Вислава Шимборска за славното свободно време, прекарано в четене на книги (и книгите, които никога няма да прочетеш)

Автор: Елън Врана

Старомодна съм и мисля, че четенето на книги е най-славното свободно време, което човечеството е измислило. (В.Ш.)

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

„Тя е прекалено забавна за поетеса“, пише в първите ми бележки за Вислава Шимборска (2 юли, 1923 – 1 февруари, 2012) и страхотния ù подбор с отзиви за действително лоши книги „Книги, които не бива да се четат“.

Шимборска преди всичко е поетеса, при това удостоена с Нобелова награда. Но не е типа поет, който се вмества в представата какво трябва да представлява поетът; да пораздвижим патоса си, примерно, с Уилфред Оуен, който пише за войната или великите поети от романтизма като Джон Клеър или Колридж. Може ли поетите да са забавни?

Предполагам, че тази сериозна дефиниция би включила също Дороти Паркър, чиито стихотворения обожавам. Подобна на Паркър, Шимборска също пише литературна критика и, също като нея, иронично-сатиричният ù, остроумен и искрен стил на писане ни дава някак нов поглед. За щастие, в последния си публикуван сборник „Тук“ полската поетеса и Нобелов лауреат Вислава Шимборска ни предлага собственото си разбиране за поезията, което своеобразно помирява комедийните и драматичните ѝ способности.

Всъщност, всяко стихотворение
може да се озаглави "Миг."
Една фраза само е достатъчна
в сегашно,
минало и дори в бъдеще време;
достатъчна е, така че всичко
носено от думите
започва да шуми, искри,
трепти, плава,
и в същото време изглежда
остава непроменено
но с една игрива сянка;

Из "Всъщност, всяко стихотворение"

Онова, което Шимборска ни дава, са мигове. И моментите – нашите – тя ги отнася с провокативен език, остроумен поглед и емоционална интелигентност. Точно преди смъртта си Кристофър Хитчънс пише за необходимостта да открие стихотворението на Шимборска за паметта на тялото за болката. Поезията ù говори на всички ни.

Отзивите за книги на Шимборска, от които прекрасни примери са събрани в „Книги, които не трябва да се четат“, са така всепроникващи във времето, както и поезията ѝ. Но те са също изключително забавни, което не е характерно за егото на поета.

 Вислава Шимборска

Като отзивът ù за книга за границите в антикварната машинация:

„Този задълбочен текст е предназначен главно за историци, студенти, учители и учени, специализирали се в подобни теми. Във всеки случай не е за поети. Те нямат никаква полза от такива книги. Т.е. имат, но ни най-малко по начина, по който възнамерява ерудираният автор… Едно самотно човешко същество оплаква клетата съдба на друго самотно човешко същество. За поета това е толкова важно бреме, че не може да се пренебрегне дори в най-лаконичния исторически синтез. И, както казвам, поетът не може да насмогне, изостава. В негова защита единствено мога да кажа, че някой отзад трябва се бъхти. Дори само, за да обира онова, което е стъпкано и загубено в процеса на обективните закони.“

Из „Критика за История на близкия изток в античността“ от Юлия Заблоска, Warsaw Ossolineum, 1982.

Много харесвам това разбиране за поезията и поетите, които обират и носят оставеното, когато събитията вървят напред. Поезията е вид много сложна тъкан, която свързва и облагородява. И обратно, Т. С. Елиът твърди, че поезията е повратното освобождаване на емоция. Двете разбирания всъщност не си противоречат толкова. Аз смятам поезията за плавателния съд, който носи емоцията, но реално зависи от нас, читателите, да я съживим.

Или следният отзив относно науката (доста постна) за цъфтежа на плодните дръвчета:

„Книгата е написаната от изтъкнат специалист по култивиране на овошки, който е изял плодовете на много дървета, вкусвал е манго в Индия, дуриан в Тайланд, китайска райска ябълка, американско авокадо, домати от дърво в Нова Зеландия и плода на хлебното дърво от Хаваите. Подозирам, че, ако е искал, е можел да определи с абсолютен авторитет, който идва и от теорията, и от практиката, какъв точно плод са изяли нашите непокорни прародители в рая – дали банан, дюля, праскова или нар? Очевидно ябълката е най-малко вероятно… Шчепан Пиенязек не насочва писанието си към специалистите; то е предназначено за многото читатели, които обичат да се разсейват от време на време с непознатите полета на познанието.“

Из „Отзив за Когато цъфтят ябълките от Шчепан Пиенязек“, Варшава: Wielda Powszechna, 1971.

„В основополагащата проза на нещата се възвисява ябълковото дърво, силно и гордо сред случайностите на следобеда, решимо, не може да се отрече.“ Из „Ябълковото дърво на Уендъл Бери“.

 Овошки в лондонския парк Холанд. Фотография: Елън Врана.

Ето какво има да каже Шимборска за поучителната хуманност на учените:

„Анекдоти за велики хора стимулират желанието за четене. Добре де, мисли си читателят, значи не съм открил хлороформа, но не съм бил и най-слабият ученик в класа ми, какъвто е бил Либих. Разбира се, не съм откривателят на салфарсана, но поне не съм толкова разсеян като Ерлих, който е пишел писма до себе си. Менделеев може да е на светлинни години пред мен що се отнася до химическите елементи, но аз съм много по-въздържан и добре възпитан по отношение на косата. Пък и не забравих да се появя на собствената си сватба като Луи Пастьор“.

Из „Отзив за Учени в анекдоти от Вацлав Голебовиц“, второ издание, Варшава: Wiedza Powszechna, 1968.

Междувременно, коментарите на Шимборска за ненужното изобилие от неизплагиатствани, но все пак клиширани човешки мистерии, ме карат да се смея с глас:

„Не е нужно да сте експерт в която и да е сфера на познанието, за да напишете такава книга. Не е нужно да пътувате по целия свят и да търсите личен контакт с онези, които са били свидетели на удивителни събития. Няма абсолютно никаква необходимост да следите какво се случва с г-ца Клерити в Манила, която вероятно е била пребита от някаква невидима личност посред бял ден пред тълпа зяпачи. За да напишете такава книга, трябва само да прочетете други книги за тия неща и след това да ги осъвремените с последна информация, взета от таблоидите. После размесвате всичко, разделяте го и го разказвате със свои думи, за да избегнете обвинения в плагиатство.”

Из „Отзив за Книга за мистерии от Томас де Жийн, три тома, преведени от четирима човека“,  Wydawnictwo Pandora, 1993.

Точно така.

За да ви спестя предубедеността, не споменах, че смисълът на „Книги, които не трябва да се четат“ е да се даде дължимото на множеството книги, които се предлагат на издателите и остават нерецензирани, неотпечатани или отпечатани, но по-късно претопени. Т.е., в известен смисъл, темата на „Книги, които не трябва да се четат“ не е реална.

Като се съберат фрагментите на това, което остава и се добави личното мнение, Шимборска ги прави реални и, нещо повече, прави ги четими. Като онова прекрасно писание за графологията, изучаването на почерка за определяне на човешкия характер.

„Не зная как е в Полша, но на запад графолозите имат много за изследване. Институции, бизнеси и отделни хора имат нужда от техните услуги все повече и повече. Графолозите съветват, отсъждат, възстановяват и участват. Всичко е точно… Тази мода ще съществува, докато имаме власт над писането на ръка… Различни частни бизнеси на запад се позовават на познанието на графолозите, за да отсеят кандидатите за дадена работна позиция. От тях те изискват автобиография, написана на ръка, която след това преминава през експерт-графолог. И най-впечатляващите писма, дипломи и сертификати ще са безполезни, ако графологът реагира: „лоши междуличностни умения“, „липса на организационни способности“. Обаче остава въпросът дали самият графолог е бил графологично проверен.”

Из „Отзив за Изкуството на писането или вие и вашият характер от Алфонс Люк”, превод от немски: Кшищов Усчински, Wydawnictwo Luna, 1993.

Някога, в своите „Писма“, Джон Кийтс твърди, че поетичният характер е „всичко и нищо - Няма характер – радва се на светлини и сенки; живее с наслада, било то нечестно или справедливо, високо или ниско, бедно или богато, низко или възвишено.“

Съществува поетичен характер за пример в писането на Шимборска, който прелива извън обръча на думите ù. „Дай ми само миг, пише тя, и ще те накарам да ти пука“.

Вземете „Книги, които не трябва да се четат“ или която и да е книга, написана от Шимборска и отворете очи. Избършете сълзите от смях и се усмихнете за това, че тази удивителна жена чете книги като „Когато цъфтят ябълките“, за да не се налага никога да ги четем ние.

 Вислава Шимборска при получаване на Нобеловата награда (медал) на 10 декември 1996 г.

Фото: East News

Фотокредит: https://www.finestresullarte.info/

Прочети в оригинал

Вислава Шимборска в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.