Катя Димитрова: Заснежено стихотворение

Заснежено стихотворение

Пресният сняг е като справочник на земните видове.
По повърхността му старателно се отбелязват
стъпките на котките и уличните псета,
смешните следи от крачката на разни хвъркати,
отпечатъци от мъжки,
женски
и детски обувки,
стъпки с точки - от дамите, които се осмеляват да излизат от къщи с токчета,
дори когато вали...

Оставям из града и своите следи,
докато потоп от положителни температури не ги размаже по паважа.


Песента на самодивата

Толкова го обичам, че обичам не само него, 
ами и целувам земята, по която стъпва,
благославям пролетните птици, които кръжат около него
и мога да се кълна в дъжда, който този следобед
ще вали върху раменете му.

О, този дъжд не е за всички живи организми,
не е дори за нивата или за крушовото дърво в центъра на селото,
той е само за него и 
тези
негови
рамене.

Толкова го обичам, че обичам и баща му,
и майка му, и пилетата в двора им,
и малката им бедна къща.

Толкова го обичам, че най-сетне, след толкова години,
започвам да обичам и себе си.


Когато е зима,

имам чувството, че съм живяла милиони години.
И че съм валяла 
милиони години.

Тук, в Борисовата градина, 
всичко е чисто и неопетнено – необичайно за това място.

Какво ми остава, освен да вдигна глава,
да изплезя език и да позволя на тези праисторически снежинки 
с милиарди отпразнувани рождени дни да се разтопят
върху него?

Ще валим още много години.

Илюстрация: © Георги Чепилев

Катя Димитрова в Диаскоп

Коледен брой на Диаскоп 01-31 декември 2023

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.