Христина Йорданова: Асмàта

Със старата асмà в двора на малката къща в Созопол растеше поколение след поколение от семейството на Божена и Александрос. Дядото беше дошъл някога от Тракията, както той наричаше Беломорието. Разказваше Сандро за големите вълни на морето и онова небе и много рядко поглеждаше нашето. Стоеше понякога безмълвен на едно дървено трикрако столче на брега и гледаше някъде надалече. Някога по някоя мъжка сълза се стичаше на набразденото му лице, но той не говореше нищо за това. Само измрънкаше някаква мелодия на чужда песен и пак млъкваше. Единственото „у дома” чувстваше, като подрязваше асмата. Чакаше стеблото да укрепне с годините, после го разстели нагоре над асмалъка, а зелените му листа покриха дворчето. Стоеше там Сандро, пиеше студено узо, заглаждаше мустак и мечтаеше да види узрялото грозде. Всяко лято пъшките се надвесваха над главата му и от тъмнозелени ставаха златисти, напръщели с чиста захар в плода си.

Той се грижеше за асмàта като за свое дете. Напомняше му бащината му къща и последните му детски спомени в нея – баща му, асмàта и той, гледащ с тия стъклени сини очи към морето и едва държащ тая тежка, добре наточена  ножица с хилавите си ръце. Тежка прокоба имаше над тия мъжки ръце. Който вземеше ножиците от баща си, взимаше и урока как да реже асмата, но даваше и живота си. Сякаш наследствена клетва имаше в тоя род добряци – давам ти занаята и спокен си тръгвам...при тате.

Сандро беше добър човек, имаше двама сина и не знаеше кой да научи да реже тая асмà. В техния дом само той се беше научил и имаше буца в гърлото всяка зима. Децата му растяха с асмàта. Кордоните й се листиха и разстлаха като хилавите им рамене, укрепващи все повече и повече. Минаваше той покрай тях, разрошваше им косите и все чоплеше изсъхналите листа на асмата, подпряна до дувара на къщата. Гордост му беше гроздето, като го погледнеха българите отвънка.

— Ех, Сандро, хубаво вино ще пием! - се пръкнеше току някой комшия през оградата на дома им.

— Аз узо пия. Гроздето е за децата, под сянката на нашата асмà да растат – отговаряше Сандро със свито сърце. Искаше му се да ги прокуди тия деца, ама ножицата в ръцете им да не дава. Асмàта да я забравят, в чужди домове да живеят, ама неговата мъка по родния край и баща им да я не знаят никога.

Един ден Божена загледа двамата си синове и го пита:

— Ти на труд няма ли да ги учиш? Вече март е дошъл. Скоро ще имаш нужда от помощ. Асмàта ще режеш, после съчките сам ги събираш. По на кусур лета са станали.  

— Божено, малки са още, остави ги децата. – все го отлагаше бащата.

— А, малки са, чоплят с тебе с тия ножици с години. Един поне го научи, та да те сменя, като не можеш. Вече сме стари, Санде, не ти е лесно. Сам от години я режеш. Единия може да го научиш, та хем занаят да има, хем асмата да гледа. И за децата им ще остане.

Сандро свъси вежди, разроши мустака:

— Да мълчиш, жено! Аз го решавам!

Минаха няколко години, бащата в дома беше на път дядо да стане. Голямо щастие сполетя тая къща. Божена се хвана плетки да прави. Да го облече с топло детето. Сандро мустака засука, единият син се ожени и булката беше трудна. Чакаха го детето да дойде април, с пролетните цветя, слънцето и първите листи на двора.

— Ново кордонче ще растне! – весел повтаряше Сандро.

Синът му тъкмо се канеше да реже асмите. И сякаш чуваше татко си: „По хоризонта леторастите се разреждат през един, кат последната пръчка ще пазиш. Тя ще продължи рамото на кордона. Следващата година ги режеш всички по кордона на чепове с две очи, а крайната пръчка - на 8. Филизваш пролетта, кършиш неразвитите, колтучвай лятото. При пролетната резитба отрезът косо с наклон да направиш, така че окото да не се мокри от плача на лозата и той да загние. Лозата има душа!”. Всичко знаеше вече. В деня, в който дойде детето, той го направи. Нервен беше да чака и искаше малко работа да посвърши, преди да иде в болницата с колата. Божена приготви гощавка, да черпи комшиите.  

Сандро влязъл в морето. И повече не излезе. Не можа и внучето си да види. Сякаш искаше да стигне до друг бряг и на българския да не се връща. Много мъка им даде на неговите си вкъщи. Но душата му намери покой сред вълните. Добряк беше и Господ си го прибра бързо.

У тях Божена от мъка жито ли да вари, от радост да черпи за бебе...Побърка се тая жена от мъка, залежа се, нищо вкъщи не щеше да пипне. Гроздето тая година го изядоха осите. Синът й, добро момче беше, изчака зимата да мине, 9-те месеца на баща му и пак захвана ножиците. Сърцето не му даде да зареже асмите.

Расте детето, порасте, и то тия ножици захвана. Все мерак да се учи. Божко му викаха. Баба му гордо го гледаше с болните си вече очи. Все към морето я теглеше, ама Сандро никога вече не успя да го види. Един ден разказа на малкия как дошъл прокуден от Тракията, как я залюбил и решил да остане. Пазеше столчето му.

— Добряк беше дядо ти, и баща ти възпита, и теб е възпитал. Асмàта да пазиш, бабе, тя е на дядо ти коренът. Ножица да държиш здраво и като баща си да можеш! Златни ръце имай! Захарно грозде и твоите деца да ядат!

— Майко, не мъти на детето главата! Той ще помага, когато може..., малък е още! – синът на Сандро знаеше тайната отскоро, че който даде урок на сина си за родовата асма, умира. Не му беше мил толкова животът, колкото все му беше рано на труд да научи сина си.

А пък това хитро дете чуло баба си да разказва семейната тайна на баща му и малко преди рождения си ден повика Божена на двора.

— Бабо, гледай сега, какво научих – докато тя извика разлютена, детето захвърли ножиците, с един удар с балтията кръцна стеблото на асмата. И прихна в смеха си да бяга.

Божена се завайка на двора какво ще обясни на сина си, а малкият се спря по пътеката и звънливо й се провикна: „Край, сега вече няма кой да ми вземе баща ми!

Илюстрация: © Георги Чепилев

Христина Йорданова в Диаскоп

Коледен брой на Диаскоп 01-31 декември 2023

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.