Луиз Глик, поетесата с Нобелова награда за литература, която изследваше травмата и загубата, почина на 80

Почитана като един от най-великите живи американски писатели, тя смесваше дълбоко човешките теми с тези от митологията и природата.

Автор: Клей Ризън

13 октомври 2023

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Луиз Глик, американска поетеса, чиято прогаряща, дълбоко човешка поезия, често филтрирана през теми от класическата митология, религията и природата, на практика ù спечели всяка възможно награда, вкл. „Пулицър“, Националната награда за книга и, през 2020 г. „Нобел“ за литература, почина в петък в дома си в Кембридж, щата Масачузетс, на 80 г.

Смъртта ù бе потвърдена от Джонатан Галаси, неин редактор в издателството Farrar, Straus & Giroux. Ричард Деминг, приятел и бивш колега на Глик в катедрата по английски език в университета „Йейл“, заяви, че причината за смъртта е онкологично заболяване.

Глик беше смятана навсякъде за един от най-великите живи поети на САЩ много преди да спечели Нобеловата награда за литература. Започва да публикува през 1960те и получава известно признание през следващото десетилетие, но затвърждава убедително репутацията си през ’80те и началото на ’90те с поредица книги, вкл. „Триумфът на Ахил“ (1985), която е удостоена с Националната награда на Кръга литературни критици; „Арарат“ (1990); и „Дивият ирис“ (1992), която ù носи „Пулицър“.

Творчеството ù е едновременно дълбоко човешко – например „Арарат“ черпи от болката, която е изпитвала, от смъртта на баща ù – и широко достъпно, както за критиците, които възхваляват яснотата и прецизния лиризъм, така и за многобройната читателска публика. Глик е Поет-лауреат на САЩ между 2003 и 2004 г.

Луиз Глик в Диаскоп

Глик публикува 14 книги с поезия, които на практика печелят всяка възможна литературна награда. Снимка: Хенрик Монтгомери

 „Директна е точната дума тук“, пише литературният критик Уенди Лесър в отзив за „Триумфът на Ахил“ във „Вашингтон пост“. „Езикът на Глик е непоклатимо директен, забележително близък до обикновената реч. Обаче нейният внимателен подбор на ритъм и повторение, както и специфичността на нейните идиоматично завоалирани фрази, придават на стиховете ù тежест, която е далеч от разговорната реч.“

Ранното ù творчество, особено дебютната ù книга „Първородна“ (1968), е дълбоко свързана с т.нар. изповедна поети, които доминират литературната сцена през 1950те и ’60те, като Джон Бериман, Робърт Лоуел и Силвия Плат.

Но дори докато Глик продължава да плете поезията си с автобиографична нишка, няма нищо индивидуалистично в късното ù, по-зряло творчество, даже и когато изследва интимни теми като травма и сърдечна болка.

„Поетите, към които се връщах, когато съзрявах, бяха тези, в чието творчество играех съществената роля на избран слушател“, казва тя в речта си по награждаването с Нобел за литература. „Интимни, изкусителни, често потайни или прикрити. Не площадни поети. Не такива, които говорят на себе си.

С понякога тъжно остроумие и остър като бръснач език, тя безпроблемно свързва личното със социалното, особеното с универсалното, като впримчва в едно размисли за собствените си битки с теми като семейство, смърт и загуба.

Медалът от Нобеловата награда за литература, присъдена на Глик през 2020 г. по време на Ковид пандемията, пред дома ù в Кембридж, Масачузетс. Снимка: Даниел Еберсоул/чрез Reuters

Присъждайки ù наградата за литература – тя е първата родена в Америка писателка, която печели „Нобел“ след Т. С. Елиът през 1948 г. – Нобеловият комитет оценява нейния „безпогрешен поетичен глас, който със сурова красота превръща индивидуалното съществуване в универсално.“

 „Мрачен“, „отчужден“ и „аскетичен“ са все прилагателни, които човек свиква да чете в отзиви за творчеството на Глик. „В сърцето си тя е поет на падналия свят“, пише за нея литературният критик Дон Боган.

Природата рядко е нещо красиво в стиховете на Глик, вместо това е пълна с тъга, опасност и разочарование. В може би най-известното ù и широко включвано в антологии стихотворение „Фалшив портокал“, тя пише:

На глупаци ни направиха.
А ароматът на фалшив портокал
се изнизва през прозореца.
Как да съм спокойна?
Как да съм доволна
когато навред
се носи тоя мирис?

Но стиховете ù рядко предлагат изкупление, да не говорим за радост, те търсят уединение, дори само с приемането на света такъв, какъвто е – триумфът на Ахил, според нея, е бил реализирането на собствената му тленност.

И в тленността и в смъртта, чувства тя, човек може да намери надеждата на прераждането. В стихотворението „Дивият ирис“, чието заглавие носи книгата ù с поезия, тя пише от гледната точка на цветето:

Ти който не помниш
преминаването от другия свят
казвам ти че мога да говоря отново: онова
което се връща от забрава го прави
за да намери глас:
от центъра на живота ми бликна
голям фонтан, тъмносини
сенки върху ясно синя морска вода.

Луиз Глик във Върмонт през 1975 г. Първата ù преподавателска работа е там, в колежа „Годар“. Снимка: Жерар Маланга

Луиз Елизабет Глик се ражда на 22 април 1943 г. в Ню Йорк и израства в Седархърст, на южния бряг на Лонг Айланд. Баща ù Даниел е бизнесмен и разочарован поет, който, сред всичко друго, помага за изобретяването на макетното ножче. Майка ù Беатрис (Гросби) Глик е домакиня.

Луиз е много интелектуално насочено дете. В Нобеловата си лекция тя си спомня как една вечер, когато е на около 6, стои до късно и спори със себе си кое точно е „най-великото стихотворение на света“ и не може да реши между два финалиста: „Малкото чернокожо момче“ на Уилям Блейк и „Река Суони“ на Стивън Фостър. (След много колебания печели Блейк. )

 „Състезания от този сорт за чест и висока награда за мен бяха нещо обичайно“, казва тя. „Митовете, които бяха първите ми четива, бяха пълни с тях.“ Но Глик се конкурира и със себе си, и е много самокритична. Като тийнейджър се бори с анорексия и отслабва до 40ина килограма, преди да започне терапия.

„По-късно започнах да разбирам опасностите и ограниченията на йерархичното мислене, но в детството ми изглеждаше важно да бъда удостоена с награда“, казва тя. „Човек застава на върха на планината, виждат го отдалеч, единственото интересно нещо там.“ Състоянието ù затруднява следването в колеж, макар че посещава занятия в „Сара Лорънс“ и Колумбийския университет, където учи при поетите Леони Адамс и Стенли Куниц.

През 2014 г Глик говори на церемония в Манхатан след спечелването на Националната награда за книга с поезия. Наградата е за стихосбирката ù „Вярна и праведна нощ“. Снимка: Робин Марчант/Getty Images

До средата на 1960те Глик работи като секретарка през деня, а в свободното си време пише поезия. Скоро започват да публикуват стихотворенията ù в значими списания като The New Yorker, The Atlantic и The Nation. Браковете ù с Чарлз Хърц и Джон Драноу приключват с развод. „Оцелелите“ са синът ù Ная Драноу и двама внука.

Първата ù книга с поезия „Първородна“ я изцежда емоционално и я оставя със сериозен писателски блокаж. Макар че в началото на писателската си кариера Глик казва, че не е искала да става поет и преподавател, тя приема мястото в колежа „Годар“ във Върмонт. Някак изненадващо за нея Глик разбира, че ù харесва да преподава и дори черпи вдъхновение от това. Остава в учебната зала до края на живота си, като по-късно преподава в колежа „Уилямс“, университета „Йейл“ и от началото на тази година и в „Станфорд“.

Публиква 14 книги с поезия, вкл. през 2012 г. „Стихотворения: 1962-2012“, пълен сборник на публикуваните ù стихове тогава. Днес книгата е сред задължителните четива за прохождащи поети – и, макар и малко спорно, за всеки, който уважава съвременната американска литература.

Глик печели Националната награда за книга с поезия през 2014 г. за „Вярна и праведна нощ“. По-ранните ù книги – „Дивият ирис“, „Нов живот“ (1999)  и „Аверно“ (2006)  – са финалисти за наградата, а „Седемте възрасти“ (2001)  е финалист за „Пулицър“. Глик е удостоена в наградата „Болинген“ за поезия от университета „Йейл“ през 2001 г.

Глик също е автор на две книги с есета и, през 2022 г., на „Невен и роза: фикция“, книга, която прекрачва границата между романа и поезията.

През 2016 г. президентът Барак Обама я удостоява с Националния медал за хуманитаристика на церемония в Белия дом.

Президентът Обама удостоява Луиз Глик с Националния медал за хуманитаристика на церемония в Белия дом през септември 2016 г. Снимка: Сюзан Уолш/Associated Press

Луиз Глик така и не свиква с публичните изяви и се притеснява, че, смятана за известен и достъпен поет, е половината от пътя към посредствеността.

 „Когато ми кажат, че имам много читатели, си мисля „О, страхотно. Ще се превърна в Лонгфелоу – някой лесен за разбиране, лесен за харесване, от вида разредено преживяване, което много хора имат“, казва тя в интервю за блога Scarriet през 2009 г.. „А аз не искам да съм Лонгфелоу. Благодаря, Хенри, но нямам желание.“

Но в крайна сметка Глик приема похвалата като намек за безсмъртието, което е търсила като малка – и, от самата нея, приемане на напрежението между личното и универсалното, което е движело толкова много от творчеството ѝ.

 „Някои поети не виждат достигането до много читатели в пространствено измерение, като в пълната аудитория, примерно“, казва тя в речта си при получаването на Нобеловата награда. „Те виждат достигането до много читатели темпорално, в последствие, много през времето, в бъдещето; но по някакъв много дълбок начин тези читатели винаги се появяват сами, един по един.“

Бърнард Мокам и Орландо Мейъркуин участват в написването на материала.

Клей Ризън е репортер на некролози за The Times. Преди това е бил старши редактор по политика и зам. гл. редактор в рубриката „Мнения“. Наскоро е публикувана книгата му „Американска ръж: наръчник по оригиналния дух на нацията.“

Заглавно изображение: Луиз Глик през 2012 г. Творчеството ù беше дълбоко човешко – черпеше, примерно, от болката, която е изпитвала, от смъртта на баща си – и много достъпно, както за критиците, така и за читателите. Снимка: Катрин Уолкоф.

Луиз Глик в Диаскоп

Прочети в оригинал

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.