Елън Врана: Джой Харджо за границите на въображението като спасение за отхвърленото съществуване и неспокойния ум

"Духът на поезията беше този, който устремен ме намери, когато се озовах на прага между паниката и любовта."

Джой Харджо

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

„Смела до лудост“ на Джой Харджо (р. 1951) е история за ориентирането. Пътуване в разни посоки, които всички навигираме, но може би с по-малко спици и оси отколкото самата нея.

Не бях смела.

Извадиха ме от майка ми, която почти убих, докато се борех да изляза. Закачиха ме на апарат. Умирах, дори докато се раждах. Това продължава да е тема в живота ми, борбата с преходните моменти: между деня и нощта, между тук и там, пустинята и водата, земята и небето, началата и финалите. Докато съм се раждала, съм преживявала същото предсмъртно спорадично поемане на въздух като последните издихания на баща ми в агонията му преди няколко години, в едно малко градче в Тексас близо до океана.

"Баща ми беше безплътен. Около десет процента тяло. Другите деветдесет от него бе просто дух… Инстинктивно разбираше езика на облаците, какво казваха птиците." Харджо за баща си, "Размисъл I" на Елън Врана.

Харджо, индианка от етноса Мускоги и 23ти Поет-Лауреат на САЩ, се „ражда хилаво, женско и индианско бебе в присвоените земи.“

Въображението на Харджо е свобода.

В ония ранни години на детството ми живеех в света на животинските сили. Повечето деца го правят. В онези години все още си бяхме близо до вратата на познанието. Така научих за дърветата, растенията и съществата около малката ни бяла къщичка с червен корниз, построена в следвоенния бум. Тя бе една от многото в квартала. Всяка по средата на ливадка, всяка с разходомер за газ, чучнат до улицата вместо домашен олтар. Играех си с малки смочета, обикновени жабки и жаби свирци, юнски бръмбарчета и други същества. Някои от любимите ми другарчета бяха шишкавите буболечки. Пъплеха навсякъде с няколко крачета и не се обръщаха по гръб. Защитаваха се при заплаха да се свият на малка топчица. Докато си играехме, виждах светлината, прозираща около малките им лъскави от хитина телца.

От вътрешния "пейзаж" на душевността, заложен от слабо познат баща ("той живееше много далеч"), майка, която много сериозно чувства неуспеха и сякаш го преследва и спомена за дълбоко заложена болка, която се простира в десетилетия напред, Харджо осъзнава, че дарът на въображението ù се нуждае от добро захранване, ако по жизнения си път ще спасява наранената си душа и отхвърленото съществуване.

И как виждаме самите нас във въображението си, честно и смело извън кашата и отчаянието на опустошението?Аз съм седмо поколение от рода на вожда Менауа, който с останалите от племето на Червената пръчка са се били с Андрю Джаксън в прословутата битка при Хорсшу Бенд в централната част на щата Алабама. Племето ни незаконно е изтласкано от родните си земи. Седем поколения е възможно да живеят под един покрив. Това чувство за времеубежище приближава историята само на един дъх разстояние. Наричам го времето на предците. Всичко е дишащо същество, дори времето, дори думите.

„Писах ли ти за бурята, която наблюдавах неотдавна?... На хоризонта - ивица светлина и над нея огромни тъмни облаци, от които човек вижда надвисващия дъжд в полегати струи.“ Винсент Ван Гог до брат си. „Размисли II“ от Елън Врана

В „Смела до лудост“ има една снимка, малък случаен принт на Харджо като тийнейджърка, когато напуска семейството, за да учи в Училището за индианци (Институт по американски индиански изкуства) в Ню Мексико. Момичето е зашеметяващо, пази се от яркото слънце, въпреки това гледа право във фотоапарата.

Това, което виждаме и вероятно не осъзнаваме, е, че на прага стои жена, някъде по средата. На прага на познанието? Мисля, че на снимката трябва да е била бременна. Няколко години след тази снимка Харджо се среща с поезията и тя я пренася през прага.

Станах изцелителката, станах пациента, станах и стихотворението. Осъзнах какво се беше отворило в мен. В мигновен тесен проход на възприятието знаех, че за това съм предопределена: трябва да стана стихотворението, музиката и танцуващия. Много дълго време нямаше да разбирам как точно. Случи се, когато започнах да пиша поезия.

Да станеш музиката, стихотворението, да се впуснеш в себе си и да откриеш вътре синьо поле, което е изгубената светлина. От ъглите, подкрепящи стените, които защитават, метафората на дома самоориентира нашето съществуване - позната структура, в която поставяме своите надежди, мечти, страхове и т.н.

Да се освободим от този дом като същества, като място на паметта, означава да заявим по-широка свобода и по-скъпа ориентация. Загубваме ли се тогава? Може би, но „Ако това е изгубено, нека винаги бъдем изгубени“, пише Мери Оливър.

Поема за орела

За да се молиш, се разтваряш целия
Пред небето, земята, слънцето, луната,
Пред цял един глас, който си ти.
Знай, че има и друго,
Което не виждаш, не чуваш
Не можеш да знаеш, освен в мигове
Постоянно нарастващи
и на езици, които не винаги звучат
Но са други кръгове на движението.

[...]
Дишай и знай, че сме направени от всичко това
Дишай и знай, че сме истински благословени
защото сме родени и скоро ще умрем в истинския кръг на движението.
Като орела, прелитащ над утринта вътре в нас
Се молим да стане
В красота, в красота.

„Мислите, които ми хрумват, докато тичам, са като облаците в небето… нищо, или не, нещо, но знае ли човек.“ Харуки Мураками за дълбочината на мисълта. „Мисли III“ от Елън Врана

Първата стихосбирка на Харджо е издадена през 1975 г. – малка книжка с девет стихотворения, озаглавена „Последната песен“. Съдържа стегнатите ù ценни мисли за посоката, която само поезията може да даде.

Да си представиш духа на поезията наподобява много на това да си представиш формата и обема на познанието. То е един вид светлина на възкресението; висок дух на предците, който е с мен от самото начало, или мечка, или колибри. То е стотици коне в галоп по земята в леката мараня или е жена, която се съблича за любимия си на пламъка от огъня. Не е нито едно от тези неща. То е повече от всичко.

„Идваш с мен, бедничкото ми. Не знаеш как да слушаш. Не знаеш как да говориш. Не знаеш как да пееш. Ще те науча.“ Последвах поезията.

Харджо ни учи да поправяме зеещата ни тъга с нежност и да надмогваме себе си във всички посоки.

Заглавна снимка: Джой Харджо

Прочети в оригинал

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника