Мери Оливър за полемичния, но непоклатим вътрешен живот на Ралф Уолдо Емерсън
25.09.2023
Автор: Елън Врана
„Огромните енергии на съществуването му се захранват от богатството и устойчивостта на вътрешния му живот.“ (Мери Оливър)
Портрет на сложната величавост на Емерсън, направен от един от най-обичаните поети на нашето време.
Превод от английски език: Юлияна Тодорова
От многото мъдри мисли и слова в последната книга с есета на Мери Оливър, любимото ми е краткото представяне на Ралф Уолдо Емерсън. А дали се нуждае от такова? Точно този човек, който заема на Торо парчето земя, за да опита живота си на размисъл и който насърчава Уитман да следва пътя на поезията, също и артикулира път за трансцедентално мислене, което много след него, вкл. Оливър, днес въплъщават?
Представянето на М. Оливър всъщност е повече хвалебствена биография: писание, изпълнено с яснота, интерес и любов към нещата, които си заслужават да се споменават с Емерсън един век, след като е живял.
Ralph Waldo Emerson Portrait is a painting by Suzann Sines
От особен интерес за Мери Оливър е как постоянното вътрешно търсене у Емерсън се превръща в начин на живот. Той завършва колежа „Харвард“, тогава семинария и през 1829 г. започва да проповядва във Втора Унитарианска църква в Бостън. През тази година също сключва брак с красивата, но болнава Елън Тъкър. Здравето ù така и не се подобрява и през 1831 г. тя умира. Емерсън е само на 29 години.
Смятам, че е честно да се каже, че от този момент нататък огромните енергии в житейския път на Емерсън намират извора си в богатството и постоянството на вътрешния му живот като личност. Скоро след смъртта на Тъкър той изоставя църковния амвон. Започнал е да вярва, че вземането на причастие не е нищо повече (а и е мислено за такова) от акт на духовен спомен. Той прави това разкритие достояние на паството си, което вероятно е било благодарно за искреността му, но, съвсем честно, не е искало да задържи такъв проповедник. Скоро след това Емерсън си урежда пътуване до Европа. Той е дълбоко развълнуван от величието на миналото, толкова очевидно в европейските градове, в тяхната архитектура и изкуство.
Стихотворението на Емерсън, посветено на жена му Елън Тъкър (от любимото ми томче „Малко позната поезия от Емерсън“*
* НА ЕЛЪН, ТАМ НА ЮГ
Ралф Уолдо Емерсън
Тревата зелена расте,
утринният вятър е в нея
и макар че всеки миг се променя
да знаем този напев си струва.
С пролетта идва той
и всяка година напява,
на червеношийката в полет,
на разколебания влюбен.
Десет хиляди акра и повече
подвижният лек зефир изминава
и сякаш винаги
го обожават цветята - мънички крачка на маракаси.
Заслушай се в звука навред!
Призовават теб, най-мила
и казват: "За теб облякохме земята,
а все не идваш ти.
Побързай, нашето време дойде,
преди жежкото лято
да прогори цвета ни нежен,
любимата пчеличка, жълтокафявото колибри."
(Превод на стихотворението: Юлияна Тодорова)
Нетърпелив да продължи по нов път, Емерсън се завръща в Америка. Умствената и духовната му работа, по думите на Оливър, „ще се увеличи и ще докосне и двата полюса: увереността и флуидността му.“ Непрестанните му опити да засити начина си на изразяване водят не до стесняване и отговори, а до разширяване към „възторжено убеждаване и присадена логика.“
Мисловният процес на ума – човек да изгуби себе си в сложно съзерцание – ще се превърне във фокуса на неговите писания. През 1836 г. той публикува поредица есета под заглавието „Природа“, които всъщност поставят основите на трансцендентализма, който „се предполага от духовните пробуждания на сърцето да е истинската работа на нашия живот.“
Съдете за мисловния му процес по думите на самия Емерсън:
„Да си говорим истината, малко хора действително виждат природата. Повечето просто не виждат слънцето. Най-малкото имат много повърхностно зрение. Слънцето осветява единствено очите на човек, но блести в очите и сърцето на детето. Обичащ природата е този, чийто вътрешни и външни усещания са все така истински нагодени едно към друго, който е запазил духа на детството дори във времето на зрелостта.“ (от „Природа“ на Р. У. Емерсън)
Мери Оливър пише:
Това е същността при Емерсън, който не продължава право напред, а се помайва във всички посоки на темата: любезно дава пред(по)ложения – отваря врати и ни казва сами да изследваме проблема. Нещото, за което е непреклонен, е точно това – че трябва да гледаме – обезателно трябва да гледаме – защото това е сладостта на живота, това съзерцаване и обмисляне на идеите, това внимание към мисълта, дори когато плевим градината или доим кравата.
Емерсън е бил въображаем ментор на Оливър и тя дава поразителна съвременна интерпретация на трансцендентализма на Нова Англия от 19ти век. Поезията ù се спира задълбочено върху гласове в тръстиката и търси утеха в нуждите на света. Докато Оливър се занимава обстойно с Емерсън, тя също така извлича житейски истини от тази често объркваща „философия“ (която не е изцяло философия).
Кулминацията на този начин на мислене е това, което познаваме като трансцедентализма на Нова Англия – неясна философия, която въплъщава нещо различно за всеки от изповядващите я, но която може да се обедини в общи параметри, очертани от Емерсън в книгата му „Природа“, кратък трактат, който идеализира човек, божественост и всичко около нас, което не произтича от нас.
За Емерсън стойността и отличителното на трансцендентализма са били много сходни с това разсейване и отдалечаване от тази точна дефиниция. Целият свят се възприема през очите, за да достигне душата, където става повече представляващ сфера по-дълбока от привидното: сфера идеална, величествена и неподвижна. Проявява се чрез тишината и липсата на материалното, където вселената съществува търпеливо и сияйно.
Светът се поглъща чрез очите (тактилно и сензитивно) и все пак, „докато плевим градината и доим кравата“, има нотка на нестихващо усещане. При всичкото му възвишено търсене на царството на идеалното (може да е вселена или не), Емерсън точно толкова се интересува от сферата на дома и уюта. По подобен начин в пребиваването на Хенри Дейвид Торо в района около езерото Уолдън не става въпрос за уединение или обикновен живот, а за живеене съзнателно и отмерено. Изпълнено е с градинарство, построяване на комин и покрив от слама – преднамерените, насочените към вътрешното „аз“ аспекти на домашния живот.
"Интериорът на Недърхол" на гравьора Хауард Фипс
Едновременно с това да подхранва и балансира вътрешната си полемика за флуидност и сигурност, тривиално и идеално, той също развива стила си както на писане, така и на публично говорене, което е правил значително повече, (отколкото сам е съзнавал).
Не е просто да си едновременно вдъхновяващи и умерен. Трикът на Емерсън – използвам тази дума без нотка на принизяване – е бил да изпълва есетата си с „нещица“ в същото време, когато темата му е концептуална, невидима, само един проблясък, но проблясък с неизмерима острота в погледа. Така той прикачва обичайната дума към поразителната идея. „Закачете фургона си към някоя звезда“, съветва той. „Капката е малък океан.“ „Някоя глупава последователност е дяволчето на малките умове.“ „Сънят се проточва през целия ни живот пред очите ни, а нощта се носи цял ден в клонките на елата.“ Писането е удоволствие за ухото и затова тоник за сърцето, в същото време, през което поразява ума.
Плътният и многопластов човешки континуум на мисълта и съзнанието е прикрепен от тези възли на спомена, форма на литература, която наричам „биография плюс възхвала“. Мнението ми за Емерсън се усилва тройно, когато узнавам какво мисли Мери Оливър. Обмислена мисъл след мисъл след мисъл, която накрая се усложнява и – както предрича Емерсън – се въздига.
Прочети в оригинал
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.