Александра Ивойлова: Цвете върху пиедестала

Художникът и вятърът

Художникът искаше да нарисува вятъра – 
и рисуваше листа, които излитат лудо от пожълтялото дърво
като искри от разпалван огън.
Той искаше да нарисува вятъра,
и рисуваше как се струи и проблясва 
тревата в ливадата.
Той искаше да нарисува вятъра,
и рисуваше облаци,
пръснати в паническо бягство по небето.
Художникът искаше да нарисува вятъра,
и виждаше винаги, че рисува друго.

                                            Атанас Далчев

Цвете върху пиедестала

Най-невероятното е, че самият поет рисува винаги „друго“. Само че по обратния път на този, по който е достигнал финалния акорд, поантата на стихотворението. Художникът се опитва да нарисува неуловимото, а поетът сякаш иска да разкрие онова, което го поражда. Така достига до смисъла на тази неуловимост.

Всеки образ тук носи скрит асоциативен заряд. Препраща към преживявания, закодирали дълбоко в нас своите знаци. За миг, пленени от преливащите се едно в друго картини и времена, попадаме в сърцето на метафизичната природа. „Облаци, пръснати в паническо бягство …“ Кой от нас не се е вглеждал в това развълнувано ветровито небе! Но одухотвореният от поезията образ извлича от тази картина онова неясно чувство, смътния копнеж, който не ни се удава да разгадаем. Фантастично стадо напомнят оживелите облаци, пръснато из небесните пасбища – сякаш сънищата ни, мечтата за рая, за изконното начало, упойващата носталгия по отвъдното.

Художникът рисува листа, излетели лудо като искри … Бягащ образ. Мярка се в тъй много картини. Виждаме го – раздърпано от вятъра есенно дърво, но и живия, сгряващия пламък, разгоряната страст, пречистващата клада на сезоните. И ето, след миг се прокрадва картината на магичния жълт огън, сякаш изрязан на фона на синьо-зелена здрачина – загадъчен и магнетичен, може би проекция на Сянката, на всичко, което искаме да узнаем за самите себе си. По-скоро студен е този огън, носи безвремие – или обединява времената.

Образната градация е начин емоцията да следва естествената си парабола, а смисълът да ни води от близкото към далечното, от реалното, земното към абстрактното, духовното. Началото е тук близо – дървото, огънят – най-ярката картина. Следва разпростиращата се надалече – ливадата. Свободата на вятъра да лети. Шепотът на влечението, притегателната сила на това, което е винаги на разстояние от нас. Цветовете губят категоричност – игра на нюанси, сенки и светлини. Нищо по-живо от тази дишаща зеленина, свежа и прохладна като течаща вода, която проглежда между тъмните си брегове. Коя си, прекрасна зелена струя? Тайната от детството. Очакването. Желанието ни да пътуваме до края на света, за да се слеем с него и узнаем тайната … Там, на хоризонта, далечината ни отправя към небето. Това е последният образ – най-безплътният, най-недостижимият – висините. Пътят води към все по-абстрактните измерения на същността ни. Там е краят – в безкрайното.

Така подредените символи, очертани с пределен лаконизъм – и на перото, и на „четката“, най-изненадващо разкриват загадката на неназовимите човешки кодове. И в една самодоказваща се философия, която сякаш ни потапя във водите си, за да я съпреживеем и приемем като своя. Идеята, която изплува на повърхността – че духът се проявява чрез материята и оставайки неуловим, й дава живот – тук има толкова много аспекти. Всяко движение в определена посока крие и своя обратен знак. Духовното проявление носи материален образ, а материята е способна да се извиси и ни изведе в духовните сфери. И както е невъзможно да затворим в определени рамки общия смисъл на света, така и тази втора, паралелна реалност – реалността на авторовата интерпретация, е многопластова и изплъзваща се и не може да бъде определена в категоричен контур. Поетът, художникът, обективният свят и този на изкуството и човешките емоции – цялата тази сплав пулсира в полифоничен ритъм, в който диханието на вятъра носи живите трептения. А това е живот, който е способен да вдъхва единствено големият талант. Какъвто е геният на Далчев.

Дали възторгът от едно стихотворение може да бъде цвете върху пиедестала на твореца?

Александра Ивойлова в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.