Данила Райчева: "Зоя" - "Една и съща жена"

Зоя

— Кисел нрав имаш, Гергано – рече ми баба Зоя и продължи да плете. – Като че резен лимон ти е залепнал на езика.

Замълчах си. Не исках да се карам с нея, за друго бях дошла.

— Виждала ли си Боян?

— Не се е прибирал още, не. Защо, не ходи ли вече при Митко авджията? – Огледален поглед имаше тази жена. Не виждах нея, себе си виждах в очите ù.

— Сигурно е в кръчмата с останалите работници.

Баба Зоя замълча за секунда. Остави зеленото кълбо с прежда и взе черното.

— Новата кръчма на площада ли? Дето я отвори на Радул малката щерка, как ù беше името…

— Вихрена. – Името се изстреля от устата ми като черешова костилка. – Боян трябва да си дойде всеки момент. Просто търпението не ми е голяма сила, това е.

Баба Зоя се усмихна.

— Не ти трябва търпение, Гергано. Ако е опряла работата до търпение, по-добре оскуби босилека от пред къщи и лягай на неговото място.

— Нищо не разбираш. – Гласът ми излезе сякаш изпод зъбите на резачката, с която Боян разрязваше зимните дни на две и ги нареждаше да съхнат под сайванта. Да не се затлачва коминът. Той и така се затлачваше. Едно нещо, ако не му отръскваш чернилката от време на време, недей го чака да диша спокойно. Ще хрипти и ще се дави, накрая ще угасне съвсем. И с хората е така. И с междухорието. Онова тясното пространство между двама души, дето трябва като огън да се пази. На него викам аз междухорие. Ако вземе да се разтегля встрани и да расте, тутакси ще се намери отнякъде да се извие някоя вихрушка и докато се усетиш, вече е угаснало. Странични вихрушки колкото щеш. Вземеш ли обаче много да го свиваш, почва да се души и пак гасне. Затова не му се бъркам на Боян в работите.

Баба Зоя пусна плетката от ръцете си и ме погледна. Очите ù ме забодоха като куките, с които от два дена се мъчеше да преправи старата жилетка на мъжа си.

— Гергано, от колко време се знаем?

— Аз какво те питам, ти къде ме връщаш – рекох и понечих да стана.

— Отговори, като те питам – изскърца на свой ред тя и аз седнах обратно.

— От погребението на дядо.

— Колко години са това.

— Бях на пет. Не, на шест. Значи двадесет и седем.

— За двадесет и седем години да съм те лъгала?

— Не си.

— Като не съм, сега ще ме чуеш какво ще ти разправя. Пък после ще си идеш у вас и хубаво ще си помислиш какво нещо е търпението. Знаеш, че с дядо ти бяхме женени навремето.

— Знам. Напуснала си го, защото си го хванала с баба…

— Мълчи! Хубаво ми каза от какво разбирам и от какво не, сега ще слушаш.

Усетих как страните ми се запалиха от срам. Не казах нищо повече. Облегнах се назад и притихнах.

— Дядо ти Филип го бях видяла на една сергия за разсад по сбора, ягоди продаваха с баща му. Ние ягоди имахме бол, ама като ме видя майка как се усуквам около него, прибра се у дома и придума татко да вземем две щайги. Той, като излезе на площада, застана на неговата сергия и го премери с поглед. Така мереше дувара у дома, преди да нареди тухлите. Две години обхождаше краищата му, докато го завърши. Накрая викна майка и я сложи да седне отгоре. “Видиш ли, каза, колко е здрав. Ако щеш и хоро играй отгоре, няма да мръдне. Толкова хубаво съм го измазал.” Само дето дядо ти Филип не беше от тухли, а от речни камъчета, ситни и заоблени. Не знаеш кога ще те подхлъзне и накъде ще те завлече. Баща ми нищо не рече тогава. Нарами щайгите и се прибра. До две седмици вдигнахме сватба и заживяхме в къщата, дето сега живее баба ти. Нашите я купиха от един търговец, който се канеше да заминава за Германия. Чу се после из село, че си изпил акъла по някаква украинка, взела му парите, паспорта и го оставила на улицата в Берлин. Не го видяхме повече.

Заживяхме с дядо ти Филип. Гладни години бяха тогава, но криво-ляво взехме един бус втора ръка, колкото да пътува с него до града. Товареше вътре разсад, зелки, лешници, яйца. Нареждаше се по тъмно на сергията на пазара и пак по тъмно се прибираше.

Душата на човек е хлъзгаво нещо. Не можеш да я подравниш спрямо другите. Животът на всеки се събира в знака, който разделя годината на раждане от тази на смъртта му. И всеки го избутва посвоему. Има хора, дето стърчат между двете дати, горди и наперени като удивителни. Баща ми, Бог да го прости, беше такъв човек. На пръсти се надигах и пак не можех да му видя очите, щото все към небето гледаха. Не човек, ами пътен знак. В него да се удариш, до земята да го огънеш, пак той ще е прав, а ти ще плащаш.

Има и хора, на които животът им минава равен и отсечен като железопътна линия. Много такива познавам. Цялото им земно съществувание почва и свършва с едно тире, дето накрая увисва на плочата им тъпо и безсмислено. Като че не човек е имало на негово място, ами суха клонка. Напълнила се с дървесен сок, разпъпила се, сетне ù се дръпнали жилите, изсъхнала и паднала на земята при другите. Нищо не зависи от нея от началото до края. Да пази Господ от такива дървесни тирета.

А има и хора многоточия. Такива, които нито можеш да ги предвидиш, нито да усетиш как са те хванали за гръкляна. Като три стъпки към нещо започнато, което няма да свърши, защото потъва в края на живота им като попарен цвят. Нещо са искали да кажат, някого са искали да обичат… Всичко при тях остава минало неизречено. Ей такъв беше и дядо ти Филип. Заключваше думите си в края на устата и млъкваше на средата на приказката си. Когато разбрах, че ходи при баба ти Севда, го заключих в малката кухничка и три дена не го пуснах да излезе. Давах му по една чиния нарязани ягоди под вратата, колкото да не припадне от глад. На четвъртия влязох при него, а той седнал в ъгъла до вратата и драска с ножа по дървото на шкафа. Дълбае резки и ги нарежда една над друга като стълба. Там го оставих да се катери сам по себе си и излязох.

Мина една година така. За тази една година седем пъти го заключвах и седем пъти го пусках. И нито веднъж не си помислих да го оставя. Не съм го питала нищо. И той нищо не ми рече. Спря да ходи на пазара и до Коледа легна болен. Лежи и студена пот тече от него. Пари за дърва така и не останаха. Добре, че майка ни беше дала одеяла. Свивах се на топка в краката му и през нощта държах завивката върху него. Като ме усетеше, че заспивам, хвърляше одеялата на земята и почваше да трепери. През деня отваряше прозореца и заставаше до него, както беше целият мокър. Не ядеше, не пиеше. Накрая викнах баба ти Севда. "Аз не мога, рекох ù. Ако знаеш как, ела го върни." Дойде. Още на другия ден се пренесе да живее у нас. Носеше една чанта дюли, две рокли и половин ръжена питка. Това беше. С хляб и дюли вдигна дядо ти, а той, като се закрепи, извика ме в кухничката и ме заключи. Не три, един ден ме държа. На другия ми отключи. Беше събрал две торби с мои дрехи. Мина покрай мен сякаш бях вратата на шкафа, дето от толкова дялкане не беше останало равно място по нея. Мина и замина към града с баба ти, а аз до вечерта се прибрах при нашите.

По-нататък го знаеш, Гергано. След няколко месеца се взехме с дядо ти Денко. Аз тогава се ударих в земята да купим къщата срещу тази на дядо ти Филип. Наумила си бях, че като го виждам всеки ден, ще ми е по-леко. Плаках, виках, кандисаха накрая сватята и я взехме. Извъртя се животът, народиха се деца и внуци и у нас, и у Филипови. Играха заедно, ядяха заедно, раснаха заедно. Но онова търпение, дето ме заключи тогава в кухничката, цял живот ме стиска за гърлото. Ако не беше баба ти да ме хване и да ме изнесе от къщата онзи ден, сигурно сама щях да дръпна резето и цяла неделя да дера като изпъдена котка по вратата на шкафа. Щото мен са ме учили, че най-лошо е да се оставиш с човек, дето си се зарекъл да ти е опора и спътник за цял живот. Само дето опора от речни камъни не се гради. И не може да ти бъде спътник онзи, който за никъде не е тръгнал с тебе.

Разказ от книгата на Данила Райчева "Една и съща жена"
изд. Ерго 2023
Редактор: Мартин Христов
Художник: Айсял Аладжова, Лиляна  Дворянова
Страници: 164
Цена: 16 лв.

Публикува се със съдействието на автора и издателството.

Една и съща жена

Данила Райчева умее да разказва истории. Прави го със забележителен психологически усет и човешка топлота. Умее да пренася читателя в сътворения от нея свят, защото ситуациите, създадени от нея и героите, с които ги населява, са част от нашия живот днес, в България. Силата ù е в автентичността и обичта, с която описва хората и им позволява да имат свой живот в творбите ù. Разказите на Данила Райчева остават в духовния строй на читателя, помагат му да преодолее пропасти и го учат да лети към светлината и доброто.

Здравка Евтимова

Данила Райчева, като артист на сцената, присъства във всеки свой разказ. Тя е дете повече на селото, отколкото на града. И затова съвсем дискретно ни хваща за ръка, разтваря старите селски порти, запява песни от близкото минало, мирисът на билки събужда заспалото ни въображение. Това не е декор. Това са образи от нашето съвремие, разкази на млада жена с различни имена, която търси смисъла и тайната на истинската любов. И нещо повече, „само тогава човек усеща как го стяга в гърдите чуждото и колко дълбоко са жилките на родното“.

Янислав Янков

Данила Райчева

Данила  Райчева е родена в гр. Велико Търново. Завършва Английска филология и магистратура Транслатология с английски език във Великотърновския университет „Св. Св.  Кирил и Методий“. През 2021 г. е удостоена с първа награда в Националния литературен конкурс за разказ на историческа тема на името на Цончо Родев. Нейни стихотворения и разкази са публикувани във вестник „Литературен глас“, гр. Стара Загора, както и в литературния сайт Факел.бг. През 2022 г. завършва майсторския клас по творческо писане на Здравка Евтимова, част от Празници на изкуствата Аполония 2022.

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.