Тодор Костадинов: Пакет тютюн „Клан“. Рашко Сугарев (1941-1995)

От редактора на тази книга

„Разкази против забрава“ е реплика към произведението на Уйлям Сароян „Некролози“. „Некролог“ идва от гръцки, ще рече „Думи за мъртвия“. Но „логос“ означава също и Слово, Знание, Познание, Наука, Идея, Мисъл, Замисъл, Логика ... Много особена, божествена дума. Смисловият код на „антинекролог“ е „Против-Словата-За смъртта“. Но цялостната идея на автора според мен е „Отказвам да говоря за мъртвите като за мъртви“.

Анти-некролозите на Тодор Костадинов са забележително четиво — принос в не една област.

Първо — жанров принос, защото това не са точно животоописания, нито спомени или друга мемоарна форма, а по-скоро пъзел от смешни и трогателни моменти, свързани с живота и на изключително известни, и на напълно непознати личности. Има спомени, има епитафии, има очерци, има биографии, има некролози... има и анти-некролози, измислени от Тодор Костадинов. Според мен той пред очите ни създава нов жанр не само в българската, а и в световната литература. Думите и историите в книгата в никакъв случай не са мъртви, те продължават живота и наистина правят смъртта част от него.

Второ — принос към разбирането за годините на късния социализъм и първото десетилетие на прехода, недоизказаността за които, все още е общонационална травма.

И трето — принос към познанието ни за живота на ред забележителни личности от българския литературен и културен, политически и обществен живот. Познавах доста от тези личности, сред тях открих и моя баща.

В тази си книга Тодор Костадинов ни се представя във върхова форма на доказаното си разказваческо умение, като в същото време е обогатил повествователния си похват с една тъжна, любвеобвилна мъдрост, която е особено пленителна.

Докато четях ръкописа, нарочно го споделих с млади българи, които нямат никакви спомени от описаните времена и личности, и бях приятно изненадан от ентусиазма, с който те посрещнаха вълнуващите истории и портрети. Книга, предизвикваща носталгия по невидяното и неживяното, ще си позволя това парадоксално определение за техните реакции.

Редуването на завършени сюжети с непознати личности и вълнуващи ескизи върху портретите на бележити българи също е особено очарователно, защото създава усещането за времево единение, за протяжност на личната и обществената история, в която еднакво ярко присъстват и писателят от Пернишко Янко Станоев, и плетачката на мартеници от Пловдив, и легендарният антикомунист Илия Минев, и дребничкият приятел от детството, който единствен не достига дъното на басейна. Не просто присъстват, а са част от един и същ творчески контекст, част от една и съща историческа, артистична и човешка действителност, независимо от съдбовните завои в личните им истории.

Любен Дилов-син

 

Бях 13-14 годишен и вече имах написани няколко опита за разкази. Попитах баща ми, човек работил цял живот в строителството, не познава ли някакви писатели в Пловдив. Исках да се омешам с литературни хора, да говоря за литература, да им разказвам какво чета, да слушам съветите им… а и да им покажа моите ранни творби.

Татко се замисли и каза:

- Откъде да познавам такива хора, мойто момче. Ние сме обикновени работници, цял живот по обектите… Ще помисля.

Баща ми беше земемер. По това време той участваше в заснемането на Чирпан, с група колеги от Геопланпроект разработиха първия подробен градоустройствен план на града след голямото земетресение от 1928 година. Рядко се виждахме, идваше си в събота вечер и заминаваше отново в понеделник рано сутринта. Но той никога не забравяше какво е обещал.

Една събота вечер, татко подхвърли:

- Сетих се за сина на един колега, инженер Михаил  Сугарев. Работихме с него заедно преди време. Та синът му бил нещо писател. Той се изучи за доктор, ама какво му станало, не знам, и май сега е писател. Утре ще отидем у тях.

Тогава нямахме телефон и в неделя по обед просто се изтърсихме в дома на семейство Сугареви на „Хенрих Хершкович“ 3 – малка уличка зад хотел Тримонциум. Така животът ме срещна с Рашко Сугарев, който с годините се превърна в мой втори баща – в литературата, а също и в живота…

Тук, в дома на Сугареви имаше всичко, за което бях мечтал. Писател с брада и лула, пишеща машина, стая с разхвърляни книги, смачкани листове по земята.  И всичко това, обвито в дима и прекрасното ухание на тютюн „Клан“, мирис, който никога няма да забравя.

- Идвай когато си поискаш, мойто момче – окуражи ме Рашко. – Като напишеш нещо, носи да го видя. Аз в събота и неделя съм винаги тук и работя, но ти идвай когато можеш. Ето телефона ми.

*   *   *

Така Рашко Сугарев ме пое още от дете. Отгледа ме духовно като свой син и ми помогна страшно много в живота. За съжаление, когато си отиваше, на него никой не можеше да му помогне…

При онази наша първа среща бях така запленен, че поисках да остана и след като татко си тръгне. Той си поговори със стария приятел инженер Сугарев и ни остави с Рашко. А аз седнах в едно кресло и го гледах как трака на пишещата машина, докато той ми каза, че скоро ще излиза и трябва да си ходя. На раздяла ми подари една малка книжка, която още пазя – „Не изпускай деня“ на Сол Белоу, след няколко години този канадец получи Нобел за литература. Прибрах се пеша по Главната, обвит в облака на неземно щастие – вече имах приятел писател.

В неделите бате Рашко Сугарев често ме водеше на разходка из Стария град. Веднъж спря пред една къща и каза: „Я да се отбием тука при един приятел.“ Никога не бях влизал в къща в Стария град. Влязохме, посрещна ни човекът. Седнахме на една тераса, на мен ми сипаха лимонада, а те също пиеха нещо жълто – сигурно е било сливова или уиски. Те си говореха, аз слушах. Бил съм на 14-15 години, Рашко на 32-33. Приятелят му се оказа Начо Културата, тогава да е бил 50-годишен. А миналата година му честваха 100-годишнината в Пловдив. Но тогава аз не знаех кой е Начо Културата, пиех си лимонадата, слушах и запомнях…

Виждахме се също и всеки понеделник. Като бях ученик в 8 клас, Рашко ме заведе в Дома на здравните работници, там ръководеше литературен кръжок. Станах най-редовния и прилежен кръжочник. Другите бяха лекари и медицински сестри, които пишеха разкази и стихове. Явно бяха решили, че техният колега Рашко Сугарев, също лекар по професия, е най-подходящ за ръководител на кръжока им. След няколко време обаче, Рашко реши, че този кръжок вече не е за мен.

- Тошко, ще отидеш в Университета, знаеш ли къде е?

- Ами не, но ще го намеря.

- Ще питаш за Огнян Сапарев и ще му кажеш, че аз те пращам. Да ходиш там на сбирките на студентите. Имат литературен клуб. Огнян ще ти обясни.

Така на 15 години попаднах в университетския литературен клуб „Гео Милев“ и станах нещо като студент. Студентите ме водеха в Шумен, в Свищов на разни литературни срещи и фестивали. Когато обаче наистина станах студент, вече не ми беше интересно. А и онези студенти от моите ученически години ги нямаше…

Та 15-18 годишен ученик, през годините 1974-1977, за пръв път се докоснах до пловдивската бохема. И досега са пред очите ми: Добри Тонев, Тодор Чонов, Весо Сариев, Минко Танев, Краси Обретенов, Христо Нанев, Спаска Попова, Румен Леонидов, Владо Тороманов, Петър Ванчев, Ели Видева, Тоня Трайкова, Сребрина Талева, Етелка Терзиева, Иван Тропанкев, Стойо Вартоломеев, Недялко Славов… И всичко това дължах на Рашко.

В Университета сбирките бяха в четвъртък, но аз продължих да ходя и в Дома на здравните работници всеки понеделник, за да се виждам с бате Рашко. Най-вече заради това, защото много скоро забелязах разликите между пишещите студенти и пишещите доктори. След време Рашко се отказа от кръжока и го пое Никола Джоков от издателството. Но това е тема на друг анти-некролог.

През 1986 г. прекарах почти една година в Пловдив, това е последния ми по-дълъг период у дома. Тогава бохемата още я имаше. Предлагаха ми работа, имах две издадени книги. Но вече знаех, че няма да остана, Пловдив е чудесен град за завръщане. Рашко казваше: „Един ден, когато вече няма какво да постигаме, ще се върнем в Пловдив за старините.“ Той, за съжаление, не успя да се върне. Дано да успея аз…

*   *   *

Вече и двамата живеехме в София. При ежеседмичните ни завръщания в Пловдив, Рашко ме учеше да карам кола. Имаше едно синьо Жигули с пловдивски номера, П 2723, още ги помня, което през седмицата стоеше в двора на квартирата му в Горна баня. Тържествено го изкарвахме в петък, за  да поемем за Пловдив. Тогава нямаше магистрала и шофирането продължаваше към три часа. Той през цялото време мълчеше. Вече влизаме в Пловдив и го питам:  

- Как беше този път, бате Рашко?

- Общо взето добре. Но допусна два сериозни провала в ездата. На излизане от Ихтиман не видя знака за ограничението на скоростта и после, на завоя в Момин проход, навлезе в насрещното…

Такъв си беше Рашко. „В ездата…“ Беше мълчалив, никога няма да ти повиши глас, да те притесни по какъвто и да е начин. Но ще запомни и ще го каже когато му дойде времето. А мама наричаше „госпожа“, в детството ми това ми се виждаше толкова странно… В София бяхме често заедно, той при мен - аз при него, в квартирата му спяхме в едно легло поради липса на второ, както и на моя софийски таван, естествено… Но в Пловдив всеки си тръгваше по своите пътища, към своя пловдивски свят. В Пловдив всеки си имаше своите води и не беше самотен.  

В различните периоди от живота ни с Рашко имахме различни степени на близост и дистанция. Но най-много се сближихме в София. Там бяхме като двама близки сънародници сред чужденци. Аз студент, той писател, та и двамата бяхме в някаква степен айляк хора. Или поне достатъчно айляк, та да можем в петък в ранния следобед да си тръгнем за Пловдив, а в понеделник по обед да се приберем. Така течеше животът ни, разполовен между София /понеделник - четвъртък/ и Пловдив /петък – неделя/. И двамата първите няколко години не пропускахме седмица да се приберем в Пловдив. Разредихме пътуванията, едва когато той се разболя, а аз имах семейство и малко дете.

*   *   *

В различните периоди имахме различни близости и симбиози. Рашко беше дошъл в София няколко години преди мен и първите 1-2 години от софийския ми живот бяхме почти неразделни - аз беден студент, той утвърден писател.

Една от симбиозите ни беше забавляването на жените. Да, да, точно така. Рашко беше доста харесван от нежния пол, но като човек мъдър и отегчен, бе много мълчалив, което не се харесваше на жените. Тази симбиоза беше негова идея и с времето се превърна в едно взаимно изгодно сътрудничество.

- Тошко бе, не ме бива да забавлявам жените – оплака се веднъж той. - Хайде, ако се наложи, ще й говоря нещо, ама ми е скучно. Това мога да го понеса. Но виж, като дойде време тя да говори, а аз да слушам - е това ми  идва в повече.

Та значи, като покани някоя дама на вечеря, седнат двамата в  ресторанта на писателите и изведнъж, уж случайно, се появявам аз, бедният приказлив студент. Сядам при тях уж за малко и срещу богата вечеря два-три часа забавлявам дамата, докато стане време Рашко да я заведе в квартирата си. За мен това беше супер изгодно. В ресторанта на „Ангел Кънчев“ 5 имаше чудесна кухня и беше пълно с писатели. На другия ден можех да подхвърля на състудентите си: „А бе вечеряме си ние, а на съседната маса Йордан Радичков… Павел Вежинов… Богомил Райнов…“ Еха-а-а! Така се издигах много в очите на колегите си от българска филология. 

За Рашко пък моето дърдорене беше манна небесна. Седи си той, поздрави се с този онзи, подсмихва се и рядко се заслушва как разказвам на дамата за Скот Фицджералд и Хемингуей, за Маркес и Хулио Кортасар, как пиша курсова работа върху Йовков, че утре ми излиза разказ в „Пулс“ или „Студентска трибуна“… Пък и вече знаеше репертоара ми доста подробно. Та така…

Но тази симбиоза и сътрудничество приключиха малко безславно. Една вечер отивам според уговорката към седем вечерта и заварвам Рашко с една от моите преподавателки в университета, асистент на проф. Розалия Ликова. Беше страшна хубавица и студентите яко се облизвахме по нея. Тя, естествено, не ме позна, бяхме още в началото на курса и беше ни водила две-три упражнения само. Поведохме разговор на сериозни литературни теми, главно от българската литература между двете световни войни, това беше специалността й.

Рашко си пийваше ракийката, мълчеше и си мислеше за нещо свое, без да надава много ухо на дискусията ни. Мина девет вечерта, обичайният час за тръгване на Рашко с дамата му, но на тази не й се тръгваше. Мина десет, наближи единайсет, Рашко допи третата ракия, но на хубавицата все още не й се тръгваше, а й се говореше за литература, тя беше с 3-4 години по-голяма от мен. Рашко взе да задрямва на масата. Той си лягаше рано, но и ставаше рано. Всяка сутрин в 6 часа беше на пишещата машина. И у нас така е задрямвал, полегне на диванчето, свие се на кълбенце и си заспи. Трябва само да му метнеш едно одеялце.

Но там, в ресторанта на писателите, вече почти празен, задрямването му не се получи много удобно. Стана той по едно време и се запъти към тоалетната, а хубавицата ми вика:

- А бе, я да плащаме и да си ходим. Остави го твоя приятел тука да си спи на масата.

Добре че Рашко се върна бързо, та оправи сметката и си тръгнахме тримата. Отвън на улицата красавицата решително отказа да отива с такси в Горна баня, та вместо тя при Рашко, той дойде да спи при мен в квартирата ми, един луксозен таван в центъра…

Дълги години, като срещнех някоя непозната жена по улиците на София и тя се хвърлеше насреща ми „Тошко, къде си бе, къде изчезна?“ и не можех да си спомня  откъде я познавам, колкото и да прехвърлях спомените си, накрая стигах до извода, че това е някоя от приятелките на Рашко, които съм забавлявал на онези вечери в ресторанта на писателите…

*   *   *

Лятото на 1980 година прекарах в Полша на езикова практика с група състуденти, водени от Огнян Сапарев. Бях ходил вече няколко пъти там, имах приятели и знаех езика. Та докато моите състуденти ходеха на лекции, с гаджето ми Ханка, брат й и сестра й отидохме на море в Гданск. Прекарахме там почти целия август и случайно станахме свидетели на исторически събития – стачката в корабостроителницата и създаването на „Солидарност“. Но тогава бяхме на двайсет години и не разбирахме какво точно се случва. Всъщност, никой и не предполагаше какво ще последва и колко важни ще са тези събития за историята на света.

Разбира се, не разказах на никого от нашата група какво сме видели в Гданск. Но като се върнах, разказах на Рашко. От този момент Полша стана наша любима тема. Рашко ме разпитваше за подробности, за поляците, що за хора са, как там се бунтуват, а тук никой. Беше усетил със сетивата си полъха на свободата преди мен, макар че там бях аз, а не той…

И мен сърцето все ме влечеше все Полша. Е, не заради революцията, а заради Ханка. Но там вече беше забранено да се ходи. След дълга кореспонденция с един полски професор, едва в края на 1981 година успях да отида отново в Полша, и то - за да заведа сестра си на лечение в Световния център на детското здраве във Варшава. Сестрата, която се грижеше за нас, ми разказа за Варшавското въстание през 1944, в което тя самата е била участник. А болницата… тя беше посветена на паметта на децата, жертви на Варшавското въстание.

Полша вече беше друга. Само за година и нещо страната беше смазана и преобразена до неузнаваемост. Цареше глад, мъка, тъмнина, но не и отчаяние. Усещаше се във въздуха, че идва свободата. Този път /с какъв акъл!/, набутах в подплатата на куфара си няколко листовки, лепенки и знаменца на Солидарност.

И щом се върнах, разбира се, веднага се видяхме с Рашко. Никой тогава не можеше да отиде в Полша и той не познаваше друг, който да е имал моя шанс. Седяхме цяла вечер в ресторанта на писателите и аз разказвах ли, разказвах.Той ме гледаше както никога досега, никога не ме е слушал с такъв интерес и внимание. Разпитваше за подробности, за хората, за духа на поляците, какво мислят и какво казват моите приятели.

След няколко дни Рашко ми сподели, че явно разговорът ни е бил записан и са го викали в специалните служби да го разпитват. Разпитът бил доста груб и многократно му задавали въпроса кой е младежът, който му е разказвал за Полша. Той отговарял, че не познава този младеж, срещнали се случайно в ресторанта и след това се разделили…

- Щом така постъпват с един писател, как ли биха постъпили с теб? – въздъхна Рашко. – Тия дни пак ще ме викат. Най-добре е да изчезнеш, я си иди в Пловдив и стой там известно време.

Аз бях на 22, беден влюбен студент. А Рашко беше на 40, утвърден и уважаван писател. Наистина, как ли биха постъпили с мен! Но Рашко така и не ме издаде. Да, викаха го още два пъти. И нещата останаха дотам…  

*   *   *

После дойде демокрацията и отвя хората в различни посоки. Нас не можа да ни раздели. Но се оказа, че сме имали различна степен на готовност за раздяла с комунизма. Рашко си остана в писателството, аз се втурнах в предприемачеството, но приятелството ни си остана. Хората се променяха пред очите ни и не спирахме да се дивим как довчера бяха едни, а сега изведнъж станаха други. Попитах го веднъж защо е така.

– Истината е много проста – промълви Рашко. - Никой не допускаше, че тази система ще се окаже по-кратка от един човешки живот. Нещо повече, че този живот ще е неговият собствен…

 Рашко беше мъдрец, а сега аз съм с 10 години по-стар отколкото той изобщо живя…

*   *   *

Последната ни среща беше у дома в София. Вече имах семейство, собствен апартамент в Лозенец и карах последен модел Пежо. Рашко много се радваше на успехите ми в бизнеса, то не че нещо бизнес, имах рекламна агенция, но в началото на 90-те пари се печелеха бързо, лесно и много. Той обичаше да идва у дома и често оставаше да нощува. Животът се променяше светкавично. Виждаше как довчерашни негови приятели и познати забогатяваха, но никога на никого не завидя. Ожени се за дългогодишната си приятелка Лидия и двамата живееха в една гарсониера в Слатина. Бяха го оперирали в Германия, но това съвсем малко удължи живота му. Рашко стана жертва на колективна лекарска грешка. Никога нищо повече няма да кажа. Той също избягваше да говори за това. Само веднъж изрече: „Две грешки в един живот са много.“ Тогава разбрах, че баща му, старият инженер Сугарев е починал от лекарска грешка.

Та една вечер отидох с колата да ги взема от Слатина и ги заведох у дома на гости. Рашко вече беше много зле, едва вървеше, не хапна нищо от гозбите, приготвени от жена ми. Седеше си в ъгъла на креслото, неговото любимо място, гледаше ни и се усмихваше. Наближаваше полунощ, когато тръгнах да ги изпращам. Подкрепях Рашко надолу по стълбите и ми се видя толкова лек… Качихме се на колата и поехме към дома им. Но като стигнахме НДК, Рашко ме помоли:

- Тошко, може ли да повъртиш малко из града?

- Накъде да карам?

- Ами просто ей така. Напосоки. Да повъртиш малко с колата. Не съм излизал отдавна, да се поразходим.

Сигурно повече от час обикаляхме из пустите софийски улици. Рашко гледаше навън. Карах бавно, нали това беше разходка. Минахме няколко пъти през центъра, по „Руски“ и по „Дондуков“, по „Раковска“, по „Христо Ботев“ и „Васил Левски“, по „Стамболийски“ и „Мария Луиза“. София е малък град, ако няма движение се обикаля бързо. Рашко седеше до мен и гледаше света. Но светът беше пуст, хората ги нямаше. Бяхме сами – той, Лидка и аз. Беше ни хубаво. И тъжно…

- Хайде да се прибираме, че се изморих – помоли Рашко.

Свалихме го и бавно го въведохме вътре. Сложихме го на леглото. Лицето му беше посивяло, ръцете му бяха станали прозрачни. Търкулна се в кревата и отново намери сили да се усмихне:

- Сполай ти, мойто момче! И благодаря за разходката…

*   *   *

След три дни Лидка ме събуди в седем без десет сутринта:

- Идвай веднага! Рашко умря!

Пристигнах преди линейката. Беше си отишъл в съня си този праведник. Дребничкото му, стопено тяло беше свито на кълбенце, както той винаги спеше до мен – в неговото легло в Горна баня или в моето на софийския таван…  

На погребението му в Пловдив вървях начело на процесията със същата онази пишеща машина в ръце, на  която той пишеше, а аз го наблюдавах от креслото часове наред при нашата първа среща. Без никой да ме види, бях успял да пъхна в джоба му пакет тютюн „Клан“…

От книгата на Тодор Костадинов "Разкази против забрава"
Изд. Сиела 2023
Редактор: Любен Дилов-син
Брой страници: 288
Цена: 18.90


Публикува се със съдействието на автора.

 

Рашко Сугарев в Диаскоп

Тодор Костадинов в Диаскоп

 

За автора

Тодор Костадинов е роден на 4 август 1959 г. в град Сунгурларе, Бургаско. Животът му е свързан с Пловдив, където завършва Математическа гимназия и записва българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“. През 1984 г. завършва същата специалност в СУ „Климент Охридски“. Работил е като учител по литература в Кремиковци. От 1982 до 1992 г. е журналист в различни вестници и списания. От 33 години е собственик на рекламно-издателска фирма. Печатал е свои произведения в почти всички литературни издания. Носител е на повече от 20 литературни награди.

През 1986 г. дебютира едновременно с две книги – сборника разкази „Девет дни в Париж“ (изд. „Народна младеж“) и повестта „Забрави страха, Филипе“ (Военно издателство).

През 1996 г. след 10 години мълчание излиза от печат третата му книга „Признай, че мислиш за мен“ (изд. „Св. Георги Победоносец“), писана в началото на 80-те години на миналия век и обиколила почти всички български издателства преди 10 ноември 1989 г.

Романът „Софийско жителство“, писан през пролетта на 1984 г., има същата съдба. Той излиза през 2004 г., а през 2012 г. издателство СИЕЛА направи второ издание на романа. Откъс от „Софийско жителство“ през 2018 г. бе включен в Антология на българската литература.

Тодор Костадинов се раздели с литературата преди 33 години, през 1989. Преди 3 години отново започна да пише разкази. През 2021 г. разказът му „Конят на Гошо Костов“ получи 1-ва награда Националния литературен конкурс на името на Йордан Йовков „Земя на пеещите колелета“. През 2022 г. излезе книгата му с пловдивски разкази „Ничия. Трите начина на Мариана”. Тя беше отличена с Годишната награда за проза 2023 на Съюза на българските писатели, Националната литературна награда „Стефан Фурнаджиев“ 2023 и бе номинирана за наградата „Йордан Радичков” 2023.

 

Коледен брой на Диаскоп 01-31 декември 2023

 

---

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.