Лекция на Юн Фосе при получаване на Нобеловата награда за литература 2023

Неизречен език

Превод от норвежки на английски: Мей-Брит Акерхолт

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

 

Случи се неочаквано в първите години на гимназията. Учителят ме помоли да чета на глас. И незнайно откъде ме обзе внезапен страх, който не съумях да овладея. Все едно изчезнах в него и от мен не остана нищо. Изправих се и побягнах навън.

Забелязах как съучениците ми и учителят ме гледаха с невярващ поглед при излизането от класната стая. След това се опитах да обясня странното си поведение и казах, че е трябвало да отида до тоалетната. Виждах по лицата на тези, които ме слушаха, че не ми вярват. Вероятно си мислеха, че съм превъртял; да, наистина бях на път да си изгубя ума.

Този страх да чета на глас ме преследваше. С времето събрах кураж да измоля от учителите да ме извинят и да не чета на глас, толкова много се страхувах от това, че някои ми повярваха и престанаха да ме молят, други мислиха, че малко или много ги будалкам.

От преживяването научих нещо важно за хората. Научих и много други неща. Да, много вероятно и нещо, което днес ми позволява да застана тук и да чета пред публика. И сега го правя почти без никакъв страх.

Какво научих ли?

От една страна това, че сякаш страхът ми отне речта и че трябваше да си я отвоювам, така да се каже. И че ако ще го правя, няма как да е според правилата на другите, а по мои собствени.

Започнах да пиша текстове, кратки стихотворения, разкази. И открих, че да го правя ми дава чувството на безопасност, нещо противоположно на страха. В известен смисъл открих едно кътче вътре в себе си, което си беше само мое и оттам можех да пиша това, което си беше мое собствено.

Сега, почти четиридесет години по-късно, все още си седя и пиша – и все още пиша от тайното кътче вътре в мен; място, за което, съвсем честно, не съм сигурен много повече от останалите, че наистина съществува.

Норвежкият писател Юн Фосе при удостояването с Нобелова награда за литература за 2023 г. (EPA фото)

Норвежкият поет Олаф Х. Хауге има стихотворение, в което сравнява акта на писане с това да си дете, което строи къщи от листа в гората, пропълзява в тях, пали свещи, седи си и се чувства в безопасност в тъмните есенни вечери.

Мисля, че е добър образ за преживяването ми при акта на писане. Днес, точно както и преди петдесет години.

Научил съм и друго. Научих, че, поне за мен, има голяма разлика между говоримия и писмения език или между говоримия и литературния език. Често говоримият език е монологично предаване на съобщение, че нещо трябва да е по този начин или друг или пък е реторично предаване на съобщение с убедителност.

Литературният език никога не е нещо подобно – той не информира, той е повече смисъл, а не общуване и предаване, има свое собствено съществуване.

В този смисъл доброто писане и всички видове проповядване очевидно си различават, независимо дали проповядването е религиозно, политическо или всякакъв друг вид.

Чрез страха от четенето на глас аз навлязох в самотата, която, малко или много, е животът на пишещия човек – и оттогава не съм излизал оттам.

Написал съм доста проза и драма.

И, разбира се, това, което характеризира драмата, е, че е писана реч, където диалогът, разговорът или често опитът да се говори, което може да е монолог, винаги е някаква измислена вселена, част от нещо, което не информира, но има собствено битие, което съществува.

Що се отнася до прозата, Михаил Бахтин е прав в аргументите си, че в модела на изразяване, в самия акт на казването, се съдържат два гласа. По-просто казано: гласът на човека, който говори, който пише и гласът на този, за когото се говори. Те често се преплитат по такъв начин, че е невъзможно да се каже кой кой е.

Просто се получава двойно написан глас – и това, разбира се, също е част от написаната вселена и логиката вътре в нея.

Всяка една творба, която съм написал, има, така да се каже, своя собствена художествена вселена, свой собствен свят. Свят, нов за всяка пиеса, всеки роман.

Но едно добро стихотворение, защото аз пиша и доста поезия, също си е своя собствена вселена и се отнася главно за себе си. И тогава някой, който го прочете, може да навлезе във вселената - стихотворение – да, то е по-скоро вид духовна връзка, отколкото общуване.

Впрочем вероятно важи за всичко, което съм написал.

Едно нещо е сигурно, никога не съм писал, за да изразя себе си, както се казва, а по-скоро, за да избягам от себе си.

Това, че накрая се оказах драматург – ами, какво да кажа?

Пишех романи и поезия, и нямах желание да пиша за театъра, но с времето го направих, защото, като част от обществено финансирана инициатива да се пише повече норвежка драма, предложиха на мен, един беден автор, добра сума, за да напиша първата сцена на една пиеса и накрая стана така, че написах цяла пиеса, първата ми и все още най-поставяна пиеса „Някой ще дойде“.

Първият път, когато написах пиеса, се оказа най-голямата изненада в живота ми на писател. Защото и в прозата, и в поезията се опитвах да пиша нещо, което – на обикновен говорим език – не може да се изкаже с думи. Да, точно така. Опитвах се да изразя неизказаното, което бе изтъкнато като причина да ме удостоят с Нобелова награда.

Най-важното нещо в живота не може да се изкаже, а само да се напише, ако трябва да поизвъртя малко известен цитат на Жак Дерида. Затова аз се опитвам да придам думи на неизказаната реч.

И когато пишех драма, можех да използвам неизказана реч по един различен начин от този в прозата и поезията. Трябваше само да напиша думата пауза и неизказаната реч потичаше. В моята драматургия думата „пауза“ несъмнено е най-важната и най-използваната – дълга пауза, кратка пауза или просто пауза.

В тези паузи може да има толкова много или толкова малко. Така че нещо да не може да се каже, че нещо не иска да бъде казано или, най-добре, да се каже така, че да не се казва изобщо нищо.

И все пак, абсолютно съм сигурен, че това, което говори най-много през паузите, е тишината.

В прозата ми може би всички повторения имат подобна функция като паузите в драматургията ми. Или може би мисля, че докато има неизказана реч в тези пиеси, има и неизказан език зад написания в романите и ако ще пиша добра литература, неизказаната реч трябва също да бъде изразявана, примерно в „Септология“ точно неизказаният език, да дам няколко прости конкретни примера, е този, който казва, че първият Асле и другият Асле е много вероятно да са един и същи човек и целият дълъг роман от около 1200 страници е може би просто писмено изразяване на едно извлечено сега.

Но неизказаното обръщение или неизказаният език говори най-вече от целостта на една творба. Дали е роман или пиеса, или театрално произведение, важни са не самите части, а целостта, която също трябва да присъства във всеки един детайл – или може би мога да се осмеля да говоря за духа на целостта, дух, който по някакъв начин говори едновременно отблизо и отдалеч.

В такъв случай, какво чувате, ако слушате достатъчно внимателно?

Чувате тишината.

И както се казва, само в тишината може да се чуе гласа на Бога.

Може би.

И сега, да сляза обратно на земята, искам да спомена нещо друго, което ми е дало писането за театъра. Писането е самотна професия, както казах и самотата е нещо хубаво – дотолкова, доколкото пътят обратно към другите остава открит, да цитирам още едно стихотворение на Олаф Х. Хауге.

Юн Фосе изнася своята благодарствена реч на банкета за Нобеловата награда в кметството на Стокхолм, 10 декември 2023 г. © Nobel Prize Outreach. Снимка: Clément Morin.

Онова, което ме порази първия път, когато видях да се изпълнява на сцена нещо, написано от мен, да, това беше точно противоположното на самота, беше съпреживяване - да създам изкуство чрез споделяне на изкуство – което ми достави великото чувство на щастие и сигурност.

Оттогава това прозрение ме преследва и вярвам, че е изиграло роля в това, че не само просто постоянствам със спокойна душа, но също съм изпитвал някакво щастие дори от лошите изпълнения на собствените си пиеси.

Театърът действително е голям акт на слушане – един режисьор трябва, или поне би трябвало, да слуша текста, начина, по който актьорите слушат него и слушат другите и режисьора, и начина, по който публиката слуша цялото представление.

А актът на писане за мен е слушане: когато пиша, никога не се подготвям, не планирам нищо, просто процедирам, като слушам. Затова, ако трябва да използвам метафора за акта на писане, то тя трябва да е „слушане“.

Така се подразбира, че слушането напомня на музиката. В един момент, в пубертета ми, повече или по-малко преминах директно от заниманието ми с музика към писането. Всъщност, изцяло престанах да свиря и да слушам музика и започнах да пиша, и в писането се опитах да създам нещо, което изпитвах, докато свирех. Направих го тогава и все още го правя.

Още нещо, може би странно, е, че когато пиша, в един момент винаги имам усещането, че текстът вече е бил написан, съществува някъде, не вътре в мен и че просто трябва да го запиша преди да изчезне.

От време на време мога да го правя, без да нанасям поправки, в друг момент се налага да търся текста, като го пренаписвам, съкращавам и редактирам и внимателно се опитвам да възпроизведа текста, който вече е бил написан.

И аз, който не искаше да пише за театъра, накрая се оказах, че правя само това от петнайсет години. И пиесите, които написах, дори бяха играни на сцена, да, през годините е имало много продукции в много страни.

Все още не мога да го повярвам.

Животът наистина не е за вярване.

Просто не мога да повярвам, че сега стоя тук и се опитвам да кажа някои повече или по-малко смислени думи за това какво е да пишеш във връзка с удостояването ми с Нобеловата награда за литература. И, доколкото разбирам, присъждането на наградата ми има нещо общо и с драматургията, и с прозата, която съм написал.

След като с години съм писал само пиеси, изведнъж имах усещането, че, стига толкова, повече от достатъчно е и реших да престана да пиша драматургия.

Но пък писането беше станало навик и то такъв, без който просто не мога – вероятно като Маргьорит Дюрас, може да се нарече болестно състояние – затова реших да се върна там, където започна всичко, да пиша проза и други видове текстове, точно както го бях правил повече от десетилетие преди дебюта ми като драматург.

Това правя през последните десет-петнайсет години. Когато започнах отново да пиша проза сериозно, не бях сигурен дали все още ми се удава. Първо написах „Трилогия“ – и когато бях удостоен с наградата на Северния съвет за литература за този роман, почувствах, че това е страхотно потвърждение на факта, че наистина имам какво да предложа и като автор на проза.

После написах „Септология“. И в процеса на този роман изпитах някои от най-щастливите си моменти като писател, примерно, когато Асле открива другия Асле, който лежи в снега и така спасява живота му. Или края, когато първият Асле, главният герой, се отправя на първото си пътуване с лодка, стара рибарска лодка, с Еслейк, единствения и най-добрия му приятел, да празнува Коледа със сестрата на Еслейк.

Не бях планирал да напиша дълъг роман, но той, малко или много, се пишеше сам и стана дълъг, а аз написах толкова много части от него така леко и без усилия, че всичко в един момент се оказа правилното.

Смятам, че точно тогава съм най-близо до това, което се нарича щастие.

Целият роман „Септология“ съдържа спомени за много от другите творби, които съм писал, но погледнати в друга светлина. Това, че в целия роман няма една единствена точка, не е откритие. Просто написах романа така, на един дъх, с едно единствено усилие и не ми трябваше точка.

Веднъж казах в едно интервю, че да пишеш е вид молитва. И се притесних, когато го видях на хартия. Но по-късно, за мое успокоение, прочетох, че и Франц Кафка го е казал. Така че, може би - в края на краищата?

Първите ми книги получаваха малко или никакви отзиви, но реших да не слушам критиците, трябва да вярвам на себе си и да се придържам към моето си писане. И ако не бях го направил, щях да съм приключил с писането след излизането на дебютния ми роман „Червено, черно“ преди четиридесет години.

По-късно получавах предимно добри критични отзиви и дори започнах да получавам награди – и тогава си помислих, че е важно да продължавам със същата логика, да не обръщам внимание на лошите отзиви, да не позволявам на успеха да ми влияе, да се държа здраво за начина си на писане, за това, което вече съм сътворил.

И смятам, че точно това успях да направя и наистина вярвам, че ще го правя, дори след като съм получил Нобеловата награда.

Когато съобщиха, че са ме удостоили с наградата за литература, получих много мейли и поздравления и, разбира се, бях много доволен, повечето бяха обикновени и радостни, но някои хора написаха, че са крещели от радост, други – че са се просълзили. Това наистина ме докосна.

В творбите ми има много самоубийства. Повече, отколкото би ми се искало. Страхувал съм се, че по този начин допринасям за легитимиране на самоубийството. Така че това, което ме докосна повече от всичко останало, бяха онези хора, които искрено казаха, че моето писане просто им е спасило живота.

В известен смисъл винаги съм знаел, че писането може да спасява живот, може би е спасило дори и моя живот. И ако моето писане може също да спасява живота и на други хора, нищо друго не би ме направило по-щастлив.

Благодаря на Шведската Академия, че ми присъди Нобеловата награда за литература.

Благодаря и на Бог.

Заглавно изображение: Юн Фосе при получаването на Нобеловата награда в кметството на Стокхолм, Foto: Profimedia
 

 

Прочети в оригинал

 

---

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.