Можем ли въобще някога да притежаваме някой град? Йосиф Бродски за Санкт Петербург

Автор: Елън Врана

"Геометрията на архитектурната перспектива на този град е достатъчно съвършена, че да се загуби нещо завинаги.“ (Й.Б.)

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

 „Не бих могъл никога да притежавам този град“, пише руският поет Йосиф Бродски (24 май, 1940 – 28 януари, 1996) за любимата му Венеция, „Но пък и никога не съм имал такива стремежи.“ Бродски пише за Венеция като за място, което го приема безрезервно и дружелюбно, но пък и му предоставя така жадуваната анонимност. Той често посещава града, даже са поставили мемориална плоча в негова чест.

Мястото, където човек прекарва детството си, формира съзнанието му. „Вярвам, че човек носи със себе си сенките, сънищата, страховете и драконите от дома си“, пише Мая Анджелу в първите си мемоари за детството. Един град е част от нашия „дом“ и човек носи неговия отпечатък. А ние оставяме ли отпечатък върху него?

Когато Бродски пише за Санкт Петербург - градът, където е роден и почти намира смъртта си, той съзнателно използва различен тон: интелектуално отдалечен, циничен и дори депресивен. Обаче присъства и дълбока нотка на копнеж.

Йосиф Бродски в Ленинград.

Писателят се ражда през 1940 г. в някогашния Ленинград. Той си спомня снимките на Другаря Ленин, които са буквално навсякъде. Той и семейството му страдат от болести и хроничен глад по време на четири-годишната хитлеристка обсада на града. Поради еврейския им произход са държани настрана от традиционни работни позиции и общности. През 1972 г. Бродски, вече наказван за неговия „паразитизъм“ и антисъветска поезия, е изпратен в изгнание и изгонен от страната завинаги. Никога повече не вижда нито семейството си, нито майката на детето си. Твори свободен и независим в САЩ, но никога не се завръща в родната си страна.

"Разглеждах Ермитажа и видях панделката на косата на тази жена“, отбелязва илюстраторката Майра Калман* за Санкт Петербург през 2007 г.

В есето си „Пътеводител към град с ново име“ Йосиф Бродски хвърля интелектуален поглед върху триста и двайсет годишната история на града в контекста на двамата му забележителни водачи, Ленин и Петър Велики, които правят всичко възможно, за да „притежават“ града.

Пред Финландската гара, един от петте железопътни терминала, през които пътник може да влезе или да напусне града, на брега на р. Нева се издига монумент в памет на мъж, чието име градът носи в монета. Всъщност, на всяка гара в Ленинград има паметник на този мъж, било то статуя в пълен размер отпред или масивен бюст вътре в сградата на гарата. Но монументът пред Финландската гара е уникален. Не статуята е от значение в случая, защото Другарят Ленин е изобразен в обичайния псевдо-романтичен маниер, с ръка сочеща някъде из въздуха - предполага се, че се обръща към масите; от значение е пиедесталът. Защото Другарят Ленин произнася ораторските си слова, покачен върху бронирана кола. Скулптурата е направена в стила на ранен конструктивизъм, така популярен в днешно време на Запад, а като цяло идеята да се изсече брониран автомобил от камък намирисва на известно психологическо натъртване, това е единственият в света монумент на мъж върху бронирана кола. Единствено в този аспект той е символ на едно ново общество.

Ленин е бил – и е – сложна, дори митична личност за руснаците, живели в началото на 1920те години. Той освобождава обществото от монархията, но въвежда авторитарна система, която систематично носи смърт или изгнание на своите опоненти.

Достатъчно подобаващо, няколко мили надолу по реката, на отсрещния ù бряг се издига паметник на мъж, чието име градът заема от деня на създаването си: Петър Велики. Монументът е известен навсякъде като „Бронзовият конник“, а непоклатимостта му пасва единствено на честотата, с която е фотографиран.

Това е впечатляващ монумент, висок ок. 20 фута, най-добрата творба на скулптора Етиен-Морис Фалконе, който е препоръчан и от Дидро, и от Волтер на Екатерина Велика, финансирала създаването му. На върха на огромната гранитна скала, довлечена от Карелския провлак, Петър Велики се извисява величествено, с лявата си ръка усмирява дърпащия се кон, който символизира Русия, а протяга дясната на север.

Двете исторически личности оставят следа върху съществуването на град Санкт Петербург, но тяхното наследство, предполага Бродски, може да се обобщи в статуи и скулптури. Статуи, поставени в сянката на хора, които никога не са съществували, като, примерно, героите на Достоевски (когато посетих града, го направих така, че да кръстосвам улиците като Расколников).

"И отново," отбелязва Калман, видяла същата панделка върху същата жена но на различно място, като ни дава усещане за подвизаванията ù из града.

Бродски продължава да редуцира прославеното минало до сурова истина, тези мъже са били много по-малко отколкото прехвалените им статуи предполагат:

Когато един визионер се случи и император, той действа безмилостно. Методите, до които прибягва Петър Велики, за да осъществи проекта си, в най-добрия случай могат да се определят като военна повинност. Той облага всичко и всички, за да принуди поданиците си да се вдигнат на битка със земята. По време на царуването му поданик на руската корона е имал донякъде много ограничен избор да бъде или зачислен към армията или изпратен да строи Санкт Петербург; и е трудно да се каже кое от двете е било по-смъртоносно. Десетки хиляди мъже са намерили незнайната си кончина в блатата на делтата на Нева, чиито острови са били прословути точно колкото днес е Гулаг.

Всички имаме спомени от посещавани места. Бродски си задава въпроса: местата имат ли спомен за нас? Той се ражда в Санкт Петербург, почти умира там, със сигурност страда, открива любовта, ражда му се дете. Писателят всячески овладява средата си, за да пише поезия с такава интензивна интелектуална искреност, че същият град изцяло го отхвърля. Литературните критици отбелязват дълбоко депресивния тон в творчеството на Бродски; ето го и тук.

Градът буквално лежи върху костите на своите строители, точно колкото върху дървените пилони, които те забиват в земята. До известна степен това е валидно почти за всяко място в Стария свят; но пък историята се грижи добре за неприятните спомени. Санкт Петербург е такъв град, който е прекалено млад за успокояваща митология; и всеки път, когато се случи природно или предизвестено бедствие, в тълпата може да се забележи бледо, изтерзано лице без възраст, с дълбоко поставени, светли очи с фиксиран поглед, и да се чуе шепот: „Казвам ти, това място е прокълнато!“ Човек потреперва, но миг по-късно лицето изчезва и човек се опитва пак да погледне говорещия. Напразно, очите ще търсят бавно разрастващата се тълпа, трафикът ще пъпли навред: ще се виждат единствено безличните минувачи и, през полегатия воал на дъжда, величествените черти на сградите. Геометрията на архитектурната перспектива на този град е достатъчно съвършена, че да се загуби нещо завинаги.

Най-главното нещо, което губим безвъзвратно, като личности и общност, е паметта. Когато загубим паметта и спомените, губим и истината.

Когато преди две десетилетия бях в Санкт Петербург, имаше протести против Путин. Първоначално ги бяха ограничили зад метални заграждения, но после тълпата се размърда и хората се раздвижиха, викаха и тичаха. Когато погълна тролеите, пълни с хора от работа, пътниците блъскаха по прозорците, за да слязат. Прислоних се в нишата на една сграда, обзета от емпатия към протестиращите, приклещените в тролеите хора и дори към абсурдно младите войници, заставени да пазят реда, раменете им дори не изпълваха широките мундири.

Колко смели и дръзки бяха всички, независими и непобедими като Бродски.

Бяла нощ е тая, в която слънцето напуска небето едва за няколко часа – доста известно явление по северните ширини. Това е най-магичното време в града, когато човек може да чете или пише без светната лампа в два  през нощта и когато сградите, лишени от сенки и позлатените им покриви изглеждат като крехък порцелан. Толкова е тихо навсякъде, че почти чуваш звъна от паднала лъжица във Финландия. Прозрачният розов отблясък в небето е така лек и светъл, че бледосиният акварел на реката почти не успява да го отрази. А мостовете са вдигнати, все едно островите на делтата са разхлабили прегръдката си и бавно започват да се придвижват към Балтика, увличайки фарватера. В такива нощи е трудно да се заспи, защото е прекалено светло и защото всеки сън е по-нищожен от действителността. Където човек не хвърля сянка, като водата.

Като Ленин или Петър Велики човек би могъл да оформи някой град според предпочитанията си, да даде име на улици и да построи здания. Дори Йосиф Бродски е увековечен с мемориална плоча във Венеция. Но не бихме могли да обезсмъртим себе си във физическото пространство. Докато все повече и повече от хората не живеят в градовете, а вместо това във все по-усъвършенствания и все по-автоматизиран свят на онлайн пространството – какво ще остане от нас?

Руски интелектуалци и политици в илюстрация на Майра Калман.

Писането, изкуството и литературата хвърлят сенки. Изкуството говори истини за човешкото съществуване, което се случва извън паметта и спомените. Избрах илюстрации от сюблимните бродения на Майра Калман из улиците на родните ѝ места (Русия и Ню Йорк), за да правят компания на размислите на Бродски. Калман има родствени връзки с Русия; майка ù е родена в Беларус. Творчеството ѝ се родее с нашите разбирания и умение за съчувствие. Бих искала да се върна в Санкт Петербург и да прочета Бродски и Калман на улицата.

--------

*Майра Калман (p.1949 г.) - американска художничка, илюстратор, писател и дизайнер, известна с картините и творбите си за човешкото състояние. Автор и илюстратор на над 30 книги за възрастни и деца, творбите ù са изложени в музеи по света. Тя е редовен сътрудник на The New York Times и The New Yorker.

Прочети в оригинал

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.