Васил Кичуков: Далечен край
05.10.2023
Писателите споделят
Отдавна го замислям, има-няма двадесетина години. Съдбата ни събра, един почти атеист и един, свързан от малък с православието. Аз и той сме живели почти по едно и също време. За мен не бяха толкова години на повратности в живота, колкото за него. Не се опитвам да разкажа биографията му и съвместната ни дейност, а да се получи нещо като роман на човешките съдби през периода на изселническата вълна от Долна Тракия, днешно гръцко и турско владение, от Народната република и демократизацията на българското общество. Нито съм политолог, нито съм историк, а най-малко социолог, но всеки има право на мнение! Нали така ни учат в демокрацията?
Времето, в което започвам да пиша така ни е объркало, та чак ни побърква. Това мнение не е само мое, а на хората, с които се срещам и най-вече на тези, живели в двата обществени строя - социалистическото общество и днешното демократично. Доколкото съм учил история на България и света, в частност повече на Европа, мога да поспоря дали е имало социалистическа революция в България? Да! Всяка смяна на обществен строй си е революция, довела до социални промени, хубави или лоши.
Съдбата на един човек може да е предизвестена, но тя не зависи само от него и оформените разбирания за живота, кой за какво му е виновен. Това е толкова важно, колкото е важно здравето с напредването на годините. Ето тук е един от проблемите за трудността да започна да пиша, според мен интересните водовъртежи на живота, който като мелница стрива всички надежди и предлага повече недоверие и телесни болежки. Надявам се да предам нещата така, че да си заслужат думите написани до тук.
Васил Кичуков
Редакцията на Диаскоп предлага на читателите откъс от романа на Васил Кичуков "Далечен край", чието издание предстои.
Старата кола със сравнително голяма скорост навлезе в гр. Харманли. Намали скоростта и спря пред цветарския магазин. От вратата на колата се показа първо бастунът, а после с пъшкане водачът стъпи на земята. Надигна се от седалката, хванат с едната ръка за вратата. Изправи се бавно, а лицето му се изкриви в болезнен вид. Направи четири-пет крачки, поспря се и погледна към цветарката, която подреждаше стелажа на тротоара. Забелязала стареца, тя остави саксията с разкошния цвят на градинските теменужки и бързо доближи спрелия се човек:
– Кажете, чичо, мога ли да ви помогна нещо?
– Не, мило девойче, аз при теб…но си почивам и тогава!
– Добре! При мен ли идвате?
– Моля те да ми приготвиш два букета, защото отивам на гробищата.
– Какви да бъдат цветята?
– Знаеш ли мило, направи единият без опаковка, а другият обвий с хубава хартия.
– Добре, чичо! Ти ела да поседнеш, ще ти изнеса столче. - и припна към магазинчето.
Донесе стола във виенски стил, застлан с някаква жилетка, явно сутрин идва с нея на работа. Свали я от облегалката и застла седалката. Нико вече беше се придвижил до тротоара, благодари и поседна.
– Виж, чичо, ние магазинерите сме малко любопитни, затова, ако искаш, можеш да ми разкажеш накъде си тръгнал в това състояние. Как караш колата и толкова ли е наложително това пътуване. На твоята възраст би трябвало да имаш деца и внуци, които да те заведат, където си тръгнал. То сега младите ходят на работа и трудно могат да отсъстват при „новите” господари.
Нико беше навел глава и гледаше в коляното, на което преди време беше сменил цялата стàва и формата му беше доста интересна. Вдигна глава, погледна към цветарката с физиономия, която подсказваше, че е събрал мислите си:
– То моята, мило, не е много за разказване – помълча малко и продължи – самотата, мило, е лоша работа. Ако погледне човек, всеки си има по една по-голяма мъка, но я таи в себе си, доколкото може. Всичко имам, но ги няма моите любими хора при мен.
Пак замълча, вероятно мислеше дали да продължи да разказва, но промени посоката на разговора.
– Казах, че самотата е лоша работа, пък си е баш вярно. Работата намалява заедно със силите, болежките се увеличават за сметка на свободното време. Пустото му време като че ли е определено повече за спомени, а те някак си затормозяват човека. На тая възраст болежките и лошите спомени са повече. Човек все си вика: „Бог напред и ние след него”, това никак вече не е лесно, защото работата не наспорява, няма го около тебе семейството, създавано през целия живот.
– Чичо, извинявай, че те накарах да споделяш това, но понякога на човек му олеква, когато сподели това-онова. Не се сърди на любопитството ми, но защо поръча различно букетите?
– Виж, мило, това не е тайна, защото аз съм живял в този град, тук са погребани майка и татко, едната ми сестра. Единия букет без хартията е за гроба на баща ми, а другият е за паметника в родното ми село — Сив кладенец.
– Толкова си уважителен, та не забравяш да поднесеш цветя на паметника. То сега много паметници се подминават, не се поддържат, даже някои събарят.
– На този паметник е записано и името на моя дядо Нико, Бог да го прости него и останалите шестнадесет човека.
– Той вероятно е от партизанската борба или….?
– Тези хора, мило, са изгорени живи в църквата от башибозука, когато са образували самостоятелни вилаети при разпадането на Турската империя.
Явно смесването на мъката по съдбата на дядо му и болежките накара Нико да завърши разговора с това мило и отзивчиво момиче. С тихо охкане се надигна от стола, опита да се изправи, но не успя и остана приведен, отпуснал цялото си тяло върху бастуна.
– Моля те, мило, занеси букетите на задната седалка в колата. Време е да тръгвам, защото нашето село Сив кладенец, опразнено и затрито от картата на България силно ме натъжава, затова ще гледам да се прибера още днеска.
– На добър час и се пази. Пътят ти е дълъг, а краят далечен.
Нико бавно се настани на седалката, прибра бастуна край нея, за да е винаги под ръка. Извърна глава към приближилото се момиче, поклати глава сякаш се учудваше, че се срещат такива отзивчиви и внимателни младежи:
– Благодаря ти, мило момиче, Бог да ти помага в начинанията и Света Богородица да те пази.
Запали мотора преди да затвори вратата, сякаш искаше още малко да общува с това „далечно” мило девойче. Поклати пак глава, затвори врата и потегли към гробищата.
Движението по алеите беше слабо, може би поради напредналия час към обяд. Гробът на майката и таткото бяха по централната алея на около петдесетина метра, които се опита да измине за три почивки. „Не! Не съм дошъл да се изплаквам, а да се извиня за все по-редките си посещения. Не ме виждате, но чувствам, че ме разбирате и ви моля за прошка.” Той не се оправдаваше, а просто искаше да подреди мислите си, за да не „притесни” родителите.
Вдигна глава, както винаги се изправи с охкане от болките. Беше забравил да запали свещите. Подпря бастуна, който немирно се плъзна по стената и изтрополи на бетонираната алея. „Не ги буди, негоднико!” – полугласно изрече оправданието, извади кибрита и свещите от торбичката, провесена на лявата ръка, защото от дясната се изплъзваше към бастуна. Взел беше от новите свещи, тези в капачки, предполагайки, че старите ще увиснат от горещото време. Запали две, които благодарение на безветрието загоряха с добър пламък. Взе бастуна и мина от източната страна. Изкара от торбичката пластмасовата бутилка с разреденото вино, преля във формата на кръст, постави обратното на ръката на стената и се прекръсти: „Това е, мили родители, дали заслужавам прошка, само Бог ще ми каже!”.
Продължи да си говори полугласно, като се надяваше родителите да го разберат: „Сега ще отида на гроба на милата ми сестричка, тя сигурно ме очаква!”. Приседна и на нейния гроб и накратко й разказа за състоянието си, защото навремето двамата най-много си споделяха и помагаха в изпълнението на поставените им детски задачи. Времето напредваше, затова реши да не й разказва много подробно за семейството му, което беше се разтурило.
Този път разстоянието до колата взе на четири почивки, като само веднъж се обърна и задържа погледа върху гроба на родителите, не беше сигурен дали ще може повече да идва.
След час колата спря на малкото площадче в родното село, обиколено с пораснали изсушени треви. Преди да слезе, от предното стъкло се вгледа в паметника, причина за неговото идване. Приведена с метла и мотика възрастна жена почистваше тревата от плочките. Тя не чу мотора на колата, нито скърцането на вратата и продължи старателно да тèса тревата.
Беше спрял колата доста близо, затова само с една почивка се приближи и поздрави. Жената не се обърна и той повтори поздрава с по-висок тон: „Добър ден, лельо!”. Жената остави мотиката и метлата, бавно изправи слабата си снага и се обърна:
– Добър ден, човече! Кой вятър те доведе тука, дето само ветровете са много за разлика от хората?
Той позна жената, която отдавна се грижеше за почистване на паметника:
– Лельо, аз тука съм роден, този Нико на паметника е моят дядо.
– Ох, чедо, вече краката ми не държат, не чувам добре, пък трябва да се оправям сама. Ама, чакай, ти да не си сина на Дино Никовия и сигур се казваш Нико?
– Да, аз съм и идвам чак от Фелибето. – това го каза умишлено, защото си спомняше как дядо му и местни хора назоваваха Пловдив.
– Как са сестрите ти, чедо? Хубави девойки бяха, когато идвахте цялото семейство до паметника. Нали бяхте се настанали в Харманли, там ли сте още?
– Не, лельо, пръснахме се! Татко, майка и голямата сестра останаха в Харманли, а аз и другите две в Пловдив.
– Тъй, тъй чедо, то вече всичко живо бяга от нашия край. Ето на, тук сме само трима, аз и още двама набори, да си хортуваме и всяка сутрин да се броим.
Тя се засмя с тих кикотещ глас на казаното и останалите й само предни зъби се показаха пред новодошлия.
– Ти, чедо, къде ще се прибереш, то всичко е в разруха или мислиш веднага да си тръгваш. То, ако решиш да останеш ще дойдеш у нас, няма да спиш в колата, я!
– Благодаря, лельо! Мисля да се връщам веднага, че пътят е дълъг. Е, ще позакъснея, но тук ми става тягостно, колкото пъти съм идвал, съм приспивал в Харманли.
Нико се извърна бавно и направи опит да тръгне към колата. Жената го изгледа учудено, не изтрая и доста силно го попита:
– Ти да не би да тръгваш!
– Не, лельо! Букета ми е на задната седалка, та да го взема.
– Чакай, чедо, аз ще отида да ти го донеса – като продължи да си говори – какво лошо е сторил човека, та си го наказал така, Господи! Аз ще го донеса, а ти поседни на пейката. Тя вече е чурдясала, ама аз си посядам на нея, старите ми кокали се нуждаят често-често от почивка.
Като му донесе букета, той стана, постави го пред паметника, наклони тяло напред и се прекръсти. Преди клякаше, но сега това вече е невъзможно. Стоя две-три минути и пак се прекръсти. Жената стоеше отстрани до него, сякаш беше готова всеки момент да му помогне.
Тя вървя с него до колата, изчака да се настани и се отдръпна настрани. Моторът избръмча и острият завои вдигна облак от прахоляк.
Илюстрация за Диаскоп: @Георги Чепилев
Васил Кичуков в Диаскоп
© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics
Българска култура, комикси, художници, изкуство
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.