Васил Кичуков: Забравени времена

„Забравени времена“ на Васил Кичуков ни връща към далечното минало, към времена на робство и страдания. Това е историята на едно семейство на фона на драматични събития – от времето преди Освобождението до 1944 година. ( Местата са Пловдив и селата и градовете в пловдивска околия.)  Драматични са и взаимоотношенията в семейството, чиито клони богато се разклоняват през годините, разкривайки съдбата на всеки един от героите. Авторът го прави умело, разказвайки увлекателно, така че не ти се иска да оставиш четивото. Умението проличава от майсторски предадените обстановка, пейзажи, различни картини и не на последно място от пресъздадените образи – както главни, така и второстепенни. Те се отпечатват в съзнанието на читателя, сякаш авторът, като актьор, се е въплъщавал във всеки един от тях и е преживявал всяка отделна съдба като своя собствена. Богатата гама от силни чувства, увлечения, настроения обогатяват допълнително тъканта на романа и ние получаваме ярка и пъстра картина, а и вярна, като се вземат предвид разказите на очевидци, които Васил Кичуков е записвал обстойно и търпеливо.

Прозата изисква дисциплина и последователност. Още повече историческата проза и писането на исторически романи, когато към тези две качества трябва да се прибавят и дълбоки познания по дадената тема, а и немалко житейски опит и наблюдателност. Затова историческите романи са истинска ценност и рядкост.

Христина Мирчева

13.10.2022, Пловдив

 

Дядо Тончевият хан

В красивата  местност ”Бенгара”, на четърлъка край Ахланово, има неголяма, но достатъчно широка постройка. Отдалече изглежда схлупена - с улегнал, потъмнял от времето покрив от турски керемиди. Приближаването променя измамното усещане, че това може да бъде само едно изоставено караулно помещение. Над входа има чардак, осигуряващ сушина и възможност за наблюдение във всички посоки на света. На него се качва по стълба, направена от добре издялани гредички. Качиш ли се горе, ще останеш очарован от откриващата се гледка, защото е вдигнат почти до върха на постройката. Видимостта изпълва гърдите със свежия въздух на започващата величествена планина и радост от равните поля на север от нея. На юг постепенно уголемяващите се Родопи, а на изток - снижението им към Станимака. На запад е плодородната „яка” с малки горички, образувани от леска, черен кавак и диви круши. На север, обвит в прозрачна бледосива мъгла и множество еднообразни покриви, се вижда големия град като  макет, изработен от глина.

Това ли е била целта на създателя на хана или потока от хора и търговци, движещи се от север на юг към планината и обратно към равнината? Хора,  стока, превозни средства, на всичко това трябва да се осигури необходимото място и сигурност. Сградата има една  голяма одая, помещение за хората, пристигащи и установяващи се в хана. В единия ъгъл е скован стабилен плот за сервиране, а зад него на стената стелаж с чаши и сахани. Малка врата позволява да се напусне стаята и влезе в друга, използвана за склад. Тук има всичко за подготвяне на храна и пиене, достатъчно вино и ракия. Малко прозорче осигурява полумрака и за да се ориентираш, е необходимо да се почака за нагаждане на очите. Собственика обаче е подреждал сам нещата и за това не му е необходимо привикване.

В средата традиционният мангал е заменeн с малка ламаринена печка. Покрай стените са направени миндери - широки, колкото да се седне по турски. На всяка страна пред тях има по една тясна масичка, около две педи голяма. Височината им е почти на височината на миндерите. Двата тесни прозореца пропускат достатъчно светлина, за да се виждат добре лицата на седналите.  

Има още две стаи за почивка на пътниците с по един прозорец, пропускащи по-малко светлина. Наровете са разположени покрай двете плътни стени, така че на тях могат да лежат до трима-четири човека. В средата е поставен неголям мангал, а на стените - дъски с множество пирони по тях, използвани за закачалки. Когато е подредено, очите на човек се радват на красивите шарени черги, с които са застлани наровете.

От северната страна на основната сграда е залепен обширен обор за животните. На едната страна, от дялани дебели дъски, е скована ясла, прихваната с ритловици за покрива. Самата ясла е настрани от стената, за да може да се поставя сеното в нея без да се минава между животните. Подвеждането им става от другата страна по сравнително по-широка пътека. Това помещение е предимно за коне и мулета.

На двадесетина метра, западно от сградата, има сеновал. Той е скован от дъски и повдигнат от земята на здрави греди около едно голямо дърво. Покривът е застлан с папур, който расте в изобилие по каналите и поточетата, и с кандра от чаирите. С една дума собственикът е помислил за всичко необходимо за почивка на хората и животните. На двора има и дълга ритловица, закована на два дебели кола за завързване на добитъка. Когато времето е хубаво, хората предпочитат да оставят животните навън от задушливия, наситен с амоняк въздух в обора.

През днешния ден имаше малко посетители на хана и затова дядо Тончо беше решил да огледа ливадите, от които набавяше сено. Годините бяха променили стойката му. Вървеше леко прегърбен, но все още с къса твърда стъпка. Никога не гледаше в краката си, с погледа като че ли следеше нещо в далечината. Явно се беше поуморил, защото побърза да поседне на пейката, направена под двата  прозореца на одаята. Въздъхна издълбоко, сякаш досега е мислил за нещо много важно и тревожно. Кръстоса долния край на краката, скръсти ръце на гърдите и още веднъж въздъхна.

Обиколи двора с поглед и се отпусна под топлите слънчеви лъчи. Нямаше много посетители. Две мулета бяха завързани на ритловицата и размахваха сеното в устата, за да прогонят мухите. Дядо Тончо познаваше двамата дребни търговци от  Извор, които предпочитаха по-дългия път, отколкото опасния през Дермендере. Даже понякога ги оставяше да наглеждат хана и да помагат за настаняване на пътниците.

Откъм Филибе препускаха двама конници и по тях се образуваха малки облачета сивобял прахоляк. Когато наближиха на 200-300 метра, по начина на язденето дядо Тончо позна постоянните посетители на хана – Ахмед ага и неговия доверен слуга Салимехмед. Те му бяха нещо като гаранция за спокойствието в хана и затова винаги се отнасяше грижовно с тях. Пък и те не бяха много придирчиви. Пият по едно кафе или по една ракия с някакво месо,  туршийка и толкоз. Имаше се дядо Тончо с всички посетители на хана, без значение какъв език говорят и на кой Бог се молят. Може  би затова не можеше да се оплаче от липса на гости.

Когато го строеше, винаги се намираха хора да го уверяват, че няма да го бъде, след като на не повече от 3 - 4 километра има хан с утвърдено име и на важен път - Орта хан. Прецени тогава дядо Тончо, че потокът към Станимака няма да попречи на неговото начинание, защото беше проследил минаващите към и от планината. Беше разбрал, че отбягват да спират в махалите и се уморяваха от дългите преходи. Мястото също му беше харесало и с помощта на Ахмед ага го закупи от обширния чифлик в местността ”Бенгара” на сравнително добра цена. Впрегна всички близки и роднини и за година направи хана обитаем. Оттам нататък сам правеше подобренията. За негов късмет бързо се разчу за новия хан и започна да се посещава все по-често от търговците.

Всичко се развиваше добре години наред. Доброто посрещане, еднаквото отношение към всички посетители му осигуряваха добри приходи. Използваше ги да закупува земя все по-надолу от Караагач, все по-плодородна и богата на вода. Мислеше за двата си сина, защото те не проявяваха голям интерес към работата на хана. Поне да се занимават със земеделие, а това изисква добра земя и вода. Годините се изнизваха във всекидневните грижи вкъщи и хана,  години на несигурни времена. Сновяха по всички посоки на България хора, неприятни за властта. Знаеше дядо Тончо за тях. Виждал беше в хана сериозни мъже да говорят тихо и разпалено, после се пръскаха в различни посоки. Нито ги питаше, нито се заслушваше, а ги оставаше на спокойствие. Дълбоко в себе си усещаше тяхната дейност и се надяваше някой ден да се сбъдне това, за което чуваше все по-често да се споменава. Работата му изискваше толерантност към всички посетители и затова не вземаше участие в разговорите. Той само им осигуряваше спокойствие и уют, както на  всички останали посетители. Действаше   подсъзнателно, като охранител.

Не, Дядо Тончо не беше уморен от разходката. Друго го терзаеше и се чудеше защо не реагира на действията на синовете си по-твърдо! Нима беше вече лишен от наследници за хана! Все повече и повече се уверяваше в това и в душата му настъпваше постепенно успокоение, че децата му живеят с новото време и нетърпимата обстановка в робската държава. Много от пътниците разправяха какво са чули, какво  става в страната. Особено тези, които са имали възможност да посетят влашко. Един от тях той запомни и винаги, когато идеше реч за недоволства от робството, пред него изникваше одухотвореното лице на този човек. Спомня си смътно, че това беше някъде в началото на 1876 година. Светлите очи и русата коса не се забравят лесно. С него имаше още трима-четирима местни хора от Марково, които бегло познаваше. Тогава всички присъстващи в късния час на вечерта възбудено разговаряха дори и когато той беше там. Явно му имаха доверие, защото е българин и то от буден край на България.

Благодаряха  при всяко сервиране без да се заглеждат в изражението на лицето му. Спокойно обсъждаха въпроси, които според него водеха до жертви и зачерняне  на семействата. Мълчеше и се опитваше да разбере възможно ли е всичко това. Може ли да се събори такава силна власт? Кой ще го направи от приведения народ,  подтиснат и уплашен? „А бе млади са,  знаят повече от нас,  ходили по широкия свят и донесли новостите” - винаги така размишляваше дядо Тончо по време на сервирането. Вечер, когато не му идваше сън: „Дано да са прави момчетата..” – завършваше мислите си той и се отпускаше сякаш е решил важен проблем.            
Дядо Тончо гледаше винаги към Родопа, когато го сполетяваха такива мисли. Нали защитниците на народа-хайдутите са се криели в горите на балкана. По разговорите той усещаше, че това не искат вече да го правят. Какво тогава са намислили? Често му се искаше да попита по-големия син Тодор, но се въздържаше да не би сам да го тласне към участие в тези сбирки, в тези „каши”, които забъркват младите хора. „А бе аз българин ли съм или не”? - задаваше си този въпрос, за да успокои душата си. Отговорът му винаги беше еднопосочен и за това беше отдавна простил на тези млади хора, мечтаещи за свободна България.
Когато свали поглед от синевата на Родопа и го премести към кръстосаните крайници на краката, пред него застана Тодор, по- големият син:
— Добър ден, тате!....поздрави той с настроение.
— О...сине, добре дошъл - спокойно отвърна бащата.
До сега в мислите си беше получил доста отговори и затова не му беше трудно да бъде спокоен.
— Кажи, сине, какво те води насам?
— Татко, ти вече си чувал и разбрал много неща, какво се случва по цялата наша земя. Направо ще ти кажа, че тази вечер хана ще бъде посетен от важен човек.  Дали ще можем да осигурим безопасност на срещата?
— Виж, сине.... - поде дядо Тончо - засега имам само двама посетители от Извор и се надявам повече да не идват за тази вечер.
— Хората ще дойдат късно по тъмното, предрешени като дребни търговци.
— Да се помолим на Бога да ни осигури спокойна вечер. Да приготвям ли нещо за ядене и почерпка?
— Недей да се притесняваш. След събирането ще ги изпроводя към Марково и се прибирам у нас.
— Какво да кажа, сине! Ти си знаеш, ама моля те да внимаваш. Имаш челяд за гледане и имоти за стопанисване.

С тези приказки дядо Тончо окончателно се увери, че големият му син не стои встрани от общите брожения. Започна сериозно да се моли за неговото оцеляване, оцеляването на семейството му. Имаше вече две хубави дечица, момиченце и момченце. Сериозно си гледаше земеделската работа. Двамата братя, неговите синове, са работливи и грижовни стопани. Това, че не приемат работата в хана спря да го тревожи.
Тревожеше го друго, различните характери на момчетата. Тодор беше разсъдлив, спокоен и трудолюбив. Трудолюбив беше и Иван, но сприхавият му характер плашеше дядо Тончо. Мине се не мине някое време и до него пристигат неприятни новини за спречквания и побоища предимно с млади турчета. Колко пъти го освобождава от кауша с жълтици и заклани агнета.

Познатите ни двама конника се зададоха по пътя откъм Орта хан. Язденето им беше спокойно и за това дядо Тончо не почувства някакво напрежение. Той знаеше, че изпълнението на задачата им изисква дълги обиколки из района на Караагач. Когато поръчението е с по-специална задача, тогава препускаха като на състезание.
Тодор побърза да напусне двора на хана по посока на Ахланово. Този път Ахмед ага и Салимехмед не спряха в хана и продължиха нагоре, сякаш преследваха Тодор. Само кимнаха на дядо Тончо, а той  се изправи и ги проследи с поглед. Те се изравниха с Тодор, отстъпил встрани от пътя. Отдалечаващите се конници явно не търсиха Тодор, само извърнаха глави и като познаха сина на дядо Тончо заклатиха заканително глави. ”Размина се само с това” - отдъхна си старецът и пак поседна на пейката.
Слънцето, изминало уморителния си път през деня, разпръскваше последните си лъчи над Марково и възвишенията над Дермендере. Дядо Тончо приведе напред тялото и бавно се изправи. Трябваше да огледа района. Започна всичко да се обвива от прозрачната пелина на свечеряването. Надникна в общата стая, пригодена за пивница, надникна в обора, заобиколи сградата, огледа задния двор и, клатейки одобрително глава, тръгна обратно. Чак сега му направи впечатление, че мулетата на изворлии ги нямаше на коневръза и в обора. „Сигурно съм бил позадрямал и момчетата са си тръгнали, без да ме събуждат” - си помисли дядо Тончо и отвори входната врата. Понякога привечер се покачваше на чардака да огледа околността по навик за ободряване, но днес не му се щеше да претоварва старите си кокали.
Входната врата изскърца проницателно с едно продължително ък...ък. На прага беше застанал Тодор и оглеждаше стаята. Дядо Тончо му кимна с глава да влезе. След него пристъпиха още трима мъже, облечени различно. Единият - среден на ръст, облечен в прави панталони по европейски и нещо като сако, непознато в този край. На двете прави предници имаше  ленти с някъкви краски, ама не точно като нашите шевици. Под червения му фес се показваха светлоруси коси. Не можеше да се определи цвета на очите в издъхващата дневна светлината в стаята. Поздрави учтиво и се отстрани да влязат и другите двама мъже. Те са облечени според тукашните носии в потури, памучни домашни ризи и антирии. Фесовете на главите им също не липсваха.

Тодор се приближи до тезгяха, зад който стоеше дядо Тончо и тихо рече:

— Татко, ние ще отидем в една от другите стаи, да починат на спокойствие.                                                             
— Сине, това вие си решавайте, а аз си знам работата. Само искам ти да стоиш малко навън, докато направя по едно кафе - допълни дядо Тончо.
— Виж, ако трябва да приготвя нещо за хапване, кажи?- изпревари отговора на Тодор.
— Днес ти казах, че не е необходимо, но знаеш ли... отрежи малко сланина и комат хляб, завий ги в кърпичка за из път. Те „гостите” са свикнали да ядът малко и то обикновено на път.
— Добре, Тодоре, ти пак огледай навън.
— Казах ти, че сме за малко тук за почивка и продължаваме - после се обърна към тримата мъже и ги покани - да вървим в другата стая.

Дядо Тончо разпали малката печка и постави джезвето с вода. Излезе от стаята и отиде до кладенеца. Пусна кофата надолу и зачака. Нямаше нужда от вода, защото кацата в стаята беше пълна, но това, което правеше, той възприемаше като участие в тайно събрание. За него винаги е било голяма отговорност сигурността на гостите и най-вече на тези, които смяташе на ”наши” хора.

Така изглеждаше всичко в неговия живот. Така ли беше наистина? А срещите с родопските войводи, а укриването на някои сливенски войводи! Сърцето на скромния, тихия и услужлив дядо Тончо беше изпълнено с вяра и надежда. Никой не можеше да проникне в него, защото то беше препълнено с преживявания, които не се споделят с всеки. Познаваха го хората и знаеха за неговите разбирания за живота. Никой българин не го винеше, че добронамерено общува с агаряните, гърците и всички минали през неговия хан.

Прекалените движения на познати и непознати хора в последните седмици, от близко и далече, без товари, не го озадачаваше.  По  одухотворените им лица и вдигнати чела дядо Тончо разбираше, че се мъти нещо много сериозно, нещо много опасно. Той не беше толкова религиозен, но всяка вечер в молитвите отправяше молби към Бог - да пази чедата на България, да свършва най-безболезнено всяко начинание. Знаеше той, че сами можем да направим само революцията, но няма да минем без чужда помощ.  
Вечерта беше спокойна и цялото семейство на дядо Тончо се е събрало в голямата стая на втория етаж. В нея обикновено се провеждаха ритуалите за християнските празници. Тук се провеждаха и седенките на младите  и раздумките на мъжете. Газеният фенер осветяваше стаята със своята жълтенява миризлива светлина. Тримата мъже, насядали на миндера, тихо разговарят. Елка, както винаги не стоеше със скръстени ръце. В нежните и бели ръце, със запретнати до лактите ръкави на бялата й риза, податливо се премяташе от страна на страна шарената предница на детското пуловерче.

Петра и Георги, са седнали на дюшемето, застлано с преливаща от цветове домашна черга. Не отместват съсредоточените погледи от купчината клечки между тях. Тихите им смехове, въодушевени от играта едвам се чуваха. Те знаеха много добре, че когато възрастните разговарят не бива да им се пречи.
Дядо Тончо извади сребърния часовник от малкото джобче на сетрето, погледна го бавно, поклати побелялата си глава и замислено погледна към децата и после към Елка. Това беше знак, че е време децата да се подготвят за спане. Майката остави плетката, приближи се до децата и умилително ги погали по главите. „Хайде милички, време е за лягане”- нежният й глас спокойно се изля от красивите й устни. Втора покана не беше необходима. Майката и децата напуснаха стаята с „лека нощ” към тримата мъже.    
Настана време за мъжките разговори. Тон  даде дядо Тончо, защото в душата му напираше притеснение за живота на синовете му. Тодор и Иван също дават бащинско предимство за тлеещия във всеки необходим разговор. Дядо Тончо не наруши собствения начин за началото, с привличащо вниманието тихо покашляне. Задържа погледа си върху лицата на всеки достатъчно време, за да се увери в готовността за възприемане на сериозната страна на разговора. То несериозна не се очакваше, но за всеки случай заострянето на вниманието не е излишно.

— Зная, че не бих могъл да ви спра в начинания и дейности, с които се захващате - започна той с постепенно усилване на гласа - моето време изтече и сега е вашето.

Още един път изгледа синовете и продължи да разсъждава на глас.

— Много е важно да се има предвид, че което се прави обмислено и спокойно, без възбуда, има по-безопасен завършек. Това, което се е захванало напоследък не може да не затрие хора, семейства и цели села. Не е както през хайдушките времена. Разлистената гора през пролетта събира момчетата и листопада на ранна есен ги изпраща по къщите. Сега едва ли ще има къща, в която да се укриете, едва ли ще има гора, в която да се скриете. Всичко ще пламне, всичко ще изгори, хора, къщи и гори. Колко време, мислите, ще остане скрито от поробителя подготовката за борбата? Мислите ли, че ще дойде помощ отвън? Сами трудно ще победим голямата сила на империята. Гръмне ли пушката, много ще загинат, а трябва и да останат хора за продължаване на живота. По-лесно е да се пожертваш, отколкото да оцелееш. Не съм чул в нашето село някой да се е нагърбил да организира хората за подготовката.

Замълча за кратко, наблюдавайки Тодор. Надяваше се да разбере доколко той е навлязъл в опасната игра. Това, че синът му развеждаше хора, според него важни личности, не е най-голямата беда. Та нали и той навремето помагаше на хайдутите за срещите им. В погледа на Тодор забеляза някаква успокоителна твърдост. Пак помълча, за да подреди още малко мислите си и продължи вече с конкретни въпроси:

— Тодоре, не знам докъде си я докарал, но ми се струва, че повече клониш към Марково. За мен това е по-добре от нашите селски работи. Ти, Иване, с твоя избухлив характер и прояви досега ме плашиш сериозно, татковото. Моля те да намалиш побоищата с турчетата, защото може първи да изгориш, ако започнат да изтребват хората, замесени в подготовката.

Иван не се сърдеше на думите на баща си, даже и когато му се караше. Свикнал с това, сега мълчеше, но гледаше стареца в очите и чакаше нови напътствия. Дядо Тончо пак поклати глава, с което се разбираше, че е подредил мислите си:

— С тебе Иване, ще направим така - утре впрягаш каруцата към 10 часа и идвате с батко ти в хана. Искам да обиколим нивите чак в землището на Пашемаале и Катунско Конаре. Надявам се да нямаш сериозни ангажименти. Ти, Тодоре, ще бъдеш в хана. Оправи сабахлен нещата вкъщи и докарайте малко ечемик,  зоб на животните на гостите. Ще чакаш да се върнем, хем да следиш движението на агите, че нещо Ахмед ага започна често да подминава хана, а това ми се чини не е на добре.
 
Речено - сторено! Тодор и Иван пристигнаха в хана към 9 часа. Пролетното слънце беше постоплило доста хладната утрин на март. Мъглите в полите на Родопа забулено се влачеха нагоре. В хана имаше вече пристигнали посетители за пътуване към махалите. Дядо Тончо ги беше подслонил и обслужил, както му е редът. Поседнали на чаша кафе, водеха спокоен разговор с участието на ханджията.

Вратата на стаята се отвори със своето пронизващо скърцане. Влезе Тодор с усмивка и добро настроение :

—Добро утро, добри хора! Мога ли да ви отнема ханджията?

Дядо Тончо се усмихна със старческата си естесвеност и побърза да обясни на посетителите:

— Момчета, аз излизам и Ви оставям на грижите на сина ми Тодор.
— Ние го познаваме, бае Тончо - отвърнаха мъжете, изпращайки го с погледи.
— Тодоре, всичко наред ли е?- обличаше кожуха  дядо Тончо, а въпросът беше само за запълване  времето на обличане.  
— Момчета, спокойно пътуване и успешна търговия.
— Сполай ти, дядо Тончо.

На двора Иван стоеше в каруцата и спокойно очакваше идването на баща си. За него това пътуване беше добре дошло, защото днес не искаше да се мярка в селото, та дори и в околните села и мери. Вечерта му мина доста буйно, но без побоища, само на пререкания и закани от двете младежки групи.  Той очакваше пак назидания, упреци и предупреждения през целия ден на съвместното обхождане на къра.

—Давай, сине, към Орта хан!
— Аз мислех да тръгнем западно от Пашемаале, покрай Станимашкото шосе.
— Да..., да, после ще свърнем по станимашкият път и към мерата. Голямата нива не съм виждал от миналата пролет. После ще решим накъде ще тръгнем.
— Добре, само това ли ще правим днес, да разглеждаме нивите и се порадваме на имота ни! - опита се да обърне разговора в посока, която смяташе, че баща му е планувал за днешната разходка.

Дядо Тончо разбра нетърпението на Иван, но неговата дипломатичност не беше наследена от този му син. Той знаеше, че „право куме в очи” няма да даде кой знае какви резултати. Време имаше за всичко, за това дипломацията изискваше всичко да се вплете в ежедневните грижи, в земеделските работи и бъдещите планове за използване на земите.

Край Орта хан вече беше доста оживено. Двора е пълен с животни натоварени с големи дисаги. И двете посоки на търговията - Филибе и Станимака - изискваха карането на повече стока, още повече, че пътят постоянно се охраняваше от низамите. Двамата пътници с каруцата заобиколиха хана откъм западната страна и се насочиха към Мерата.
Часът наближаваше 10, когато каруцата спря в горния край на голямата нива. Тя имаше около 8 уврата и беше на сърцето на дядо Тончо - първата голяма покупка след разработването на хана. Синове му също одобриха покупката и за това той им беше благодарен  за разбирането.

— Стооои, конче! - заповеднически се провикна Иван, за да направи жест към желанието на баща му да се порадва на черната угар.   

Дядо Тончо потупа кончето по задните части, прихвана с дясната ръка стърчащата дървена топка на канатата, провеси десния крак в страни от ока и като се подпираше с лявата за кончето, стъпи на земята. Потупа отново кончето по гърба за благодарност, а то поклати глава в знак на разбиране. Иван преметна на гърба поводите и чевръсто скочи на пътя.

Старецът приклекна до първата бразда. Почернялата от пролетната влага земя привличаше погледа, както черните очи на девойката радват ергените. Сухата пръст той обичаше да стрива в ръцете и да япомирише, а сега само постави отворените длани, за да почувства доколко е започнала да се затопля.
Постояха така около 5 минути - бащата клекнал, а синът до него, прав, също обгръщаше с поглед голямата нива.

— Това сине, е златна земя, каквото посееш, всичко става. Нали се уверихте миналата година колко жито само изкарахме!

— Да, татко, помня и за това  тази година планувахме да засеем царевица.

— Хайде да тръгваме - тихичко каза дядо Тончо, като се изправяше - сега ще свием надясно и ще  минем през Крумовият мост за Овча могила.

Кончето късаше от ниската трева и търпеливо чакаше стопаните. Двамата мъже се качиха на каруцата от двете й страни, поставили крака на оковете. Иван подкара кончето - след кратката почивка да се затича. Насочиха се към моста, който беше почти на половин километър от нивата. С наближаването му дядо Тончо въодушевено заразказва на сина:

— Ей, какви ханове сме имали! Какви царе сме имали!

Млъкна като продължи да клати главата, а после я завъртя на страни:

— А сега...какво сме? На агите ангария, на  чорбаджиите аргати, роби в собствената си страна.

С тези мисли той не искаше да възбуди бунтаря у сина си, а просто вековният мост промени за момент настроението му. Умееше и бързо да променя посоката на мисълта си, та дори и в трудните разговори със събеседниците. Тръсна настрани глава и даде да се разбере, че се отървал от бъдещите черни помисли:

— След Овча могила ще спрем на изворите с върбите за по-дълга почивка на кончето, а и ние да похапнем „каквото дал Господ”. В бохчичката  съм сложил малко хляб,  сланинка и глава кромид. Там водата е студена и е най-сладката в околността.                

Пристигнали на желаното място, постояха малко на каруцата. Мястото наистина беше като кът от райските градини. Липсваха само плодове по дърветата, но разлистващите се върби запълваха тази липса. Без команда двамата мъже вдъхнаха дълбоко свежия, напоен с утринна сладост въздух. Иван пръв скочи от каруцата, взе домашно тъкано постилаче и го постави между върбите така, че слънцето да го огрява.

—Хайде тате, заповядай на софрата.

— Добре, сине.

Слязъл вече от каруцата, дядо Тончо заобикаля полянката около върбите.  Нищо че имаше още роса на това влажно място с четирите извора и цървулите му се понамокриха. Иван разпрегна кончето, изкара железния гейм от устата му и го остави да пасе.

— Иване, хвърли на гърба на кончето пътечката, потно е и може да настине - и продължи да разсъждава:

— Животинчето що е животинче и то се нуждае от уважение и обич. Те животните са верни на човека, ако и грижата  се усеща от самите тях. Те могат само да напуснат господаря си, ако не могат да му помогнат. Доброто отношение води до вярност на животното към господарят си. Не е както при хората. И най-добрите приятели могат да те изоставят, могат да те предадат или изиграят, затова човек не трябва да  бърза, а да преценя нещата трезво. Какво да кажа за  днешните времена, объркани, разбъркани и туй то.

Иван развърза бохчичката на килимчето, наряза хляба, сланината и разцепи лука на две части. Хапнаха хлебец и сланинка, подлучени с кромида. Сина напълни канчето от поточето на изворната вода и пак поседна до бащата. Той обаче повече не продължи с разсъжденията си. Гледаше към Конарското поле и въздишаше:

—Ако бях на вашите години, щях да забия по чужбина, докато се реши с българщината - ще я има ли или няма.

— Татко, това го знаем не от вчера, но сега нещата са други, както казва батко ”трябва да си помогнем сами, за да разбере външният свят, че още ни има, че сме живи и съществуваме въпреки всичко”.     
— Така е, но искам да изплувате невредими от разпалващия се пожар. За теб не знам, но батко ти изглежда е много навътре в организирането на хората.
— Да, но батко е само връзка на местните с по-височайшите организатори.
— Виж синко, като се запали възела на въжето, то тлее и  изгаря цялото. Дано навреме някой да го прекъсне, макар и външни люде.

Двамата замълчаха, сякаш бяха си казали всичко, надяваха се на добрия край за семейството. Иван, като неженен още, по братски желаеше Тодор да изплува жив и здрав от пожара. 

По снагата на малкия брат премина леко потреперване. После то се премести към главата. „Какво става с мен, та чак мозъка ми затрепери”- притеснено си зададе въпроса. Погледна към баща си и също забеляза у него някакво притеснение. Главата на  дядо Тончо натежа по неясна причина. Двамата се спогледаха.

Пръв започна Иван:

— Тате, нека да не ходим по Конарското поле, нещо ми се връща към село.
— А бе и на мен нещо ми се отщя да продължим към Ракелица, да видим последната нивичка.
— Честно да си кажа тате, нещо ме притеснява, нещо като че  се случва в село ли, с бате Тодор ли!
— Впрягай тогава, Иване, поне да се приберем по на време, каквото ще се случва, да става.                   

Каручката бавно се придвижваше към Крумовия мост и кончето не бързаше. Този път Иван го подкара спокойно, без да го препусне, а то животинчето, сякаш разбрало притеснението на чорбаджиите, им оставяше  повече време за размисли. Наближили станимъшкия път, двамата забелязаха голяма конна група от низами да препуска към Орта хан.

Тук нещо не ми харесва и затова ще заобиколим по от запад по пътя за Марково и после ще свием за нашия хан.

—Добре тате! И правилно е - съгласи се Иван и подкани кончето да побърза.                      

Откъм Орта хан се чуваха викове и гърмежи. Това още повече подсили притесненията на двамата мъже, кончето увеличаваше своя ход. По слабините му се появи пяна и дишането му се учести. Почувствал това, Иван придърпа леко поводите, за да му подскаже да намали хода в лек тръс. Доближаването на Дядотончовия хан кончето вече премина  в ходом, а от гърба му се вдигаше бледосива пара.

Видимо в хана нямаше такова движение, както е около Орта хан. Това отпусна напрегнатите тела на мъжете, но главите им тежаха. Спряха на стотина метра и се завзираха внимателно да не би да има някаква измама и засада. Нищо не подсказваше да има нещо такова, дори кокошките се разхождаха спокойно извън двора. Подкараха каруцата към двора, като продължаваха да се оглеждат предпазливо. Нямаше жива душа и уплахата на стареца с иначе твърд характер го омаломощи. Макар и с последни сили, той извика:

— Тодоре, тук ли си?- гласът му прозвуча глухо и едва ли някой от вътре би го чул.     
— Тате, спокойно, сега ще разберем какво е станало. Седни на пейката и  се успокой.

Иван не бързаше да разпряга кончето, а само го покри с постилачето, за да се завие по-добре.
Бяха минали няколко седмици, откакто минаха тримата мъже, водени от Тодор. Тогава всичко изглеждаше не до там опасно, но сега! Запъхтян, с бузи като избелели рози, в двора влетя големият син. Застана до дядо Тончо и изпусна въздуха с отворена уста. В едната ръка държеше ямурлук, а в другата пълна торба. Бащата, като го гледаше в очите, промълви:

— Какво става, сине?

Продължаваше да го гледа с изопнато лице, доколкото могат да се опънат дълбоките браздите по него. Като не дочака отговор, закри лице с длани и промълви с глас, заобикалящ заседналата в гърлото буца:

 — Ако е нещо опасно, бягай към нас...или по-добре иди нагоре в планината. Чернатица е крила много и  теб ще те опази.

— А ти, татко, затваряй хана и с Иван се придвижвайте към село.

— Добре, добре, сине, ние ще се оправим, но ти вероятно трябва да се спасяваш.
— После ще ти разказвам - Тодор изрече на един дъх  и бързешком напусна двора на хана.
— Иване, препускай към село и никакво излизане навън!
— А ти, тате?
— Аз ще затворя хана и по моите си пътеки ще се прибера. Ти успокой снахата и децата.

Останал сам, дядо Тодор клатеше глава и нещо си мърмореше. После стана, влезе в стаята, затвори вратата към склада и се запъти да излиза. Беше решил да нощува в хана, но сега от опит знаеше, че трябва да се прибере в домашната „крепост”. Те, агите, я нямаха за нищо и спокойно можеха да избият всички и да я запалят, но за по-сигурно място, каквато е гората закрилница, нямаше вече сили.

Заключи вратите на стаите, затвори обора, обиколи хана и тръгна към пътната врата. По пътя откъм Марково с голям шум и прахоляк към хана препускаше група конници, начело с Ахмед ага. Дядо Тончо не успя да затвори портата, а само се отстрани да не бъде премачкан от връхлитащите башибозуци. Ахмед ага пъргаво скочи от коня и тичешком се отправи към стареца. Хвана го за яката на антирията и почти го вдигна от земята:

— Казвай, кирата, къде е твоя хайрсъзин, къде го криеш?

— Чакай, Ахмед ага, аз днес не съм го виждал. С малкия бяхме на къра и сега се прибрахме.

— Лъжеш гяур, цялата околност е пламнала, а ти да не знаеш - от зачервените до кръв очи сякаш изскачаха огнени стрели.

Познаваше дядо Тончо подмолния характер на този турчин и затова не се учуди на държанието на стария му ”приятел” и покровител. Погледите на двамата въобще не си приличаха, единия невинен и „примирен”, другия злобен и убийствен.

В Марково се издигаха огнени пламъци - от запалените десетина къщи. Сиянието в ранните часове на смрачаването се сливаше с огненочервения залез. Нетърпеливите конници едвам задържаха конете, като се въртяха в безразборен хаос. Ахмед ага блъсна дядо Тончо към оградата,  която го задържа да не падне и почти изрева:

— Ще се върнем и за теб, твоята....гяурска.
— Хайде момчета, напред към Караагач и там да я свършим.        

Отдалече в Караагач се чуваха писъци, ругатни и викове. В съседната къща на дядо Тончевата се чу силен сподавен писък. Иван, снахата и децата са насядали около паралията за вечеря. Започнаха вечерята в тишина, а сега какво ставаше. Иван бързо стана и се оправи към прозореца. Виждаха се само сенки на тичащи и крещящи хора. Навлече плетената жилетка и изхвърча навън, преди Елка да успее да го спре.

Виковете идваха наистина от съседната къща на приятелката му Невена. Не беше трудно да различи бандата на омразния му враг Сюлейманчето. Прескочи плета и снишен и възбуден се приближи до прозореца. Вътре се разиграваше сцена, която му бяха разказвали по-възрастните и той чак сега осъзна силата на омразата.
Единият държеше Невена в прегръдките си отзад, а другия късаше бялата й риза пред гърдите. Формите на моминските гърди се показаха с целия си блясък, привличащи с белотата си още повече насилниците. В следващия миг биде повалена на пода и Сюлейманчето се хвърли върху нея. До врата стояха още два-трима с настървени усмивки, чакащи своя ред.

Иван срита с крак ниския прозорец и се претърколи в стаята. С извадения нож се хвърли върху правещият опит да вдигне ризата на Невена. Замахва, дупчи докато кръвта изпръска цялото му тяло. Скочи и върху слисаните до вратата, замахва на всички посоки с безмилостен огън в очите. Лицето му пламтеше, ушите заглъхнали, сърцето кръвясало, това не бе човек, а звяр, които в предсмъртието си става най-опасен.

В безумния гняв Иван отмъщаваше и не  мислеше, само искаше да накаже повече и повече „фесове”. Зад гърба му се промъква един от ранените и забива дъгообразния си нож, после с рязко движение на страни рязна врата на Иван. Кръвта затопли гърба му и силите започнаха да го напуска. С пъргавината, която притежаваше, се извърна и нанесе поредния удар с ножа в областта на сърцето. В стаята не остана жив турчин.

През прозореца и врата пропукаха пушки. Стреляше се на посоки без да се съобразяват със своите. Иван е паднал на пода и се опитва да закрие разголените крака на Невена, но силите му достигнаха само до това да ги докосне. Ръката му се отпусна, изпъшка и свърши.

В стаята нахълтаха други фесовски момчетии. Едни издърпаха Иван на страни, а други се нахвърлиха върху безжизненото тяло на Невена. От гърдите и стърчеше забоден нож, дрехите обагрени със смесената кръв, нейната и на Сюлейманчо. Един от влезлите издърпа ножа от гърдите й и го захвърли настрани. Разголи напълно още топлото отпуснатото тяло и със зверски викове задоволяваше животинските си страсти.

Васил Кичуков, "Забравени времена" в две части, 2023 г.
                                                                    
Дядо Тончо пътува към селото спокойно, когато тъмнината беше забулила всичко наоколо, че даже трудно се виждаха очертанията на предметите.  Направи му впечатление, че не срещна никаква живинка. Мълвата за опасността се беше разнесла по всички посоки на околността, като подплашени сърни всички се бяха изпокрили. Опитваше се да разгадае какво се е случило и знаеше много добре, че гадаенето винаги води до отчаяние и безсънни нощи. Беше преживял стотици набези на низами, башибозуци и какви ли още не подвласници на поробителя.

По улиците имаше разхвърляни вещи, дрехи и строшени пътни врати и порти, в които се спъваше и политаше напред или настрани. Не беше  преминал ураган, а зулуми, познати още от младежките години. Забърза към къщи, колкото му позволяваха силите и разхвърляните по улиците вещи. Устните му мърдаха в явна молитва за всички от семейството. Селото тъмнееше от уплахата и очакваните нови набези.

Пристигна до тяхната порта потен и запъхтян. Всичко си беше на мястото, портата здрава, малката врата в нея същото. „Как така да бъде подмината тяхната къща” - трескаво мислеше дядо Тончо. Влезе в двора, всичко изглеждаше  спокойно. Поогледа се и изкачи малкото стъпала до сайванта. Дървените парапети също бяха здрави. За миг настъпи в него някакво предупредително спокойствие. Сигурно беше измамно, защото и от вътре не се чуваше говор.

Бавно открехна врата и надникна в стайната тъмнина. Видя на нара три сенки, едната по голяма, а другите две по-малки, вкопчени в един „ансамбъл”. Трябваше да има още една, затова влезе вътре и огледа стаята. Надеждата да види и фигурата на Иван не се сбъдна. Изстина бащиното сърце в ужасяващо предчувствие. Не смееше да запали газения фенер, докато не си изясни обстановката напълно. Потърси трикракото столче и седна.

Възвърнала твърдостта си, Елка се изправи, отстранявайки вкопчените в нея детски ръчички. Пристъпи към средата на стаята, захлупи лице с ръце и се разрида. Децата също започнаха да скимтят и хълцат. Това окончателно даде да се  разбере, че трагедия има, но къде.

— Тате! - с издълбок глас рече Елка и приклекна на колене, като държеше ръцете върху лицето.

— Тате! - повтори тя и продължи. – У комшиите, у Невенкини.
— Какво... Как?

Изправи се стареца с пъргавина неприсъща на възрастта му. Бързо излезе. По улицата бързо стигна до разбитата порта на Невенкиния двор. По земята се виждаха някакви трупове в различни пози. Приближи, наведе се и в първия разпозна съседа, невениния баща. На два метра от него лежеше жена му с разкъсаните и разхвърлени дрехи. Картината бе ясна, но какво го очакваше вътре в къщата! Не му се мислеше, какво още можеше да види, просто застана пред изкъртената врата със замъглен поглед. Постоя, за да свикнат очите с тъмнината на стаята, пристъпи, олюля се и приседна опрял гръб на стената. На помощ дойде оскъдната светлина на изгряващата луната. От притворените очи затекоха едри бащини сълзи. Може би само добър художник можеше да нарисува ужаса, разкрил се пред погледа му.

Това беше краят на буйния му син. Предстоеше му тепърва да се увери, че и малкият е от героите, между защитниците на чест и достойнство, на саможертва за другите. Не помни колко време е стоял така, сякаш е чакал да се разсъмне, да го удари още веднъж отвращението и злобата, трупана с години. Опита се да стане, но старите му кокали се бяха схванали, за това протегна краката, после ги прибра, така няколко пъти. Подпря ръце на пода и като опираше гърба по стената мъчително се изправи. Покри доколкото можа разголеното окървавено тяло на Невена. Напусна стаята и излезе на улицата, а там нямаше никакви хора . Рано ли беше или още не смееха да се покажат. 

Тръгна към къщи, поспря се и пак се върна пред изкъртената врата на съседния двор. Какво да прави, как да продължи деня, какво ще стане с  живота на семейството! Иван мъртъв, Тодор в планината, без да се знае жив ли е, ще се завърне ли някога? Той, старецът, снахата и двете невръстни дечица, осиротели и изплашени до лудост ли ще са бъдещото семейство?

Плахо заскърцаха врати и прозорци. Народа се „събуждаше” от кошмарната вечер с подпухнали лица и безсънни очи. Все пак в тяхното село нямаше голяма причина да се убиват хора и палят къщи, но озверилият поробител не избира. Селото минаваше за едно от мирните в околността, затова може би рано се окопитиха и трябваше да се провери кой е пострадал, кой има нужда от помощ.

Почувствал смелостта на съселяните, дядо Тончо седна на камъка, встрани от празната порта на невенини, сведи глава и зачака. Той не чакаше толкова помощта и съчувствието, колкото искаше да подреди мислите и извърши това, което предстоеше за деня и нощта.

Народът казва ”всяко чудо за три дни”, но сега това въобще не може да бъде вярно. Страната кипи от въодушевление. Въоръжени сблъсъци, убийства и палежи, отново робство, отново отчаяние и неправда. Сигналът на народното желание за свобода е даден и той обиколи света. Велики сили, творци и обикновени иностранни народи разбраха, че има един малък, но жилав народ, който жадува своята свобода, че по достоен начин с борбите е доказал, че я заслужава.

 

Илюстрация за Диаскоп: @Георги Чепилев

 

Първа глава от романа на Васил Кичуков "Забравени времена", Зеа-принт, 2023 г.

 

Васил Кичуков в Диаскоп

 

---

          

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.