Кратък курс по писане на роман: Как Казуо Ишигуро написва „Остатъкът от деня“ за един месец

21.03.2024
Снимка 1

Казуо Ишигуро описва интензивния едномесечен период по написването на наградения му с „Букър“ роман през 1989 г.

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

 

На много хора им се налага да работят дълго. Когато става въпрос за писането на романи обаче, единодушно се приема, че след четири-пет часа продължително писане настъпва отлив на сили. Винаги повече или по-малко съм бил съгласен с това мнение, но с настъпването на лятото през 1987 г. започнах да се убеждавам, че е необходим драстичен подход. Жена ми Лорна се съгласи с мен.

До този момент, тъй като пет години преди това се бях отказал да работя през деня, общо-взето добре успявах да поддържам стабилен ритъм на работа и продуктивност. Но първото вълнение от успеха в обществото след публикуването на втория ми роман настъпи с много неща, които ме разсейваха. Предложения с потенциал за утвърждаване на кариерата ми, покани за вечери и партита, подмамващи пътувания в чужбина и тонове писма бяха сложили край на „истинската“ ми работа. Предното лято бях написал първата глава на нов роман, но сега, почти година по-късно, не бях напреднал и с ред.

Казуо Ишигуро, фотография: © C. Wilson/Getty Images for BFI

И така с Лорна измислихме план. За четири седмици щях безмилостно да разчистя дневника си, за да се занимая с нещо, което мистериозно нарекохме „взрив“. По време на взрива щях единствено  да пиша от 9 сутринта до 10.30 вечерта, от понеделник до събота. Щях да почивам час за обяд и два за вечеря. Нямаше да си гледам пощата, нито да отговарям на мейли. У дома нямаше да приемаме никого. Въпреки натоварения си график Лорна щеше да поеме моята част от готвенето и домакинската работа. Мислихме, че по този начин не само ще работя по-качествено, но и ще постигна състояние на ума, в което измисленият ми свят ще е по-важен от реалния.

Тогава бях на 32 години и наскоро се бяхме нанесли в къща в Сидънъм, южен Лондон, където за първи път в живота си имах кабинет. (Бях написал първите си два романа на кухненската маса). Всъщност той представляваше голямо пространство на полуетажа и нямаше врата, но за мен беше вълнуващо да си имам място, където да си разположа писанията, тъй като не исках да ги местя всеки ден, когато приключех работа. Закачвах схеми и бележки по целите стени, които се ронеха и се захващах с писане.

Така беше написан романа „Остатъкът от деня“. По време на Взрива пишех свободно, без да ме е грижа за стила или че нещо, което съм написал следобед, противоречи на друго, което бях вкарал в историята сутринта. Приоритетът просто беше идеите да изплуват и да се разрастват. Ужасни изречения, лош диалог, сцени, които не водеха до нищо – подминавах ги и продължавах.

На третия ден по време на почивката ми за вечеря Лорна каза, че се държа странно. Първата неделя се осмелих да изляза навън, на главната улица на квартала и съм се смял непрестанно – ми каза тя – на факта, че улицата е прокарана на склон, така че хората, които слизат надолу подтичват, а онези, които се изкачват, се задъхват и се бъхтят. Лорна се тревожеше, че ми предстоят още три такива седмици, но аз ù обясних, че се чувствам идеално и че първата седмица е минала успешно.

Поддържах темпото четири седмици и накрая общо-взето имах целия роман: макар че, разбира се, щеше да е необходимо много повече време, за да го напиша както трябва, но пък най-важните художествени поврати бяха станали по време на Взрива.

Трябва да кажа, че до момента, в който започнах Взрива, бях погълнал доста голямо количество „проучвания“: книги от и за английската прислуга, за политиканстване и чуждестранна политика между войните, много памфлети и есета от онова време, вкл. едно от Харолд Ласки за „Опасността да си джентълмен“. Бях опоскал лавиците на книжарниците за използвани книги в околността в търсене на наръчници за английската провинция между 1930те и 1950те. Решението кога да започна същинското писане на романа – да започна с композирането на същинската история – винаги ми се е виждало най-важното. Колко точно трябва писателят да знае, преди да започне с прозата? Разрушително е да се започне прекалено рано, също толкова зле е да се започне много късно. Мисля, че с „Остатъкът“ имах късмет: Взривът настъпи в точния момент, когато знаех съвсем достатъчно.