Петър Карапетров: Боян Магесника

Четиво с продължение

►

Част Първа

1. Безредица в царството

Людите на Велики Преслав веднага познаха княз Вениамина.

Наистина, той бе отслабнал, но блясъкът на черните очи беше същия, стройната младежка снага бе все така изправена, главата дигната, стъпките твърди. Мъжете говореха за облеклото му, изцяло българско, от скъпи шарени кожи и копчета, пристегнато от плочест колан, на който висеше късият меч. Младост лъхаше от княза. Увереност. Черната коса се развяваше без да бъде притисната от шапчица или калпак и широкото чело се откриваше. Носът бе тънък, остър, устните свити. Очите като че ли непрестанно гледаха някъде в далечината. Жените се възхищаваха от този загадъчен юноша. Бяха загубили дирята му. Малцина говореха за променливия княз. А сега заговориха всички. У него имаше нещо странно, което привличаше и мъжете. Искаха да хванат миналото му, да го свържат с настоящото и бъдещето… Бе се върнал същата вечер, когато тръбите известяваха с прегракнали звуци за новата бран с империята. Някаква преживелица ли го бе върнала в престолнината или бе дошъл, за да се доближи до своя брат? Казваха, че има незабравени неща между братята. Скрити чувства, омраза, недоверие…

Или потайният княз желаеше да вземе участие в новата бран? Вениамин бе истински потомък на старите ханове и неговата младост щеше да кипне в смели набези срещу врага. Но благоразумието нямаше да позволи Вениамин да бъде предводител на тисячници. Кръвта можеше да проговори. Кръвта в семейството на мъртвия цар.

За Вениамин беше отредено последно място. Желаеше ли той да мине напред? Преди него бе Иван. А вуйчото? А Михаил? И тук мълвата се вмъкваше в най-тъмното място. Тя заговаряше. Живият ум и пламенното сърце на Вениамин бяха познати на мнозина. Спокойните дни на детинството му се вплитаха в безпокойството за престолонаследието. Мрачна сянка бе легнала над двореца. А в него бе заключена завинаги една тайна. Тя прогони и най-малкия царски син. Тогава сляпата вест се забърка из улиците. Обида, отмъщение, заговори, бягство… Дръзко оскърбление на верни боили. Прогонване на видни военачалници. Изгнание за именити благородници. После дойдоха наемни отряди. Небето над престолния град се смрачи, вятърът донесе късни заплахи.

Боритарканите на далечните крепости и градове започнаха да прииждат в престолнината, за да се поклонят на новия цар и получат повелите му. Кметове, управители на далечни земи, завладени от техни деди, идваха загрижени и си отиваха наскърбени. Какво ставаше зад мраморните стени на царския дворец? Тълпите се развълнуваха. Събраните дружини от Мизийската равнина и от Малка Скития изказваха недоволство, бяха готови за метеж.

Тогава предпазливият кавхан изпрати тайни повели за бран с империята. Местните войски се раздвижиха. Глашатаи с тръбни звуци съобщиха вестта на преславци. Старото въодушевление пламна. Страшната съперница на империята, държавата на българите, отново щеше да прати своите неизброими войскари към града на градовете. Могъществото на Симеоновата държава бе запазено и грозната заплаха за Византия отново надвисна.

Бяха ли доволни преславци? Съветът на великите боили не ги запита. Шумният град все тъй суетно се веселеше. Тълпите гъмжеха по площадите, чужденците купци идваха със своите кервани, мравунякът от прости люде се събираше пред храмовете. Но Велики Преслав не желаеше да воюва. Стигаха тези безспирни войни. Богатствата бяха струпани в престолнината. Купци тънеха в злато и свила. Имаше развлечения за тълпите. Имаше хляб за скитниците.

А явяването на Вениамина пред новата бран бе загадка, която хлевоусти преславци се мъчеха да разгадаят като нова заплаха за спокойствието и благоденствието на града.

Оспорване престола на Петра. Вмешателство в делата на великия боилски съвет. Бран с империята. Превземането на Константиновград. Това бяха все желания на Вениамина.

Богатите купци желаеха мир и потърсиха кавхана, за да му посочат опасността от княза. Вуйчото щеше да изтръгне желанието на буйния княз да се натрапва в двореца. Дали би се развеселил Вениамин, ако би узнал, какво се мълви из града за него? Бе твърде млад, за да оцени всичко. Но знаеше колко бе лесно да се приказва за някого из Велики Преслав, как идва мълвата, нейната смрад и безкрайност. Тя можеше да запали огън. Бе огледало за престолнината. Раждаше се в домовете на знатните, откъдето бягаше по улицата. Никой не бе се спасил от нея.  Разумът гледаше само края на пътя. Но и той не се виждаше. Промяната във Велики Преслав бе голяма.

Вениамин дойде с честната мисъл да помогне на братята. Срещна скрито недоверие. Откъде се промъкваше това настроение? Бе се за миг объркал. Дворецът бръмчеше от неясни слова на съветници. Бран. Продължение на войната с империята. Безредица в царството.

Боян Магесника в Диаскоп

(следва продължение)

Библиотека „Български исторически романи”, препоръчана от Минестерството на Народната Просвета, Министерството на Търговията, Промишлеността и Труда, Министерството на Войната и от Светия Синод на БПЦ.

Петър Константинов Карапетров

Петър Константинов Карапетров (с литературни псевдоними Камен Каменов, Камен Чернокаменов, Черният Пиери и др.) е български книгоиздател и писател.

С обемистото си творчество допринася за популяризиране белетристиката на исторически теми и за предизвикване интереса към нея в широките слоеве на интелигенцията.

Роден е на 18 февруари 1900 г. в Казанлък в семейство на учител. Завършва гимназия в Стара Загора и право и дипломация в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1922). Специализира в Париж (1937). Едва 22-годишен Карапетров основава и е главен редактор на първите филмови издания в България – „Кинозвезда“ и „Киновестник“. Директор е на Държавната печатница в София (1929 – 1930). Главен редактор на списание „Нов свят“ (1921 – 1926). През 1926 г. създава издателството „Древна България“, което отпечатва общо около 160 книги, а в поредицата „Български исторически книги“ – 27 романа. Техни автори са едни от най-бележитите писатели от първата половина на XX век – „Ден последен, ден Господен“ на Стоян Загорчинов, „Раковски“ на Людмил Стоянов, „Златна земя“, „Преселници“, „Индже войвода“, „Боляри“ на Константин Петканов, „Солунският чудотворец“, „Дъщерята на Калояна“, „Йоан Асен II“ на Фани Попова-Мутафова, „Ангелогласният“ на Добри Немиров и др. За илюстратори Карапетров привлича талантливи художници като Илия Петров, Никола Кожухаров, Вера Лукова, Димитър Гюдженов, Георги Попов и др.

Пише либретото за операта „Алцек“ от Маестро Георги Атанасов (1930).

Член на Съюза на българските писатели. Умира през 1980 г.

Първата си творба печата в библиотека „Искрица“ (Казанлък) през 1921 г. Създател и уредник е на поредиците „Български исторически романи“, „Древна България“ и „Периодическа историческа библиотека“. Автор на 132 книги – разкази, повести, романи. В 19 от 25-те му романа главен герой е народът. Съдбата на този народ, националното му самочувствие са отправната точка, началото и краят за творчеството на Карапетров.

„Петър Карапетров беше видял общия корен на поезията и историята много преди теоретиците на романа да заговорят за това. 25 романа и десет пъти повече исторически повести и разкази – една наистина невероятна работоспособност, страховит писателски труд, където далеч не всичко е връх. Но коя литература се състои само от върхове.“, пише Вихрен Чернокожев.

За разказа му „Снежната царица“ Владимир Василев казва: „Най-нежният разказ, който съм чел в българската литература“.

„Най-силният от съвременните ни български писатели е Петър Карапетров. Романите на Карапетров принадлежат към най-хубавото, което българската литература е създала…. Тоя поет така живо рисува отдалечени исторически епохи, щото читателят се откъсва от настоящето, чувства се в центъра на събитията“, пише навремето поетът Кирил Христов, известен с пестеливостта си към таланта на българските писатели.

След 9 септември 1944 г., творчеството на Карапетров и на поредиците е отречено, а романите му изчезват от библиотеките. Делото на Карапетров и на поредиците е зачеркнато.

„Огромна част от тази книжнина е лишена от художествени качества, а често дори и от елементарна грамотност. Ревниви съчинители, посредствени или съвсем бездарни автори, чужди на живия дух на развитието, претърсваха празните мазета на историята и напразно се мъчеха да пробуждат чудодейна сила в мощите на царете от Първото и Второто български царства и на възрожденската епоха. Авторите подправят миналото и поради невежество, и поради „идейни“ съображения“, тази критика на акад. Георги Цанев тотално праща в забвение творчеството както на Карапетров, така и на споменатите по-горе автори, включени в трите исторически поредици – „Български исторически романи“, „Древна България“ и „Периодическа историческа библиотека“. Те са отречени по време на съветската окупация, заради изповядваните от тях национални идеали.

След време една част от сътрудниците на „Древна България“ са „помилвани“, като залогът е – да преработят в духа на новото време романите и повестите си. Някои от тях отстъпват от позициите си и това за тях е шанс за оцеляване. Преработените оригинали на „Древна България“ масово са преиздадени, вече коригирани, от издателство БЗНС. Не преиздават Петър Карапетров, който не се съгласява с предложения огромен компромис както с човешката, така и с творческата си същност.

Още в Уикипедия

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.