, нито лекции, ни най-доброто,
само тананикане обичам,
глухия ти глас със неотворени уста.

Включих думите на Емерсън по две причини. Първо, поезията на Уитман е дълбоко чувствена, занимава се с онова, което се възприема като виждане, звук, докосване и т.н., и начина, по който тази информация се отпечатва в нашето общо познание. Затова изборът на Емерсън на думи - „не сляп“ - е особено подходящ и показва точно колко му е въздействала поемата. За да разширите емоционалния си речник, вижте The Greeks Had a Word For It („Древните гърци са имали дума за това“).

Второ, Трансцендентализмът – нещо, които Емерсън и други като Хенри Дейвид Торо развиват и промотират в стотици проповеди и лекции, може да не е бил толкова траен в годините, ако не е била поезията на Уитман.

Време и пространство! Моята душа! Сега аз знам, че вярно съм отгатнал
каквото съм отгатнал докато лежах върху тревите,
каквото съм отгатнал, когато бях самотен във леглото
и пак каквото съм отгатнал, като се разхождах                                             
по брега под бледите звезди на утринта.

 

„Важната функция на поезията“, пише френският академик Гастон Башлар в изследването си за поетиката и мястото, „е да ни даде обратно ситуациите от нашите сънища и мечти.“ Уитман пише от висотата на чувството на трансценденталност в първо лице мн. ч. – нещо, което Емерсън и Торо никога не постигат до край. Огромният чувствен вихър на емоцията и щедрото хиперболизиране на индивидуалността в поезията на Уитман създават у него нещо като мит, същество от друг свят. Уитман е „човек, когото не можеш да подминеш“, според аржентинския романист Хорхе Луис Борхес.

Борхес продължава разсъжденията си: „Уолт Уитман сам по себе си е мит, мит за човек, който пише, много нещастен човек, много самотен, при все това той превръща себе си в доста великолепен вагабонт. Казвал съм, че вероятно Уитман е единственият писател на земята, който е успял да създаде от себе си митологичен човек и един от тримата в Троицата е читателят, защото, когато четеш Уолт Уитман, ти самия си Уолт Уитман.“

Веднъж Емерсън пише, че когато гледа хоризонта, усеща „радост до точката на тъга“. Уитман ни потапя в емоцията.

Помня как веднъж лежахме с теб в една съвсем прозрачна
              лятна утрин,
как положи глава на бедрата ми и нежно се обърна към мен,
и разтвори ризата от гърдите ми и плъзна езика си по
              оголеното ми сърце,
и ме докосваше докато почувства брадата ми,
и ме докосваше докато обхвана краката ми.

Превод: Петя Глеридис (https://liternet.bg/publish12/wwitman/pesen.htm)

Да те държат по този начин, люлян и проникнат от чувство и светлина – Уитман връща емоцията в ръцете и сърцата ни. Той разширява самосъзнанието си отвъд времето и съществуването: "Пиедесталът ми е здраво сложен в жлебовете на гранита, присмивам се на туй, което сте нарекли разложение.“ Въпреки това, емоционалната отсянка е едновременно овладяване и задоволство.