Владимир Янкелевич: Иронията

Откъс от „Иронията” на Владимир Янкелевич, превод от френски Калоян Праматаров и Тодорка Минева, художник на корицата Борис Праматаров, „Сонм“, 2023

„Иронията“ на известния френски мислител, културолог, музиколог, дългогодишен професор по морална философия и метафизика Владимир Янкелевич (1903 – 1985) е ерудитска книга, написана с позоваване върху многобройни примери, свидетелстващи за огромната философска и обща култура на автора си. В нея Янкелевич дава своето определение за това, какво представлява иронията, разглежда нейните форми на проявление в живота и в изкуството, предупреждава за капаните, които тя ни залага. Иронията е смъртоносна за илюзиите – твърди Янкелевич, – тя поставя всичко под въпрос, руши установените дефиниции, отхвърля самодоволните дедуктивни съждения, но именно благодарение на нея човешката мисъл успява да се разпознае в огледалната рефлексия.

Изданието е част от проекта на издателство „Сонм“ „Културологични прочити на европейската история на идеите“, осъществен в рамките на Програмата за възстановяване и развитие на частните културни организации на Национален фонд „Култура“.

Играта на любовта и хумора

Настоящето е така устроено, че ни се струва винаги окончателно за момента и винаги преходно след това: тази необходимост опровергава самия постулат – ето това е цялата актуалност на настоящето; ето също така думата, която изразява най-дълбоките ни надежди, нашия вкоренен и непоправим оптимизъм. Ние не си взимам поука. И наистина се изисква сизифовски труд, за да се отклоним от инстинкта, порока или войната. Quos vult perdere...[1] Каква ще бъде следващата ни последна лудост? И все пак тези рецидиви на инстинкта не винаги са признаци на липса на разкаяние и непоправимо упорство. Нашата душа в безкрайната си еластичност се стреми да регенерира своята форма, да възстанови пълнотата и непокътнатостта си, когато жестоката ирония заплашва интегритета ù. И тогава се получава не рецидив, а възстановяване. Упоритостта, характерна за инстинкта, за доверието и за любовта, трябва да има някаква метафизическа, така да се каже, свръхестествена причина. Тя става неразбираема, ако приписваме на духа някаква крайна, количествено измерима сила, която множащите се разочарования един ден трябва да изчерпат. Изтощение, умора, капване... това се все понятията на една съвсем плътска физиология: мускулите ни могат да изгубят търпение и понякога тялото се уморява да чака. Обратно, нима в безграничността на едно доверие, което се дава отново и отново, противно на всякакъв разум, няма някакво божествено заслепение, на което само духът е способен? Оскърблението се уморява да оскърбява по-рано, отколкото прошката да прощава. Така всеки път настоящето в сърцето ни изглежда вечно и всеки път една зла ирония го разрушава. Ала всеки път също така то се възражда подобно на феникс от своята пепел и на свой ред се надсмива на иронията. Следователно не бива да се тревожим прекомерно, ако иронията ни се струва противоположна на възхищението, уважението или любовта. Какво остава, след като уважението отдавна “е изгубено”? Всъщност уважението не се губи, а се облагородява и одухотворява; то преминава от тялото към духа, от еклесиастичните митологии към нравствената личности, или както се изразява Леон Бруншвиг, от уважаемото към уважителното и от възхищаемото към възхитителното[2]. То вече не е илюзията за една “измамна сила”, а както при Кант – уважение към закона. Първото изречение в трактата Метеори на Декарт приканва към изоставяне на Аристотеловата идея за надлунния свят, по-достоен от нашия. И както небесната механика не е успяла да се утвърди другояче освен с цената на светотатството, по същия начин уважението към труповете, противопоставяйки се на дисекцията, би направило невъзможен подема на човешката анатомия. От своя страна, психологията е трябвало да преодолее всевъзможни предразсъдъци, за да се утвърди като наука. Наистина тези многобройни светотатства са имали един-единствен ефект – задълбочили са уважението, направили са го по-чисто и по-духовно. По този начин уважението възсъздава във всеки момент онова, което иронията е разрушила. Тоталността се възражда до безкрайност в разединените части, реконституирайки отново духовния организъм. Духът, чиято бдителност се поддържа благодарение на електрическото разтърсване на иронията, просто се научава отново да преминава от фигуративното към изобразеното нещо и от граматическото суеверие към пневматичното почитание. Иронията есенциализира и кондензира уважението, като разлага всичко несъществено в принадлежностите на самостта и в епитетите на Аза, всичко, което е блъф и прах в очите: еполетите, нашивките, титлите и цялата пасмантерия на тщеславието. “Освободи се и от сенаторската тога, и от ангустиклава[3]”, проповядва Епиктет в своите Диатриби: защото в иронията се съдържа нещо “гимнопедично”. Евангелската притча за полските цветя и птиците небесни иронизира съкровищата, натрупванията и запасите, които са само прилагателни на личността: княжеските и сеньориални титли са просто самозванство. “Да прекършиш врата на крал, да направиш нещо, което все още никой не се е осмелявал да стори – всичко това е просто, изпълнимо и трябва да бъде сторено.”[4] Защото важното не е девствеността на жестовете и думите, а девствеността на мислите – същата тази, която иронията ни учи да изолираме. От друга страна, Паскал ни показва на какви недоразумения, на какви случайности дори трябва да се осланя човешката справедливост: така научаваме, че ако самите ценности са вечни, то вторичните мотивации, които ги оправдават, са се променяли коренно и ние говорим с усмивка на превъзходство за “относителността на принципите”. Ала именно ценностите са вечни и тази вечност на една определена цел, която трябва да бъде постигната, винаги една и съща въпреки различните идеологии, не е ли нещо дълбоко и трайно, което иронията не би могла да подкопае? Впрочем самата мотивация непрестанно се уточнява: изначално утилитарна или биологична, тя става постепенно алтруистична. По този начин иронията, рушейки външната обвивка на институциите, ни кара да зачитаме единствено същественото – тя опростява, оголва и дестилира. Очистващо изпитание с оглед на един вечно недостижим абсолют, иронията се преструва, за да разруши измамните привидности. Тя е взискателна сила, която ни заставя да експериментираме последователно с всичките форми на незачитане, да произнасяме всякакви безсрамия, да преминем през пълния кръг на светотатствата, да се съсредоточаваме все повече и повече върху есенциалността на същността и духовността на духа.

Изобщо иронията спасява онова, което може да бъде спасено. Мъдростта започва именно там, където цинизмът на анализа престава да ни глези с наивното удоволствие на синтезата[5] – защото човек може едновременно да почита и да разбира! Нужно е сантименталността, пречистена от насмешката, да ѝ се противопоставя, преди всичко защото в сантименталността има една централна област, която си остава недосегаема за насмешката, и след това защото нашата фундаментална простота, смутена за миг, винаги съумява да си стъпи отново на краката и да започне отново да обича и да вярва. В крайна сметка ние искаме само едно – да бъдем отново като децата. Почти липсват примери някой влюбен да е започнал да изпитва отвращение към обекта на своята любов, след като се е осведомил добре, или пък познаването на скромния произход на изкуството да е опорочило действително естетическото удоволствие. Крайната прозорливост не обезсърчава така лесно крайната наивност. От една страна, иронията е смъртоносна за илюзиите – тя тъче навсякъде паяжини, в които ще се оплетат пeдантите, тщеславните и гротескните личности.

“Иронийо, ти си истинската свобода! – възкликва Прудон в килията си в Сент-Пелажи. – Именно ти ме избавяш от честолюбието на властта, от робуването на партиите, от почитането на рутината, от педантизма на науката, от преклонението пред великите личности, от мистификацията на политиката, от фанатизма на реформаторите, от суеверието на този голям свят и от обожаването на самия себе си... Ти си утешила онзи велик Праведник, когато на Кръста се е молил за своите палачи: “Отче, прости им, понеже не знаят що правят”. Сладка иронийо! Само ти си чиста, непорочна и скромна. Ти даряваш благодатта на красотата и очарованието на любовта; вдъхваш търпимост у милосърдието, разсейваш убийствения предразсъдък.... Ти лекуваш фанатика и сектанта и си самата Добродетел, о, Богиньо! Ела, повелителко...”[6]. Впрочем наистина иронията е самата подвижност на съзнанието, духът, който непрестанно оспорва и подлага на съмнение собствените си творения, за да съхрани живостта си и да остане господар на кодовете, културите и церемониалните форми. Иронията оспорва непрекъснато т.нар. сакрално-свещени предпоставки: с недискретните си въпрос тя руши всяко определение, неуморно съживява и обновява решението на всеки проблем, във всеки момент смущава високомерната педантичност, готова да се установи веднъж завинаги в една самодоволна дедукция. Иронията това е безпокойството и неудобният живот. Тя поставя пред нас вдлъбнатото огледало, в което ние се червим, когато се виждаме деформирани, гримасничещи, учи ни да не боготворим себе си и прави така, че нашето въображение да запази всички свои права върху немирното потомство. Онзи, който остава глух за шепота ù, осъжда сам себе си на застинал догматизъм и блажено затъпяване. Лудвиг Тик благодари на иронията, задето ни закриля от магичното и неговите изкушения[7]. Всичко се трансформира, движи се, тече, променя се. Иронията протестира срещу статичния рационализъм и отдава почит към времевостта на живота. По своему тя твърди, че цялата същност на битието е в ставането, че няма друг битиен начин освен задължението-да-бъдеш, че съзнанието е противоположното на едно нещо. Esse = fieri + futurum esse[8] – това е великото откритие на Бергсон в наше време. Иронията, която e разпад на всяко нещо [res], тоест дереификация, в това отношение не е ли бергсонистка?

И все пак иронията не е враждебна на духа на любовта и простотата. Човек трябва да бъде прозорлив, но трябва да бъде директен и да прави просто простите неща. Така както съществува съвременна нищета, парадоксална нищета, иронична нищета, която идва от свръхпроизводството, по същия начин съществува неврастения на душата, причина за която не е прекомерната бедност, а прекомерно голямото богатство; не неумението, а луксът и виртуозността. Ето какво означава “от ума си тегли”. Ако искаме да излекуваме отчаянието, което е следствие от пресищането, трябва да се върнем към простотата и отново да се доверим на спонтанността на сърцето. За щастие иронията не се противопоставя на това опростяване и дори в крайна сметка го насърчава. Истината е, че ние сме изтъкани от педантизъм, многословие и литературност, но поривът отвежда другаде и човекът става способен благодарение на хумора да почувства нещата дълбоко и силно. Между хумора и любовта тече непрестанна игра, в която всеки е последователно победител и победен. Въпросът е кой ще остане последен. Хуморът е по-бърз и по-ловък от любовта, ала любовта е по-силна от хумора. Шопенхауер ни показва как волята неотклонно тласка от желанието към скуката, но ако възприемем противоположната диалектика, по-скоро ще станем свидетели как желанието неуморно се възражда от отвращението. Това чудо се повтаря непрекъснато и е толкова значимо, колкото годишната смяна на сезоните. Оптимистичният прочит, който дешифрира през зимата признаците на това обновление, е също толкова оправдан, колкото песимистичният прочит, който гадае през лятото знаците, предвещаващи неговия край. Това са два прочита на една и съща вечност. Във всеки момент в дълбините на умората се заражда любов и нейната безкрайна сериозност възражда хиляди сарказми, които я обстрелват. Всяка година настъпва месец май, нова младост и съвсем ново доверие. Как така толкова много зими не са отказали природата да дава живот на цветята? Ала пролетта е също тъй упорита като зимата и всеки път в неизтощимото си търпение природата пробужда животните и растенията, сякаш нищо не е научила. Именно това е мистерията на възкресението. Всъщност мистерия не съществува, ако престанем да мислим природата в понятията на една антропоморфна рефлексия, която е винаги дискурсивна, ако заедно с Шелинг осъзнаем нейната безкрайна щедрост и неизчерпаемата ѝ енергия. Ако машината се изтощава (защото не съществува вечно движение), защо природата да не се изтощава? Нашата наивност също има удивително тежък живот. Нищо не ѝ въздейства, нито насмешката, нито провалът, нито дългите зими на недоверието – още с първото пролетно затопляне ние винаги всичко забравяме. Такава е мистерията на едно неизчерпаемо великодушие, което, макар постоянно да се натъква на разочарование, всеки път си връща детинската непосредственост. Такива са игрите на любовта и на иронията. Иронията и любовта се въртят неуморно в кръг, едната преследва настойчиво другата, според цикъла на смъртта и възраждането. Тази любов, която непрестанно се обновява, този абсолют, който е относителен, не са ли всичко онова, което хората, за жалост, могат да знаят за вечността? Ние разпознаваме в тази любов онзи Ерос от Пирът, за когото жрицата Диотима, странницата от Мантинея, ни казва най-дълбокомислените и вълнуващи неща, изричани някога от човешко същество. Ерос е син на Порос (способа, богатството) и Пения (бедността), тоест той е беден откъм истински удовлетворения и богат откъм желания. На баща си дължи плодоносната изобретателност, неуморното любопитство и дара на магията, защото Ерос (Любовта) е философ и освен това “страшен магьосник, знахар и софист”, вечно плетящ някакви примки. От майка си е наследил безкрайната бедност: “той е твърд, сух, бос, бездомен, винаги ляга на гола земя, спи по вратите и пътищата под открито небе”[9]. Смъртен или безсмъртен е Ерос? В един и същи ден той ту цъфти и живее, ту умира. Постоянно разочарован, постоянно устремен, едновременно красив и грозен, твърде млад и твърде стар, старомоден и небивал, Ерос е синтетично създание. Той знае онова, което не знае, и не знае онова, което знае, едновременно се намира в търсене на сходното и различното. Подобно на самия Сократ Ерос е демон, посредник: той се спуска на земята, за да донесе на хората благодеянията на боговете, и се въздига на небето, за да отнесе на боговете молитвите и приношенията на хората. Мистерията на любовта разрешава следователно неразрешимото противоречие между богатството/способа и бедността.

Подобно на Ерос иронията е демонично създание. Любовната ирония, сериозната ирония е винаги по средата между трагедията и лековатостта! Почти нищо не е толкова сериозно, че да се страхуваме от него, нито толкова незначително, колкото смятаме. Маските, които се скитат безумно по време на празничното шествие на романтическия карнавал, знаят, че ако мисълта е разрушила “съзерцателността”, то самосъзнанието, като ѝ поднася нейния собствен образ, я връща на собственото ѝ място. И мисълта диша по-леко, когато се е разпознала, танцуваща и гримасничеща, в огледалото на рефлексията. Това означава преди всичко, че хуморът не е лишен от любов, нито пък иронията от веселие, и че освен това яснотата не бива да се отказва от пламенността. Дързостите на Озорник[10] на Модест Петрович Мусоргски несъмнено са прелюдия към едно съвсем различно послание. “Върти се, мелницо! Натроши на трески дървесината на младия бряст, смели истината за тези глупаци!” – така започва този Гиньол[11], в който Модест Петрович ни представя важни смешници и неколцина трисотеновци, ползващи се с официална слава: класика, мегаломана тевтонец, маниака на тема белканто и различни други национални знаменитости. Но тъй като сарказмът не може да има последната дума, ето че накрая в облака на арпежите се появява с увенчано с рози и камелии чело музата Евтерпа[12], тоест вдъхновението, носещо на хората дара на боговете, за чието съществува всичките тези негодници не подозират. Защото целта на иронията не е да ни остави да се измъчваме от хапливите сарказми, нито, посичайки всички марионетки, да постави друга марионетка на тяхно място, а да възстанови онова, без което иронията не би била иронична: а именно невинността на духа и вдъхновението на сърцето.

Публикацията се осъществява със съдействието на изд. СОНМ.

Коледен брой на Диаскоп 01-31 декември 2023

[1] Когото [Бог] иска да погуби (лат.). - Бел. пр.

[2] L. Brunschvicg, Le Progrès de la conscience dans la philosophie occidentale, p. 322. Cpв. M. Scheler, Vom Umsturz der Werte, t. I: Zur Rehabilitierung der Tugend.

[3] Облеклото на римските конници. – Бел. пр.

[4] J. Cassou, Les Nuits de Musset, p. 207.

[5] F. Rauh, L’Expérience morale, p. 56; B. Jacob, Devoirs, p. 197.

[6] P. J. Proudhon, Les Confessions d’un révolutionnaire, pour servir à l’histoire de la révolution de Février (Œuvres, éd. Daniel Halévy, 1929, p. 341-342).

[7] R. Minder, Un Poète romantique allemand, Ludwig Tieck, 1936, p. 319-320.

[8] Да бъдеш в настоящето = да бъдеш в миналото + да бъдеш в бъдещето (лат.). – Бел. пр.

[9] Вж. Платон, Пирът, 203 d, прев. Георги Михайлов. – Бел. пр.

[10] Палавник (рус.). – Бел. пр.

[11] Раёк, 1870. [Музикална сатира от Мусоргски, чиято форма е заимствана от представленията на едноименния народен театър, игран обикновено по панаирите и представящ с помощта на на различни изображения комични истории. – Бел. пр.]

[12] Покровителката на лирическата поезия и музиката (гр.). – Бел. пр.

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.