Калин Николов: Нарисувано със светлината на неговия дух

Независимо че за дълги периоди изобразителното ни изкуство държи на принципа не толкова нарисуваното да се разбира, колкото да бъде видимо, именно реалистичното направление след края на 50-те е пломбирано като нежелана насока. А художниците, на които то импонира, биват третирани или като консервативно десни, или като догматично леви. Определения, налагани според обективни и измислени обстоятелства. Помнят се редки случаи на компромиси, когато сред някои общи изложби биваха очертавани едни скрити места за представителите на явлението, все творци на преклонна възраст. Но спрямо носителите на реализма от действените поколения идентична отстъпка на практика е била немислима. Дори да си припомняме нивàта и на вкусовия консерватизъм у нас, според който всеки художник, малко отцепил се настрани от фотографското, е бил титулуван за „пикасоид“, контрата в противопоставянето на възгледи също е носела вулгарни класификации: например „илияпетровщина“, „томовщина“, „иванпетровщина“ и каквото ни дойде. Такова дълго просъществувало конфронтиране е съществена част от културната ни действителност. Разногласията са закономерни, доколкото са открита реакция срещу методите на съветския социалистически реализъм и други процеси, но в своята същност те са и привнесени, преднамерени и режисирани. Още при своите корени борбата между теченията изглежда съвсем не е протичала така, както ще бъде предложена за консумация в историите и естетиките. Защото факт е, че през 1900 г. на Световното изложение в Париж, Дега и Моне били приближени от вестникарски репортер, който попитал кой според тях най-вероятно ще бъде считан за най-великият френски художник от 19-ти век след сто години, през 2000 г. След кратък дебат и двамата се обединили около творчеството на Уилям Адолф Бугеро. Художника, когото последвалите десетилетия ще засипват с ирония, независимо че е бил високо ценен от редица признати гиганти на своето време, включително Хенри Джеймс, Чарлз Дикенс, Едгар Дега и Фредерик Шопен. В теоретически план обяснението на 19 век в изкуството третира възникването на почти всички творчески течения тогава като резултати на западащата („загниваща“ според безобразния термин) буржоазна култура. За част от творците в тези направления у нас след 1960-те години обаче е препоръчано да не бъдат разглеждани тесногръдо. И правилно, защото какво означава писаното в периода на култа за Ван Гог и прочее като за някакви шизоиди и недоучили самодейци! Но дори десетилетия по-късно примери като Жул Жозеф Тисо, Александър Кабанел, Жул Лефевр, Ернст Луи Месоние, Жан Жорж Вибер, Жан Леон Жером, Леон Бона и Леон Лермит от Франция, и Джон Уилям Уотърхаус, Данте Габриел Росети, сър Джон Еверет Миле, Едуард Коли Бърн-Джоунс, сър Лорънс Алма-Тадема, Фредерик Лорд Лейтън или Франк Дикси от Англия се подминавали или служели общо за назидание. Извеждането им от оборота на познаваемостта е без оправдание.[1]

Сергей Ивойлов

До лишения от информация наш зрител и художник, преработката на природата до условни форми и абстракция е същността на модерното изкуство, но когато изненадващо достигат обратни примери като картините на Салвадор Дали, на късния Джорджо де Кирико (на когото метафизичната същност просто омръзва и се завръща към класичното), на хиперреалисти като Eстес и Чак Клоуз, изниква въпросът за свободния избор на творящия и абсурдността на професионалната възможност на нашите „класици“…

Българската реалистична школа е нещо друго, наистина далече по-скромно, нейната динамика е бавна и зависима от обстоятелствата на културата ни. Последователността на обучението в академичните правила, разбирането на формата като системно познаване на няколко дисциплини и тяхната визуализация, съпътстват вярата, че единствено така се изгражда можещият художник. Внезапната промяна на тенденциите обаче, обстоятелствата на априлската линия, прави немалко точно от добре академично изградените творци част от една отхвърлена общност. Да бъдеш откровен, че нямаш предразположението да принадлежиш към модерното, постмодерно и каквото и да е ново движение, а да останеш привързан към традиция, която никога не е спирала в световното изкуство – това сякаш не се приема за добро поведение. Превръща се в проблем. И все пак има у нас художник, който приема и отстоява подобна привързаност към отреченото, прави го упорито, съдбовно, безукорно и сдържано – Сергей Ивойлов.

Едва ли самият той не е разбирал, че неговата наклонност го превръща в бяла врана за очите на арт истеблишмента. И дали подобно примерно на амишите, не остава извън нормите за „правилното“, адекватното на изискванията съществуване? Сякаш нищо подобно: Ивойлов, както ще видим, се прощава с една добра начална кариера, налага му се да сътрудничи на издателства с по-специфични изисквания, като Военното например, а по-късно просто преподава в системата за подготовка на кандидатстуденти. Принуден е извън всичко това да работи изкуството си за себе си и неголям кръг познати, следва го мълчание. Но непрекъснато, непрестанно, въпреки всичко, трупа качествен опит и в един момент това го превръща в един от най-конвертитуемите наши творци, дава му възможности за сериозни изяви в Европа, в основата на което е единствено способността му на опитен професионалист. Тоест въпреки продължителния вакуум, агресивното игнориране на творчеството му, Сергей Ивойлов реализира разбиранията, които са негова кауза. Не изменя на предразположенията си, на своя натюрел. „Учудвам се на понятието „буквален реализъм“, което битува сред изкушените в изобразителното изкуство. Та реалността няма буквалност. Нейната буквалност е нейната многоликост, която не може да се обхване и определи. Обективността е недостъпна за сетивата ни. Това, че някой рисува очертанията на нещата, лишавайки ги от техния смисъл (а той в голяма степен отразява отношението на художника към тяхната същност), не означава буквална реалност. Напротив, означава отдалечаване от нея. В този смисъл има живо и мъртво изображение. Другите определения са погрешни.“ Отдадеността на един възглед, пристрастието към него, изгражда вяра в определени ценности, за чийто форт думите, обясненията не са средството, с което ще се защищават. Творчеството му е средството. „Картините му говорят за неизменна любов към живота – независимо дали се изразява в състрадание, преклонение, експресивен изблик или приглушена интимност […] Единният композиционен център, който разкрива смисловия акцент, създава обобщеност на посланията. Образите живеят в дълбочина, дишат в пространството, наситени са с вибрация (майстор на светлосянката, на градацията на топли и студени цветове.). Творчесвото на художника следва единна линия – в него не се разграничават ясно очертани периоди. И все пак е разнолико и многопланово. Защото изразните средства не са самоцел, а са водени от смисъла. Енергията на мига прелива в трайно прозрение. “ – пише доц. Дора Каменова в сп. „Съвременник“.

Сергей Ивойлов

Сергей Ивойлов е роден в Оряхово на 16 февруари 1922 г.[2] Името разкрива корена – родителите му са емигранти от Русия и Трапезунд.[3] Склонността му да рисува е забелязана от неговата баба, Александра Оболонска, която с надежда го поощрява да развива възможностите си, насърчава го. Младият Сергей расте в провинциална среда, но тя не спира интересите му към изкуствата, идеята за тях доминира. През 1947 година Ивойлов завършва Художествената академия при проф. Илия Петров. Методът на учителя му съчетава развитие в техниките на старите майстори от класическия реалистичен спектър в естетиката и художественото образование, с най-високо ниво на обучение по класическа рисунка, живопис и скулптура с разбирането за реализма в тенденциите на времето. „Всъщност и на младини, и в преклонната си възраст, Илия Петров притежава основната характеристика на творческата личност – да търси, да проницава и да рисува, без да се задоволява с постигнатото, без да робува на моди и на идеологеми.“ – пише за него Румен Спасов и същевременно цитира извадка от годините на сталинизма, като не посочва конкретното авторство: „Непривикнал в никаква степен към критика и самокритика, Илия Петров не само не се постара да се освободи от формалистичните си увлечения, но прие защитата и на редица по-отявлени формалисти…, като, от една страна, спъваше разгръщането на борбата срещу формализма в Академията (НХА, бел. Р.С.) и Съюза (Съюза на българските художници, бел. Р.С.), а от друга страна, се мъчеше да омаловажи и осмее редица опити за преустройство (последната обща изложба например бе преценена от него като „крачка назад”, досущ в съгласие с Жендов и в пълен разрез с обществената оценка за тази изложба…“[4]

Сергей Ивойлов, Ваза с цветя

Някои наши съвременници ще се учудят за какви формалистични отклонения в творчеството на Илия Петров става дума. Защото може би не го познават в детайли. За него няма години, когато да не гради стена към лесните пътища в постигането на ефектни присъствия в културата. И едновременно с това счита за абсолютно необходимо да бъдат следвани каноните на красотата в пряко изучаване на природата, успоредно с опознаването на старите майстори, все здрави основи за дълбока живопис и скулптура. Изкуството му търси човека, волята на съзнанието, съчетана с енергията на действието. Да намериш собствената си същност, като проникнеш в себе си чрез рисуване, чрез метода на изкуството си. Сергей Ивойлов е след най-добрите му студенти. Илия Петров се отнася към него с особено внимание, съхраняват помежду си взаимно уважение и приятелство. Изложбите в началото на 50-те години налагат пресъздаването на държавническите норми по утвърдителен начин, без творците да се смущават, че произвеждат нещо като референтни изображения. Но това е етап, който изцяло обхваща първите ни социалистически филми, цялата литература, театрите и концертите, документалистика, карикатура, плакат, сценография…

Една от картините на Сергей Ивойлов представя възрастен селянин, който упорито е отказвал да се присъедини към формата на ТКЗС, в среща с мощен трактор, каран от млад човек. Литературност, без никакво съмнение, но и стремеж към конкретна типология, инвентар и пространство. Как дори на стари години Слави Митев, студент по онова време при Илия Петров, а и откровен николапетковист по възгледи (преследван, унижаван заради тях) си спомняше половин век по-късно с възхита коня от каруцата на стария стопанин във въпросната композиция! В средата на 50-те индикацията за „промяна на мисленето“, този парадоксален лозунг спрямо контролираното общество, влиза в употреба. За редица творци метаморфозата е започнала, изкуството на ХХ век предлага срещи с енергиите на смели новатори. Други се хващат за възможностите на суматохата, в чиято сянка да разиграят своите амбиции.

„Който разбира своето време, може да разбере само себе си. Какво друго може да види, ако не самия себе си? “ е писал Ницше.[5] Методът, по който започват да бъдат преследвани противниковите мнения, не се различава в степента, а само по начина на действия, чрез които биват нарочвани новите противници : става дума и за авторите на евентуални творби, които биха се харесали на зрителите в повече от тези на наложените и доближените до властта, участващите в нея. Какъв тотошанс получават сред политическия опортюнизъм шепа властници в културата, които откъсват изкуствата от традициите по едни екстремни начини.

Портрет, худ. Сергей Ивойлов

„ У нас (Сергей Ивойлов – бел. моя, К.Н.) съвсем не бе „носен на ръце“ – споделя дъщерята на художника, Александра Ивойлова[6] – нещо повече – трудно си проправяше път. Завистта го прогони от Академията, където след двегодишна дейност като преподавател по живопис в Художествената гимназия, бе работил десет години… Картините му бяха отхвърляни от ОХИ, името му дълго бе табу за пресата. Неофициално, по неписани закони. И той прие това спокойно. Подготвяше студенти – в читалище „Славянска беседа“. Учеше младите на професионални умения, с които да тръгнат по своя път… Посрещна 60-тия си юбилей с изложба на „Раковски“ 125 – стотина платна от всички жанрове. Отзиви в пресата нямаше… Сергей Ивойлов не изневери на себе си. Той остана верен на любовта си към натурата. “

Помня тази изложба. Наистина различна. Незабравима с портрета на писателя Христо Пелитев, или пейзажа с парковата алея…

Следва продължение

Сергей Ивойлов в Диаскоп

Коледен брой на Диаскоп 01-31 декември 2023

------------------------------

Бележки:

[1] Проблемът за майсторите в сянка е изглежда и световен.  „Започнах да събирам изображения, казва американският художник-реалист Кейси Бау, от творците, на които се възхищавах, като Жан Леон Жером, Алфонс Муха и Рамон Касас, наред с други, и след това да ги съставям като вдъхновяваща книга. Прекарвах часове в изучаване на всяко произведение, опитвайки се да намеря общи знаменатели, прилагах подобни техники, дори копирах цели картини.

[2] Художникът умира на 29 август 2011 година

[3] Трапезундската империя е една от историческите държави, наред с Епирското деспотство и Никейската империя, образувани след 1204 г. в Мала Азия и западните части на Балканския полуостров, когато византийската столица Константинопол пада под властта на кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход. Те създават Латинската империя и подвластното им Солунско кралство. Останалата част от Византия е разпокъсана. Средище на малоазиатски, сирийски, месопотамски, руски и кавказки търговци и по този начин след падането на Багдад става средоточие на търговията между Изтока и Запада. Трапезундската империя продължава да съществува до 1461 г., когато е покорена от османците. Днес територията се намира в Турция.

[4] Спасов, Румен. https://liternet.bg/publish8/rspasov/ipetrov.htm

[5] (Съчинения, Том XI, стр. 92)

[6] Александра Ивойлова е магистър по пиано в НМА „Проф. Панчо Владигеров“, впоследствие камерна певица. Специализирала е в Париж. Работи в областта на различни изкуства. Участва в художествени и фотографски изложби. Публикува литературна, музикална, художествена критика. Нейни стихотворения и хайку са преведени на различни езици в международни издания. Има десет книги и два компактдиска. Членува в Български ПЕН център, Международно дружество „Елиас Канети“,  Съюз на българските журналисти, World Haiku Association, Europoesie – UNICEF и др.