Христина Йорданова: Зимата е честен сезон и чудесата за всеки се случват!

Зимата е сезонът, в който всеки от нас изрича най-съкровените си желания. Децата – пред белия лист в писмото си до Дядо Коледа, а ние – възрастните – пред иконата, свещите, пред най-близките си сред уюта на семейното огнище. Не отдавна (сякаш бързаме да забравим кога) обаче бяхме затворени, като птици в клетка от една болест, която породи у нас несигурност за бъдещето. Разклати психиката ни, отне ни свободата и мечтите за красивото „утре”. Ние не знаехме дали ще оцелеем, но след кошмара от коронакризата сме по-силни. В един леден декемврийски ден, гледайки през прозореца, не виждах слънце, а усещах само студа на света. Толкова силно си пожелах да видя отново белите гълъби (герои в един мой разказ), морето, да слушам любимите си песни, да се радвам на живота навън, че се сбъдна. Само след няколко месеца в Созопол сбъднах желанията си.

Но през тези мътни месеци пишех. Едно от тези произведения – военният ми разказ „Gran vida и трагедията при Ануал” спечели първа награда в конкурс на Клуб на дейците на културата „Нов живец” в Атина. Не успях да отида лично да получа наградата си, но благодаря и сега на журито. Чувайки няколко реда текст от него при обявяването на лауреатите, се разплаках. И си повярвах, че мога да пиша. Това бе просто началото на мечтата да издам своя книга и краят на лошото време, в което живеехме. Непоправим оптимист! Това съм аз оттогава. Но какво точно имаше в този разказ? На фона на историята за най-голямата загуба на европейска армия в Африка - испанската, разказах как един внук търси смисъла на щастието и го открива в миналото. В онова минало, което е завещано от дядо му, който е „написал” историята на рода. И внукът, за да му благодари, иска да създаде музей на щастието, като първите експонати в него са писмата на дядото до неговата любима и обещанието, че ще се върне от фронта жив.

По това време някъде из Париж, Берлин, София, Рим или Барселона един от любимите ми писатели Георги Господинов е създал „Времеубежище”. В момента, в който излизаше от печат, вече я имах и я прочетох. Преди да спечели „Букър”. В онова смутно време тази книга ме измъкна от дупката. Имаше политика, сатира, история, философия, страх – ако щете. След това започнаха да се случват паранормални неща. Книгата имаше „предсказания”, които се сбъднаха. „Времеубежище” не е писана за празник, писана е за криза – на света и криза на съзнанието на отделния човек, който търси най-сигурните сламки, за да оцелее, хващайки се здраво за миналото. Но това минало можеше да доведе не само до музей на щастието, а и до умопомрачението при избора на повтаряне на миналото и неговите исторически грешки и в бъдеще. Ние с Господинов сме имали еднакви идеи по време на Ковид-а, само че с обратен знак. Никой не знае съдбата си и аз два пъти кандидатсвах за неговия Мастър клас в Созопол по време на фестивала „Аполония”. Когато втория път получих одобрението му да участвам, представяйки точно този разказ и още няколко, с които бях избрана да съм една от 7-те участници, бях много щастлива. В личен разговор през септември 2023 г. му споделих, че има общо между идеите ни и той потвърди, че го е хванал. Аз вдигнах победоносно ръце и казах: „С Георги Господинов сме мислели еднакво по едно и също време”. Да, за мен дори и това, че в онова време на безхаберие и умишлен идиотизъм съм мислила по едни и същи теми с един надарен човек, е ценно. Било е като вид общуване. Трите дни на нашия Мастър клас бяха страхотни, ползвотворни и най-вече вълнуващи. Ние бяхме деца. И разказвахме, и разказвахме – всеки за своите страхове, рани и щастливи моменти. Приехме го не като господин (в училище), а като липсващия баща. Защото „винаги става дума за едно изоставено в мазето дете”. В мазето на историята. И този разговор с него беше ценен, за да не повтаряме „изоставянето” и с нашите деца. След този Мастър клас се роди един роман – „Ане” на Камелия Панайотова – едно момиче, което може да те разплаче, но и да те прегърне. Няма да издавам повече. Чудесен Коледен подарък е.

За Майсторския клас на Георги Господинов през 2023 г. на фестивала „Аполония” благодаря специално на г-жа Маргарита Димитрова – председател на фондацията, организатор на празниците на изкуствата, за грижата към културата. Вярвам, че новият свят ще бъде изграден от хората на културата. Защото дефицитът на общуване с интелигентен събеседник е все по-осезаем, болезнен, смъртоносен за човечеството. Специално благодаря и на участниците в този клас – на Камелия, поетите Александър Арнаудов и Емилия Найденова, както и на пишещите проза Анжелина Бъчварова, Михаела Илиева и Ани Динева. Всеки от вас ме върна в детството и ме вдъхнови. А г-н Господинов...вече имам смелост да мисля за предизвикателството роман.

От Мастъркласа ни сред листата на смокините, жуженето на осите и веселия глъч на вълните обаче ми остана едно безпокойство. Имах много въпроси, на които Георги Господинов не отговори. Не съм го питала защо неговата книга вероятно ще спечели най-голям дял от финансирането на преводи, или защо колеги писатели се нахвърлят върху т.нар „продукт Господинов” и защо „политкоректността носи награди”. Ами, отговорът вече го знам. Бях на годишен преглед на издадената литература за 2022 г. Само аз бях под 60 г. А и какво друго да искат да издават издателствата пред очите на Европа, освен българската книга, отличена с Международен „Букър” на 24 май. Логиката е чисто пазарна! Моята логика я показах с жест – накрая на представянето на Мастър класа ни пред публика лично и от името на всички подарих на г-н Господинов една икона и му пожелах той да бъде нашият Нобелов лауреат. Нали знаете защо. Защото България има нужда от реално национално самочувствие.

Георги Господинов ме научи, че по-важни са въпросите, а не отговорите. От въпросите тръгва историята. И колкото повече се луташ из лабиринта на Минотавъра, толкова повече влизаш навътре в себе си. И трябва да имаш ухо и сърце да чуеш другия, но да чуеш и себе си. Не съм спокойна след този наш Мастър клас. И може би така трябва. За да не спирам да търся. В новата ми книга „Знаци” (17 разказа) се надявам читателите ми да намерят части от себе си.

А на мен ми остана и един въпрос, който не ми дава мира. Каква е съдбата на онези неща, които създаваме с любов? Живеят ли, ако тези, за които са сътворени, не се докоснат до тях и ако те не ги докоснат дълбоко...И дали с тези хора винаги ще ни липсва последната непрочетена страница от някоя приказка?  Пожелавам си да си отговоря сама отново през лятото, когато държа третата си книга в ръце. И когато някой я „прегърне”. Точно този „някой”. Всъщност - всеки.

Христина Йорданова в Диаскоп

Коледен брой на Диаскоп 01-31 декември 2023

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.