Вислава Шимборска за славното свободно време, прекарано в четене на книги (и книгите, които никога няма да прочетеш)

07.07.2023
Снимка 1

Автор: Елън Врана

 

Старомодна съм и мисля, че четенето на книги е най-славното свободно време, което човечеството е измислило. (В.Ш.)

 

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

 

„Тя е прекалено забавна за поетеса“, пише в първите ми бележки за Вислава Шимборска (2 юли, 1923 – 1 февруари, 2012) и страхотния ù подбор с отзиви за действително лоши книги „Книги, които не бива да се четат“.

Шимборска преди всичко е поетеса, при това удостоена с Нобелова награда. Но не е типа поет, който се вмества в представата какво трябва да представлява поетът; да пораздвижим патоса си, примерно, с Уилфред Оуен, който пише за войната или великите поети от романтизма като Джон Клеър или Колридж. Може ли поетите да са забавни?

Предполагам, че тази сериозна дефиниция би включила също Дороти Паркър, чиито стихотворения обожавам. Подобна на Паркър, Шимборска също пише литературна критика и, също като нея, иронично-сатиричният ù, остроумен и искрен стил на писане ни дава някак нов поглед. За щастие, в последния си публикуван сборник „Тук“ полската поетеса и Нобелов лауреат Вислава Шимборска ни предлага собственото си разбиране за поезията, което своеобразно помирява комедийните и драматичните ѝ способности.

Всъщност, всяко стихотворение
може да се озаглави "Миг."
Една фраза само е достатъчна
в сегашно,
минало и дори в бъдеще време;
достатъчна е, така че всичко
носено от думите
започва да шуми, искри,
трепти, плава,
и в същото време изглежда
остава непроменено
но с една игрива сянка;

Из "Всъщност, всяко стихотворение"

Онова, което Шимборска ни дава, са мигове. И моментите – нашите – тя ги отнася с провокативен език, остроумен поглед и емоционална интелигентност. Точно преди смъртта си Кристофър Хитчънс пише за необходимостта да открие стихотворението на Шимборска за паметта на тялото за болката. Поезията ù говори на всички ни.

Отзивите за книги на Шимборска, от които прекрасни примери са събрани в „Книги, които не трябва да се четат“, са така всепроникващи във времето, както и поезията ѝ. Но те са също изключително забавни, което не е характерно за егото на поета.

 Вислава Шимборска

Като отзивът ù за книга за границите в антикварната машинация:

„Този задълбочен текст е предназначен главно за историци, студенти, учители и учени, специализирали се в подобни теми. Във всеки случай не е за поети. Те нямат никаква полза от такива книги. Т.е. имат, но ни най-малко по начина, по който възнамерява ерудираният автор… Едно самотно човешко същество оплаква клетата съдба на друго самотно човешко същество. За поета това е толкова важно бреме, че не може да се пренебрегне дори в най-лаконичния исторически синтез. И, както казвам, поетът не може да насмогне, изостава. В негова защита единствено мога да кажа, че някой отзад трябва се бъхти. Дори само, за да обира онова, което е стъпкано и загубено в процеса на обективните закони.“

Из „Критика за История на близкия изток в античността“ от Юлия Заблоска, Warsaw Ossolineum, 1982.

Много харесвам това разбиране за поезията и поетите, които обират и носят оставеното, когато събитията вървят напред. Поезията е вид много сложна тъкан, която свързва и облагородява. И обратно, Т. С. Елиът твърди, че поезията е повратното освобождаване на емоция. Двете разбирания всъщност не си противоречат толкова. Аз смятам поезията за плавателния съд, който носи емоцията, но реално зависи от нас, читателите, да я съживим.

Или следният отзив относно науката (доста постна) за цъфтежа на плодните дръвчета:

„Книгата е написаната от изтъкнат специалист по култивиране на овошки, който е изял плодовете на много дървета, вкусвал е манго в Индия, дуриан в Тайланд, китайска райска ябълка, американско авокадо, домати от дърво в Нова Зеландия и плода на хлебното дърво от Хаваите. Подозирам, че, ако е искал, е можел да определи с абсолютен авторитет, който идва и от теорията, и от практиката, какъв точно плод са изяли нашите непокорни прародители в рая – дали банан, дюля, праскова или нар? Очевидно ябълката е най-малко вероятно… Шчепан Пиенязек не насочва писанието си към специалистите; то е предназначено за многото читатели, които обичат да се разсейват от време на време с непознатите полета на познанието.“

Из „Отзив за Когато цъфтят ябълките от Шчепан Пиенязек“, Варшава: Wielda Powszechna, 1971.