Диего Баез: Copy and Paste. За поетичната кражба

Пикасо казва: „Добрите художници копират; великите крадат.“ Стийв Джобс

Незрелите поети имитират; зрелите крадат.  Т. С. Елиът

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

 „Намерената“ поезия не е ново изкуство. От бележките по хладилника, които Уилям Карлос Уилямс надрасквал набързо като закъснели хрумки и после ги пренаредил в имажисткото недооценено стихотворение „Само да кажа“, до формата на „Златната лопата“ на Терънс Хейс като почит към американската поетеса Гуендолин Брукс, поетитe са ползвали езика по всякакъв възможен начин, навсякъде, където го откривали. Стихотворения-колажи и поетични текстове чрез заличаване на отделни думи са все по-популярни в литературни списания, съвременни стихосбирки и творчески пространства, в които те са обект на привидно всяко второ упражнение в поезия – и то поради добра причина. Този формален подход към поезията е доказано успешен, не само като начин на поетите да им хрумват първоначални идеи, но и като метод за генериране на напълно завършени творби с литературно майсторство.

Аз съм особено запленен от големи амбициозни проекти с намерена поезия, най-вече такива, които използват „официален“ език, за да покажат фарса на западните колониални проекти. Да вземем примерно „Банан“ на Пол Хлава Кебалос (University of Pittsburgh Press, 2022), който съчетава стотици пълни цитати от интервюта, декласифицирани документи, научни писания и други източници, за да се изложи на показ експлоататорската политика на САЩ и капиталистическата намеса в Латинска Америка чрез емблемата на най-известния продукт на региона – банана. Всеки цитат в „Банан [ ]: история на Америките“, поемата и вторият раздел в книгата, включват думата „банан“ и безмилостните повторения на Кебалос създава в ритъм изгарящо обвинение срещу корпоративната алчност и мултинационалното ограбване.

 „Рамките на Райнхарт“ от Чесуейо Мфанза (University of Nebraska Press, 2021) постига подобен изумителен подвиг на изобилие от цитати. Мфанза противопоставя цитати от влиятелни хора в африканската история, вкл. художници, политици и империалисти, като създава безкраен каталог от провокативен интертекстуален диалог. Крайният резултат от усилията му най-добре се оценява, докато се разлистват двайсетте страници с цитати в края на книгата. Това са само двама поети, които влагат сериозно време и интелектуална енергия в това да съберат наистина поразителни и впечатляващи политически творби на изкуството.

Но в обстановка на непрестанно генериране на езика от изкуствен интелект и пощурели алгоритми, много са етичните въпроси за умисъл, честна употреба и позоваване на автора. Какъв вид текст е всъщност „честна игра“ за измайсторяване на намерена поезия и в какъв контекст е добре да се използва? В кой момент намерената поезия става плагиатство?

Идеята за кражбата като легитимна творческа практика се среща често. Да вземем, примерно, епиграфите в началото на това есе. Според „Форбс“, в интервю за това как „Епъл“ изнамира идеята за нейния пръв компютър „Лиса“ от Xerox PARC, Стийв Джобс оправдава поведението на компанията, като припомня думите на великия испански художник: „Пикасо казва: „добрият художник копира, а великият краде.“ Разбира се, изглежда някак неискрено Джобс да се поставя в ролята на художник; винаги е имало – и ще има – повече пари като залог за главните изпълнителни директори милионери и техните корпоративни технологични чудовища, отколкото е при художниците или поетите. Нещо повече, на първо място, няма определено доказателство, че Пикасо някога е изговарял тези думи, макар че цитатът обикновено се приписва на него. Джобс или го е домързяло твърде много да провери източниците, поддавайки се на масовия погрешно запомнен факт, или му е било достатъчно удобно, творчески подемайки инициативата да си измисли такова твърдение пред обществото. Възможно е думите, за които всички вярват, че са казани от Пикасо, да са всъщност изречени от Т. С. Елиът: „Незрелите поети имитират; зрелите крадат.“, пише той в „Свещената гора: есета за поезия и критика“, публикувана през 1920 г.

Без значение откъде точно е дошла, идеята за художници и поети, които „крадат“, повдига много етични въпроси. Мога ли да копирам новия пост на приятел в социалните медии, за да го използвам в стихотворение, без неговото позволение? Ако познат поет открадне език от моя творба без съгласие или без да ме цитира, това прави ли го плагиат? А гений? Второто пришествие на Стийв Джобс? Трябва ли да позволяваме на чудовищно големи езикови модели, на технология, която лежи в основата на чатботове като ChatGPT, да поглъщат най-добрите ни стихове, стихотворения и книги за предъвкване в посредствени имитации на стари художествени форми?

Истината е, че толерирането на имитация, повторна употреба и смесване се различава значително при отделните поети. По тази причина се колебая да дам някаква обща насока или лесни за ползване съвети как етично да действаме с намерената поезия на практика (извън стриктното спазване на закона за авторските права, разбира се).  

Вместо това насърчавам всеки писател да си измисли етичен код, който да му позволи творчески и драстично да промени съществуващия език, така че да накара читателите да виждат света по различен начин. Писателите трябва да използват този стандарт, когато възникнат въпроси, свързани с това, че използват чуждо творчество или когато те самите се окажат в незавидната позиция да намерят нецитирана употреба на език, взет направо от тяхна публикация.

Що се отнася до моето собствено творчество, вярвам, че езикът от някои документи трябва да може да се използва в стихотворения, без да се задават въпроси: текстове и публикации на обществени органи, вкл. всичко от военни памфлети до онлайн масиви – всичко, за което изцяло или частично се заплаща в долари от данъкоплатците. Но също така смятам, че е важно да се имат предвид читателите. По тази причина е полезно да се включва цитиране при всяка намерена поезия; не защото на авторите на всяка цена трябва да се отдаде дължимото (може би им се дължи), а защото други поети може да желаят да поемат по собствен път чрез лабиринт от текстове-източници или да се научат как да използват архиви в търсене на собствената си намерена поезия. Това е вид литературно изследване, което подкрепям: път на възстановяване и регенериране.

В тази връзка бих казал, че собственият ми писателски етичен кодекс много клони към една идея, предложена в „Окупирай бялото“ (Deep Vellum, 2024) на поета-лауреат от Далас Хоакин Зигуатанейо. В едно свое стихотворение „Разговор с бял поет на престижен литературен фестивал“, героят защитава практиката си да изтрива текст от книги на бели автори, само мъже и да окупира мястото с „Кафява поезия“:

Те: Е, не ти ли е гадно да вземаш думи, дори да са само три изолирани думи на страницата, от бял автор?

Аз: Не.

Те:  И защо не?

Аз: Вижте, не вземам никакви думи. Откривам ги. Колонизирам ги.

 Харесва ми идеята, че актът на присвояване и преработване може да функционира като „откриване“, предлагане на критическа перспектива на понятието за колонизиране. Това обръща динамиката на силата с главата надолу по начин, който търси да върне колективната власт на потисканите. Смело е, макар и малко нахално и в крайна сметка има за цел да обърне нещата към справедливостта. Аз съм ЗА такъв подход, особено когато се отнася до писане, направено от бели пътешественици и християнски мисионери с намерението да продължат векове индоктриниране в глобалния юг: Хич да ни ти пука. Заемай, прекроявай и премисляй. Изтривай и повтаряй. Репатрирай езика, за да откриеш поезия с най-невероятния произход.

Диего Баез е автор на стихосбирката „Бялото на ягуара“.

CRAFT CAPSULES  11 март 24

Илюстрация: Мариса Луис

Прочети в оригинал

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника