Васил Кичуков: Джамбазин

— Пяньо бре, къде си се курдисал пак, бре? — идваше към съпруга си чана Данка.

— Няма ма, Дане, ние с бате Анго ш´идем да гледаме на Начо Мравката коня.

— Знам ги яс тия ваши джабамбазки работи. Кат та гледам си турил и новата гугла.

— Е де, къде си надиплила другите, та не можах да ги намеря — понамръщи се мъжът.

— Кравата мучи цял следобед, поне да беши й турил малко държан. От зарана сте я подхванали с тия аркадаши, та край няма.

— Глей ся как говори! Жено, срамота е да не ми вярваш.

— Уф...ф...ф, махай ми се от очите, жа зема да са гътна от тебе, праждосвай се вече.

Разгневена чана Данка се врътна и заситни към плевнята за сух държан, да сложи на кравичката. Най-много я беше яд, че го събираха за зимата, а то още през лятото ще го прохосат. Сложи захрето, погали животинчето и захвана да довършва копаенето.

Бай Пяньо забърза към малкия мегдан, защото закъсняваше за срещата.

Оглежда се наоколо, взира се към долната махла, а Начо не се вижда. Влиза в Митърчовата кръчма, застава на вратата, взира се в опушената стая и вижда през две маси дружката си.

Бай Начо го изпревари и се провикна:

— Айде бе, баджанак, пак ли се натъкми за празник.

Така си викаха, макар жените им да нямаха роднинска връзка, камо ли да бяха сестри.

Начо беше поръчал по шише домашна ракия. Знаеха си табиетите, и двамата пийваха гроздова. Виното накрая, ако си поръчат някакво местно мезе.

— О, Пянчо, пак си турил новата гугла, астраганената. Богат  човек си ти, ние какво да речем сирумасите — похвърли го Сандьо Свидетеля, а приятелите му се закихотиха, макар да слушат тая лакърдия всеки път при появата му. След всяко напиване бай Пяньо се отпускаше, черпеше почти винаги на вересия, ама нали го имат за богат, самочувствието нарастваше с алкохолната възбуда. 

— Ти от последното свидетелстване, защо не си купи поне нова — отвърна му ядно бай Пяньо.

— Абе, Начо, знаиш, пак се изложих пред жената, та издръсих старата лъжа за кончето ти.

— Не ся коси, аркадаш, те жените ни са ядосват, ама пак ни харесват.

— А....бе...е..., то едно харесване, ама са ни добри, оти могат да земат точилката.

Нощта напредваше, настроението също, но тази вечер минаха без свирнята на Белия Кольо с гъдулката. Бай Митърчо кръчмарят ги подканяше да си тръгват с неговите похвати, като почистваше и подреждаше свободните маси, белким се сети и групата на бай Пяньо да се разтури.

Вече излезли на улицата, прегърнати, двамата баджанаци само клатеха провисналите си глави и мърмореха двугласно: Баджанак, да си вървим вече, ...а, да си върмим, нали? Тогавашните улици нямаха настилка и тротоари с плочки, но пък в краищата имаха достатъчно избуяла трева, та преди да поемът към вкъщи, поклащайки се, се облекчиха.

Този път бай Пяньо се прибра сам, намери тяхния плет и вратичката и се опита на пръсти да се промуши в къщи. Чана Данка никога не е заспивала, преди да се прибере пияният й мъж. В мрачната всекидневна той забеляза местещата се, привита малка фигурка на жена си до печката и побърза да се оправдае, гласът му беше се загубил още в кръчмата и сега повече се чуваше мучене на думите. Стопанката при такива случай беше много внимателна, за да не предизвика гнева на мъжа си, защото понякога проявяваше люто пиянство. Гальовните ù думи го отпускаха и тя спокойно действаше по разсъбличането:

— Спокойно ба, Пянчо, случват се и тия работи, ти само спокойно си легни, тукъчкана, на леглото — говореше и сваляше гумените цървули. После новата умирисана на тютюн астраганена гугла и това беше достатъчно за заспиващия бай Пяньо.

2020 г.

Илюстрация за Диаскоп: @Георги Чепилев

Васил Кичуков в Диаскоп

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.