Калин Николов: Нарисувано със светлината на неговия дух II

Първа част тук

Задавал съм си много пъти въпроса, как Ивойлов е премахнат от Академията: по нелепи политически причини, заради произхода си или защо това учреждение, с преобладаващ консерватизъм, не го отстоява. Отговорът е лесен: защото реализмът в нашето изкуство изобщо не бива да се свързва с висока проба професионализъм, а по-скоро с липса на въображение и умение. Неудобна конкуренция е бил за ръководители на катедри, ректори, хабилитирани кариеристи… Всъщност високият професионализъм е не толкова техника, колкото философия. Рисуващият владее универсален език, с чиито възможности преодолява границите на живописта и графиката, стенописта, илюстрацията и дори скулптурата, различните стилови похвати пребивават в умението на рисуващия, без да го ограничават, и съдържат експресивни, импресионистични, светлинни и редица други визуални преводи на натурата. Колкото до творците ни, повтаряли мантрите кое е модно и кое демоде, обикновено в онзи период това са функции на една родна истерия около естетиката на изкуството, разглеждана като по рождение замесена с политически и идеологически формули, което компрометира тяхната обективност. Сякаш те повече вдишват въздуха от ценности, без да ги осъзнават, но по-лошото е, че не ги владеят.

Худ. Сергей Ивойлов

Разбира се и зачертан, Сергей Ивойлов намира поводи да припомня за себе си. През 1969 година, в рамките на провеждащата се ОХИ, е обявен конкурс за портрет на Георги Димитров. Сложното психологичиско решение на Ивойлов, неофициозно, живо, се налага убедителното над онова, което факторите предвиждат за себе си – наградата и вниманието. Оказва се, че култовското, плакатното, шаблонното може да бъде акт и на по-стилни форми, уж модерни, а „обикновеният“ реализъм – точно наопаки. Читалища и училища с десетилетия, а някъде запазени и днес, са украсени с много от неговите масово тиражирани графични портрети на възрожденци и големи личности от историческото ни минало. Но в тях историческата точност не ни връхлита с богатството на реквизити, които да впечатляват и образоват попадналите на място посетители, докато ползват коридорите на публичните места. Напротив, подобно магията на старите снимки, лицата на преминали през историята ни фигури говорят с една обща душевна сплав между личността и конкретните епохи. Склонността към портрета надвишава умението на етюда и прехвърлянето на документалния материал в пластичен материал, в случая въглена, и го трансформира, променя, оживява го в различно състояние. За пример може да ни послужи нарисуваният от Ивойлов образ на Васил Левски – различен от всичките запазени фотографии на великия българин. За недългия период на гимназиален и академичен преподавател (12 години), а после и водещ на курсове между младите хора, на които е преподавал, са редици от утвърдените ни творци, като Михалис Гарудис, Любомир Савинов, Иван Белчев, Георгис Гулямджис, Людмила Дамянова, Елена Пъдарева, Милослав Бонов – Мибó, Боян Чуканов, Светослав Герджиков, Кеазим Исинов и др. Милослав Бонов – Мибó споделя следното: „Беше открит човек, наясно с действителността, знаещ откъде идва, на какво е способен и какво да очаква. Такъв може да бъде само онзи, който е гражданин на света, а той беше.“

Как обаче да приемем за убедително определението „гражданин на света“? Естествено чрез реалните факти! През 1989 година Сергей Ивойлов заминава и в продължение на петнайсет години работи активно в Париж. Това е момент, в който стотици млади хора напускат България и тръгват по света. Но точно той, ако може така да се каже, е вече в своите късни години. И въпреки това! „Във Франция се запознах с интересни личности, направих много портрети… Но най-значимо за мене беше съприкосновението ми с оригиналите на големите майстори – сподели Ивойлов във вестник „Оряховски вести“. – Видях осъществени идеалите на класическата живопис. “

Във Франция става член на Съюза на френските художници “La maison des artistes”[7]. Редовно е участвал в Есененния салон, Париж. Без проблем или с държавническите напъни, с които свързваме участията на избрани наши творци във въпросния салон, представяни в нашата преса за едва ли не най-значимото признание на изкуството ни в света. Наред с авторските си изяви Сергей Ивойлов се изявява и като копист в Лувъра. Носител е на Златен медал за копието си на „Хубавата градинарка“ от Рафаело (Международно изложение в Авиньон, 1993 г.) и на Сребърен медал за авторския „Портрет на момиче“ (същата изложба); на Златен медал на гр. Вилмомбл за копие на Леонардовата „Джоконда“, творбата, която му носи признание като един от най-добрите кописти в света на картината на гениалния ренесансов майстор. Известно време Сергей Ивойлов работи и в Белгия, Ибиза, Швейцария. Белгийската академия за съвременно изкуство го удостоява със званието „Офицер на Златната палма“. Негови картини започват да постъпват в частни колекции по цял свят.

Худ. Сергей Ивойлов

Силното впечатление, признанието за абсолютно майсторство, което копията на Сергей Ивойлов придобиват през този му период, включително и това на „Мона Лиза“, задължително трябва да се подчертае. Подобни програми за осъществяване на практиката да бъдат повторени акцентни артефакти от музейните колекции съществуват в големите центрове на изкуствата. Лувър не прави изключение, предоставайки обаче изключително строго достъп до шедьоврите си. Това може да стане единствено след много прецизен конкурс в редуцираща селективна програма, управлявана чрез строги правила. Стотиците молби се разглеждат и разрешението да бъде допуснат художник в музея, чака обикновено ред не по-малко от няколко години.

В различни свои периоди, за да опознаят методите на работа на редица от знаковите имена в музея, пристъпват Дега, Пикасо, Дали. При работата си от близка дистанция, художникът открива движенията на четката или какво е развитието на формите, ръката му проследява всеки момент в етапите на картината, осъзнава емоцията в създаването на първоизточника. Конкретно за Ивойлов обект на тази му дейност са били творби на Гоя, Ел Греко, Рубенс, Буше, Енгр, Фрагонар и др.

„Този невисок човек с прошарена брада удивлява с финеса на своите черти, с точните удари на четката, които нанася върху платното […] Майстор на портрета, той несъмнено е въплъщение на най-големите художници на хилядолетието“, е отбелязал изкуствоведът Фредерик Рус във френски вестник. Интересно и вълнуващо, но подлежащо на коментар. Майсторството на Сергей Ивойлов в реалистичната фигуративна живопис не може да бъде поставяно под въпрос. Портретите и натюрмортите му са примери в жанровата живопис. На архив остават намеците, че подобна живопис у нас е имала своето оправдание, защото художници от подобни направления са били по-традиционни, а отношението им към кариерата по-прагматично от това на неговите противници. На практика е обратното. Поне над две десетилетия и половина изкуството на Ивойлов се намира „на трупчета“, като се търси всеки един повод то да бъде извън всякакво внимание. Но дори и когато реализмът доминира в историческата ни практика, негови платна в държавните колекции почти няма. Тоест, намеците, че художникът е имал периоди на облагодетелстване, е нечестен. А съзнава ли самият художник положението си в опозиция? И още как: той писмено се изправя срещу обвиненията към неговия учител проф. Илия Петров, което го превръща в участник в дискусията: онези някогашни дискусии, които допускаха единствено монолога на властничеството в областта на културата като последна, единствено права инстанция.[8] Пръснати по частни домове у нас и в различни държави, портретите на Ивойлов може би ще останат непознати в тяхната цялост и разнообразие. Онези, които познаваме, изградени в установения принцип на класическия портрет, подчертават свойствения интимен характер на модела; решени са с интересни цветови палитри, без да преповтарят едно и също приложение, пространство, аранжировка. Редица особено от мъжките му портрети и автопортрети са без подрисуване и демонстрират непредумишлен, импровизиран пластичен замах; енергията, придадена на формата, отразява непринудеността и естествеността на душевното състояние.

Худ. Сергей Ивойлов

„Необикновената чувствителност и прецизна точност на линията и мазката му даваше възможност да пресъздаде и да изрази дълбоките пластове на човешкия характер. Сергей Ивойлов притежаваше виртуозна техника, владееше до съвършенство изкуството на светлосянката, както и играта между топли и студени тонове, пречупени обаче през неговата душевност, през призмата на неговото артистично светоусещане.“ – пише изкуствоведът и писателят Йонко Бонов.[9]

Може би е възможно да се говори, че ангажирана много повече около иновативното на творческите движения, художествената критика не познава изкуството на художника. И въпреки че не се поставя под съмнение големият му талант, специалистите по принцип са разделени относно актуалността на едно подобно изкуство. Поради голямото разминаване на позициите и Ивойлов, и новите възгледи за реализма все още изчакват затихването на страстите около тях. Практиката на новаторските форми често се определя от това, как те влияят върху околната си среда. Но нека сме коректни и към онези  творци, за които е предизвикателството да покажат как околната среда им въздейства, какво намират за себе си от нея. Брандирането на продукцията в определена рекламна ефективност, теориите и набиващите се изречения, винаги могат да бъдат преосмислени в по-сериозен аспект. Несериозно е един от мотивите на отричане на днешните форми на реализма да бъде заради сравнението, че изкуството им е като онова на старите майстори. Системата на подражание, едно от острите обвинения срещу реализма, е принцип, който не е само при това направление. Самите същностни форми на една или друга школа се крепят върху единството на възгледите.

С чувствително си око Ивойлов формира от боите нюанси на стойност и вальори, които пренася върху рисувано изображение. Това не се прави с цел да конкурира фотографията (скоро четох за един от художниците реалисти обяснението, че се състезавал със средствата за оптическа илюзия), а довежда материалите за рисуване до степен на инструмент с неограничени възможности. Виждането му включва по-скоро навлизане в изобразителния свят, който е създал. Понякога Сергей Ивойлов е започвал картините си като е правил и подготвителна рисунка, но най-вече в изграждането на творбите си е тръгвал чрез свободен, живописен жест върху самото платно – подрисуването е едновременно и рисунка, и цвят, което в едно намира композицията, колоритните зони и светлинната им стойност. На този етап картините му изглеждат състоящи се от петната от цветните форми. Цветът е бил нанасян в широки, несвързани сегменти от цялото и е естествено в грунда да остават непокрити фасети. Художникът свободно прецизира някои от фрагментите, но сякаш повече държи свободната мазка, с която живописва и рисува, едновременно да решава доколко нещо ще бъде ясно или неопределено. Поръчковите или интимните му портрети съдържат повече акуратност, свободата на маниера се съблюдава, но пък в тях живата тъкан е вещината да покажат психологизма на нарисувания, да преодоляват времето на живота му – сякаш го превръщат в още и още живеещ. Както е написал ученикът му Любомир Савинов:

Кутията с боите е затворена завинаги.
Четките – изсъхнали.
Вазата е празна.
А портретът незавършен грее…

Публикациите за художника изброяват няколко от многобройните му творби: „Хляб наш насъщен“, „Чаша бира“, „Левски пред съда“, „Клетвата“, „Паисий“, „Нарове“, „До последен дъх“, „Черните забрадки“, „Елин Пелин“, „Емилиян Станев“, „Памет“, „Панчо Владигеров“, „Достоевски“, „Утро“, „Паркът“, „Копривщица“, „Военният клуб“, „Родопски пейзаж“, „Говедарят“, „Жена с кожено палто“, „Камий“, „Софи Гудман“, „Фил Колинс – семеен портрет“. Някои от тях все пак са ни достъпни – великолепният портрет на Елин Пелин е в къщата-музей на писателя в Байлово. Композицията „Левски пред съда“ можем да си представим по репродукцията в Интернет. Дори прехвърлена през фототрансферните методи на дигиталната технология, тя представя достатъчно убедително цветовата сила на Ивойлов, въздействаща могъщо. Едва ли е случайно, че композицията привлича писателя Митко Новков, който я разглежда в едно от есетата си, посветено на Левски и живописта:

„Единствено в платното на Сергей Ивойлов подсъдимият е изтеглен леко вдясно (фронтално гледано), в центъра е разположен гърбом османски големец, седнал удобно на скъп стол, стил ампир, облегнал се с лява ръка върху масата. Не обаче този „съдник“ е интересен в картината, а настанилите се в дъното на миндера ходжи и кадии, всичките белобради. Те представляват трите типа поведение към течащото в София съдебно дирене и съответно към прикования на подсъдимата скамейка Апостол. Прочее, не трябва да говорим за подсъдима скамейка, на никое платно, изобразяващо обвиняемия Левски, няма такава: той е всякога прав, обвинителите си гледа прямо в очите, не свежда поглед ни за миг. Което е встрани от историческата правда, тъй като раната в главата не е позволявала на Апостола да стои, отговарял е на дознателите седнал. Винаги прав и винаги с вериги: оковите са общо място, никой художник не ги пренебрегва. Вериги неслучайни не само от историческа, но и от митологическа гледна точка: железните вериги на Васил Левски са тръненият венец на Иисус Христос.“[10] На колко картини у нас са посветени подобни редове!

Портрет на Левски, худ. Сергей Ивойлов – от книгата на Жечко Попов „Васил Левски в българското изобразително изкуство“

 „Този скромен и тих човек се открояваше с вродената си деликатност и чувствителност. Беше неуморно отзивчив както към своите утвърдени колеги, мнозина от тях негови някогашни възпитаници, така и към всеки ученик, у когото забелязваше искрен стремеж към нелекия път на изкуството. Беше с крехко наглед телосложение, но с жив и изразителен поглед. Очите му излъчваха голяма сила и енергия, изпълнени с неизтощим интерес към безкрайния свят на човека и към цялата непреходна красота на природата.“[11]

Чувствителността към крехкостта на природата също намираме в творчеството му, в жанра на натюрморта. „Всички изрази, свойствени за човека, можем да наблюдаваме и при едно цвете – вярваше художникът. – Баба ми правеше цветя от коприна, учила е този занаят в Русия. Като дете се възхищавах на уменията ѝ.“

Несъмнено трябва да се споменат и илюстрациите, които Сергей Ивойлов прави. Познавам „Когато скрежът се топи“ от Емилиян Станев (1950 г.), „Бодливите гостенчета“ от Веса Паспалеева (1960 г.), „Сребърното звънче“ от Катя Радева (1961 г.) и др.

На пръв поглед много неща могат да ни разколебаят в преценките относно носителите на реализма в изкуството. Кой примерно е Фредерик Рус и дали познава процесите, че така силно се изказва за един български творец? Но нека си припомним прочутия реалист Пиетро Анигони, също така смятан за художник, който притежава превъзходна способност да работи с натурата, но постоянно подлаган на дискусии. Сред ценителите му е историкът на изкуството и експерт по флорентинския ренесанс Бернар Беренсон, огромен авторитет, който го смята не само за един от най-добрите художници на ХХ век, но и за един от най-добрите в историята. И въпреки това, нали съществуват редица мнения, според които посоката, обща за Анигони и Ивойлов, е анахронична? А защитната теза за реализма съвсем не е в качеството на най-важното според тях умение в процеса на създаване на визуалното произведение – това, че могат да рисуват. Основното, най-силното им качество, е възгледът им за духовната същност на света, материята, природата, на принципите на духа в системата на живота!

Дъщерята на художника нарича изкуството му „светло“. На реализма често изобщо подхожда вещината да поправя природата към по-красиво. Някъде, при някои творци, сигурно би вървял и терминът „подобряване“. Но присъстващите в неговите портрети срещаме като директно включени в съществен творчески момент, с естествен темперамент, никакви пристрастия и предразсъдъчна пропаганда не могат да ни разубедят, че това е умението на таланта. Или, както Салвадор Дали изрича в един от постулатите си: „Художнико, рисувай като Рафаел и не се бой от нищо!“. Много по-съществено е да определим източниците, които в нашето изкуство определят няколко от художниците ни, в това число Илия Петров и Сергей Ивойлов.

През 19-ти век мощната културна кодификация на посланията на Ренесанса и Просвещението води до могъщи творчески подходи, добавящи към традициите на хуманизма нови видове обективизъм, нови образи на природата и обществото, на легитимирането на субективното творчество като нова и валидна форма на изкуство. Времето бе припознало изображението като същност, чиито сложни рамки са подхранвали многообразни творчески идеи. Сред тях онова, което наричаме реалистично изобразяване, заема огромно място и оставя впечатляваща диря. Тези наши художници, подобно на редица европейски, творят във време, когато много техни колеги се фокусират върху модерните тенденции – и остават да практикуват своя форма на реализъм, напомняща с препратките си за Сарджънт, Лайбл, Фернан Кормон, Репин, Хоакин Сорола, Андерс Цорн… И е респектираща страница от историята на нашето изкуство с творбите си и стойността на твореца.

край

Сергей Ивойлов в Диаскоп

Коледен брой на Диаскоп 01-31 декември 2023

----------------------

Бележки

[7] Създаден през 1952 г., La Maison des Artistes е най-голямата асоциация за художници във визуалните изкуства и създатели на графични и пластични произведения, действащи във Франция.

[8] Наистина и зад гърба на Илия Петров се намират групи творци, критици, всякакви, отвсякъде и от Академията, които използват авторитета му, за да отправят критики към ръководството на творческия ни живот – къде справедливи, къде от наранени амбиции или жлание за реванш. Сергей Ивойлов никога няма да го открием там, колкото и да се ровим в публикации, течения на вестници и специализирани издания. С таланта му те няма да си послужат. Разбира се, едно е един Илия Петров да е поставян ту сред много левите, ту сред десните творци, а друго един уязвим творец. Но когато изказват неисини за Петров, агитките си мълчат – Ивойлов обаче не.

[9] Бонов, Йонко. СБХ, бюлетин брой 02/2012. Писателят Йонко Бонов е автор на няколко книги за художници, също с особена съдба, като Михаил Малецки например.

[10] Този текст не само на нас прави впечатление. Ето редове от една рецензия за него: „В своето есе критикът се спира на изображения на Левски, създадени за продължителен период от време от творци като Симеон Ц. Симеонов, Борис Ангелушев, Никола Кожухаров, Елка Захариева, Йоан Левиев, Сергей Ивойлов, Калина Тасева, Лиляна Дичева, Васил Стоилов, Дечко Узунов, Пламен Вълчев, Жечко Попов и др. Есето ни въвлича в различни контексти, свързани с образа на Левски, като може би най-важният е Новозаветният – „Историята на неговия живот за българите не е история националистическа, а история евангелическа”, пише Новков. Обръщайки внимание на постоянните препратки към Новия завет, които разпознава в платната, посветени на Левски, изследователят открива в тях „бесилката като Кръст, въжето като Разпятие”, а също и така необходимите за изграждането на митологичната матрица образи на предателя, Пилат, планината и пр.“ – пише Марина Владева в своята рецензия за книгата на Новков „От Мърквичка до Минотавъра“. https://www.meridian27.com/article/za-markvichka-i-minotavrite

[11] Пак там. https://www.meridian27.com/article/za-markvichka-i-minotavrite