Васил Кичуков: Дългата брада. Заточеници II

20.05.2024

Дошъл дългоочакваният ден. Времето било ясно и слънчево, свежо от морския полъх. Всичко вървяло по план. Приели поканата на Емре, с когото най-много общували, да участват на тяхната трапеза. След обилното хранене благодарили за гостоприемството, казали, че оставят семейството да си празнува, а те ще отиват да почиват. Първо минали през сградата, в която се помещавали, помотали се там, докато се опразнило от други хора. Минали през зеленчуковата градина, където било скрито яденето за из път и се оправили към пещерата. Вече почти се стъмнило, защото луната непрекъснато била засенчвана от светлите оловни облаци. Вълнението било слабо и лесно прибутали сала във водата. Първите впечатления били отчайващи при издигането на вълните и следващо рязко падане. Богдан предвидливо приковал дъски от страни, за да могат да се придържат към тях.

Бавно навлизали навътре като се ориентирали по големия остров на север от Зонгулдак. Оттам трябвало да карат на запад и това им се отдало лесно, защото по-навътре в морето вълните били някак по закръглени и издигането и слизането от тях ставало по-плавно. Сравнително лесно се подържал курса на постоянна отдалеченост от брега. Пръв Богдан застанал на „кормилото”, успял да води сала около два часа. После показал на Жельо как да държи курса и седнал до Руси, защото от време на време чувал как мъчително кашля. Дишането му също било доста трудно. Богдан го успокоил, че той няма да застава на „руля”: „Ти, братко няма да заставаш там, а ние с Жельо ще се сменяме!”. Руси обаче настоял и той да помага колкото може, затова му давали да управлява за кратко време. Цяла вечер не мигнали, докато се пригодят към новата обстановка. На сутринта, когато се развиделило, брегът не се виждал. Но били доволни поне, че слънцето изгрява зад гърбовете им, а това означавало че се движат във вярна посока, на запад. Това също означавало, че ако искат да се вижда брега трябва да се движат малко на ляво, на юг. Решили да останат на това място и почиват до смрачаване.

Далече на вътре в морето се виждали кораби, за техен късмет нямало рибарски корабчета и лодки. Така денят минал спокойно в почивка на приятно полюшкващият се сал. Съмвало, мръквало и така почти загубели предсатава за дните и часовете. Не минавало и без произшествия. При едно от тях Руси като се закашлял по-сериозно се изтървал и паднал във водата. Дежурният на кормилото Богдан веднага реагирал, хванал го за дрехата и го изтеглил обратно. Започнали да се притесняват, защото към брега се виждали вече рибарски лодки и трябва да подготвят правдоподобна лъжа за положението си. Това обаче се наложило на брега в който се разбил сала. По описанието, което им дал тогава рибаря оприличили брега на Карабурун/Черния нос/.

Изкачили се на стръмния бряг, разсъблекли се да изсушат дрехите. Уморени в присъница чули подрънкване на животински звънци. Пръв се пробудил Жельо, видял стадо кози и малко момче след тях. Станал и от далече поздравил, но момчето се обърнало и се затичало. Жеко го настигнал и му обяснил, че лодката се разбила и се чудят на къде да тръгнат да си набавят нова. Момчето се успокоило, като видяло по храстите навесените дрехи и между тях фесове и потури. Жельо седнал на тревата и помолил момчето да седне и му обясни как да стигнат до най-близкото село, поне да си набавят храна, защото всичко са загубили в морето.

Успокоеното момче посочило на изток село, откъдето било, после на запад където имало по-голямо и било по-сигурно да намерят това, което търсят. Жельо благодарил, пожелал Аллах да му помага и се прибрал до приятелите. Разказал им какво е научил и на къде според него е по удачно да тръгнат. Целта им била да се движат винаги на запад, за това възприели неговото предложение. Вървели повече от три часа и чак тогава зърнали покриви на къщи. Слънцето се издигало високо и горещината била трудно поносима, а това им вдъхнало надежда, че в селото ще срещат по-малко хора, ще дават по-малко обяснение кои са и от къде идват. Наистина с навлизането по улицата нямало хора, а само един магазинер стоя на сянка на малко столче.

– Мархаба, ефендим! – поздравил Жельо.

Магазинерът лениво отговорил на поздрава и ги заоглеждал, после ги попитал дали ще искат нещо да пазарят, защото явно си е дремел до това време. Купили малко хляб, месо и халва. Разсънил се магазинера започнал да ги разпитва. Отговарял само Жельо, за да не се разминат в приказките. Обяснили че са работили в мините на Зонгулдак, спечелили малко пари, купили си лодка за риболов и излезли в морето. Нали били неопитни та се разбили в скалите на Караборун и сега трябва пеша да се прибират. Живко се сетил за гр.Шиле и казал че са от онзи край. Магазинера вдигнал рамене и казвал, че не може да им помогне, но Аллах бил добър и ще помогне да се приберат. Взели си довиждане и потеглил.

След три дена вървене и подпомагане на Руси стигнали до някакъв овчарник. Стопанина ги посрещнал недоверчиво, явно не повярвал на обясненията им. Помолили го за някаква временна работа, защото средствата им били на привършване. След дълги уговорки се съгласил да поработят след като разбрал, че отбират от гледане на овце и кози. Платата да бъде в натура, хранене, сирене и кашкавал на тръгване. Настанил ги в нисък сеновал до оградата на кошарата. Поставили тънък слой стара слама на пода където ще нощуват. За момента това било най-удобното „легло” за уморените им тела. На сутринта стопанина ги вдигнал още по тъмно двама да изведат стадото на паша, третия ще остани да почисти агъла и помогне за опъване и преглед на рибарска мрежа.

На втората сутрин пак ги вдигнал по тъмно, наредил какво да правят през деня, а той ще отиде да занесе млякото на негов клиент и ще се забави до обяд. Това доверие се видяло съмнително на приятелите и щом той ги напуснал взели решение да откраднат лодката и отплават. Затворили овцете в агъла, натоварили мрежата в лодката и усилено загребали навътре в морето, после завили на запад. Ясно било, че така няма да стигнат на далече, защото бреговата охрана и полицията ще ги настигнат. Решават да напуснат лодката, за това непрекъснато оглеждали брега, за да открият по безлюдно място и я потопят. Потопили я доста далече от брега, за да не се виждат останките. Руси не бил добър плувец и изостанал по-назад от другите. На брега Богдан се обърнал да види идва ли Руси и видял да се показват и скриват ръцете му, скочил обратно във водата и бързо заплувал към него. Оказало се, че от недостига на въздух бързо се уморил и мускулите започнали да се схващат. Когато се събрали тримата на брега, бързо се отдалечили навътре към сушата.

Малко невероятно, но късметът все още бил на тяхна страна. По прашния път срещнали някакъв скитник, който обяснил че до Шиле имало още около три денонощия път. Повярвали му за кураж и с нова надежда продължили, като непрекъснато се оглеждали, за да открият някакво потайно място за почивка, като предпочитали да е горичка, макар и с по-големи храсти. Трябвало да починат по-дълго с пренощуване. Може би са вървели около половин ден, когато наистина видели горичка от храсти и няколко по-високи дървета, като че ли са израснали за ориентир. Навлезли в нея и се оказало, че там пладнува стадо кози, което личало от козината по храстите. Това било знак, че не бива да остават за дълго, рано сутринта трябва да я напуснат. Руси ги разбудил още по тъмно с непрекъсната си кашлица и потеглили на път.

Не след дълго насреща им се задала каруца с мъж и жена. След поздрава получили отговор на въпроса за гр.Шиле. Оказало се, че почти били стигнали. В плана им било да се опитат да наемат лодка или рибарско корабче, което да ги заведе на континента и по възможност някъде около селцето Мидия. От там вече да навлязат в българско по суша. За да бъдат сигурни, че ще се доберат до място близо до Странджа планина по-удачно било да използват плавателен съд със сигурен водач. За целта на пристанището оглеждали повече рибарските корабчета и движението на хора по тях. По мнение на Жельо трябвало да бъде по възможност старо защото се предполага, че собственика е беден човек и вероятно по-съчувствен.

До тук добре, ами как ще го убедят като нямат толкова пари. Как ще го съгласят да навлезе близо до българския бряг! В до сегашното пътуване с толкова премеждия не е ставало въпрос за този момент и сега това изисква много повече размисли, повече сигурност във вземане на решение за действие. Тук Руси проявил своята далновидност, като предложел неочакван план. Колкото и да бил изненадващ толкова се виждал най-приемлив. Ако рибарят повярва на твърденията им успехът е сигурен. Това обаче не било достатъчно според Богдан. Трябвало да му обещаят и нещо, което да го съблазни като допълнителна печалба.

Ето какъв бил плана! Ще се представят като бивши затворници, които сътрудничили на властите и за това им гласували доверие. Подготвили ги за шпионаж и даряване на свободата им. На времето били, хайдути, в странджанския край и познават много хора с влияние върху управниците. Ще му осигурят да налови риба в техни води и тогава да си тръгне. Харесали вида на старо запазено корабче, но не се решили веднага да разговаря със собственика, който работил нещо по него. Изтеглили се на по-спокойно място , отново и отново обмисляли плана и какви възможности има, ако им повярва те да не се издадат. Ще представят Жельо за водач, а останалите двама като добре познаващи района в които ще действат и изпращат сведения на турските гарнизони.

Решили и пристъпили към действие. Доближили корабчето и започнали да го оглеждат без да влизат в контакт със собственика. По някое време той ги забелязал и полюбопитствал, какво толкова го оглеждат. Дори ги предупредил, че ако искат да го купуват не се продава. Така се завързал разговора и рибаря скочил на земята при тях, защото тримата се усмихвали приветливо. Поздравили го тримата почти в един глас. Това му направило впечатление сякаш са репетирали. За него станало ясно отработеното взаимодействие между тях.

– Е, кажете защо толкова подробно оглеждате моето старо „корито”? Казах ви, че не се продава, защото това имам само и с него храня семейството. Ако се интересувате за това мога да ви кажа, кой продава неговото и да ви помогна в пазарлъка.

– Нашата е доста по сложна – започнал Руси, като от време на време покашлял. Ако ни изслушаш и ни помогнеш Аллах ще те възнагради.

– Какво му е по-сложното при вас? Парите ли ви са малко или за първи път се занимавате с покупка на лодка?

– Наистина нашата е по-сложна за това, ако имаш възможност и желание да ни изслушаш ще я разкажем най-подробно. Тогава ти сам ще решиш възможно ли е това което трябва да направим. И така, ако може да ни помогнеш да поседнем някъде за дългия разказ?

Лодкарят се огледал и като нямало удобно места на пристана ги поканил на лодката. Това било добро начало и надежда да го убедят за изпълнение на плана им. Насядали кой където намери място, на мрежите и пода, само рибаря на малко столче, което ползвал при ремонтни работи и почивка.

– Е, започвайте, защото трябва да продължа с ремонта. Има малко кърпежи и мазане с каран.

Руси започнал доста от далече за идването им в Турция, отвличането, работата във въглищните мини и как са стигнали до тук, като повечето пътуване представил със сала и пеша. Пропусна момента на кражбата и потапянето на откраднатата лодка. Наблегнал повече на послушанието и благоразположението на чорбаджията, плащането на тяхното присъствие в неговите мини. После разбрали,че не било само плащането, ами и следващо обучение като шпиони на турска страна, защото раята в България много се бунтувала. Тук рибарят взел думата, и казал че чувал за въстания и последното било доста сериозно – война. Научавали нещо важно за България, без да пипат, а това дало повод на Руси още по-твърдо за продължи. Разказал как им обещали да ги освободят, ако им донасят за движението на комитите, за техните водачи и могат да се приберат при семействата си като продължат да донася, без да будят подозрения. Ако имало организирани групи за борба с властта да се влея в тях.

Рибарят слушал внимателно, реагирал с различни мимики и промени в изражението на лицето. Често примижавал, което било знак за съмнения в някои части от разказа. Явно е преценявал до колко говорят истината, за това задал много точен въпрос:

– Добре, момчета! Щом властта ви е гласувала доверие и подготвила да действате там където върлуват хайдуците защо не ви изпратят по официалния път и когато пристигнете там да ви пуснат да си вървите?

– Тук е тънкостта на играта – продължил още по убедително Руси. Ние сме успели да избягаме от заточението и сами сме се добрали до нашите земи, измъчени измършавели, с дълги побелели бради и множество белези от побоища.

Като по команда момчета вдигнали окъсаните ризи и показали нарочно направените белези. Богдан показа белезите останали от веригите, Жельо ръцете със същите белези, а Руси през кашлица получена от мизерията в затвора.

– За това търсим начин как да се придвижим до нашите земи някъде около Мидия и от там пеша, за да се измъчим още повече.

– Първо да ви направя забележка, защото няма ваши земи, всички са на падишаха, на Турция, ясно ли е!

– Да, така е! – в един глас се съгласили тримата.

– Как да го кажем иначе? Ако вие попаднете в някогашна България как ще говорите за Турция - продължил Руси. Добре разбираш, че се съгласихме да шпионираме само и само да се върнем при семействата, да им помагаме в тоя труден живот.

– На всякъде живота е труден, ако си вадиш хляба само с труд. Ето вижте и аз издържам семейство като всеки ден рискувам живота си в морето, всеки ден ръцете ми стават на щавена кожа. Ето и сега ми предлагате да напусна семейството и работата за не на знам колко си време, колко опасности се крият в това пътуване. Ако аз ви повярвам, ще ви повярват ли ако нашите ви хванат? Тогава може всички в купом да ни избият, вас като бегълци а мен като предател.

– Не ни беше лесно да търсим изход за придвижването ни по суша или море, за това не можехме да се доверим на всеки. Такива като теб са от нашата черга и за разлика от по-заможните рискуват повече в живота, по-уважителни са и винаги помагат на себеподобните. Продължаваше Руси без да бърза, както се казва: „Да улегне противника!”. Усетил времето за преминаване към същинската част на разговора, за предложението рибаря да ги закара до желаното място, ако се съгласи на каква цена ще бъде. Подсилил нещата по риболовната нишка, като обещават да съдействат той да налови риба в тамошните териториални води. Управниците ще се съгласят , когато прочетат тайното писмо за пълномощията им. Това писмо трябвало да им служи за съдействие на властите, където ще действат в изпълнение на задачите.

– Вижте какво ще ви кажа, булгарлар/bulgarlar/, трябва да помисля, ако се съглася откъде ще минем, колко време ще отнеме и мога ли да оставя семейството за толкова време! Как ще обясня за отсъствието и ще имат ли достатъчно средства да се издържат през това време! Представете си, че се случи нещо с мен, тогава какво ще стане с тях? Разбирам ви, но каква е гаранцията, че няма да ме убиете и продължите сами?

– Парите ни са малко, но предполагаме ще помогнат до завръщането ти, само кажи дали си съгласен и колко ще искаш, за да ни закараш, а за убийство хич и не мисли, защото нас не ни бива в плаването по море.

– Нека утре да се срещнем пак и да ви кажа съгласен ли съм и на каква цена. Ще ви закарам до една барака, която ползвам от време на време, за да почините, а утрото ще покаже дали ще плаваме или ще продължите както до сега сте пътували.

– До сега ти искаше гаранция да не те убием, ами каква е гаранцията да не ни предадеш и попречиш на изпълнението на бъдещата ни работа?

– Колкото да се съмнявам, колкото и да съм повярвал, няма да сложа грях на душата си. Той Аллах си знае работата и ако съм сгрешил ще ме накаже, ако вие лъжете вашият бог ще ви накаже. И така, ако сте съгласни да ви заведа до бараката където да пренощувате и ще си вървя?

Бараката се намирала в края на пристъна за лодки, между дървета и висока трева. Между някои дъски имало широки процепи и светлината свободно навлизала, удобно и за наблюдение. Вътре имало нар застлан с черги, купчина рибарска мрежа. Носела се неприятна миризма на смола и катран. Тримата приятели изказали задоволство от предоставянето на бараката, благодарили и стопанина си тръгнал. След него тримата се поразходили в околността, за да имат представа къде се намират и какви възможности има да се укрият през нощта другаде, нещо като предпазна мярка, ако рибарят ги издаде. Намерили подходящо място откъдето могат да наблюдават и се укрият, ако забележат раздвижване в района.

Нощните дежурства и на тримата минали спокойно. Най-недоверчив бил Жельо и за това постъпил последен на пост качен на клонесто дърво, с богата зеленина. Слънцето още не било се показало и рибарят пристигна с две торби направени на дисаги. Бегълците бързо се прибрали в бараката, за да демонстрират вярата си към евентуалния им спасител. След поздрава лодкарят поискал да види какви пари ще му дадат. Парите били предварително превърнати в златни монети, което според тях това било по-агитиращо. В първия момент рибарят се усмихнал, но после поклатил глава и ги поставил в кожена торбичка и тръгнал към бараката, вероятно да ги скрие там. Нали съмнението е и лош и добър съветник, Богдан го придружил до някъде и го изчакал да се върне. Натоварили багажа на корабчето и потглили навътре в морето. Колкото и да били учудени тримата мъже запазили спокойствие.

След кратко мълчание Жельо изкарал хубав златен пръстен, кой пазел за любимата жена или някое от децата. Лодкарят го взел, увеличил скоростта и бързо навлезли навътре в морето. Четиримата мълчали в тежки размисли, всеки според своите виждания за евентуалния успех на пътуването. Задъхващата кашлица на Руси „разведрила” обстановката и разговора бил подновен.

– Човекът/insane/ е много зле и трябва да се лекува. Ето, донесох тази извара, която ще му помогне по-лесно да се изкашля.

– Благодаря! – очите на Руси се напълнили с влага дори една сълза пропълзяла по потъмнялото, с много бръчки лице. Благословил лодкаря и пожелал благоденствие на семейството му.

– Като каза благоденствие, дано помните обещанието да наловя риба от онези води? Дори ако има възможност ще помогнете да я пригодим за дългото пътуване обратно.

Разбира се съгласието било единодушно, което внесло нова надежда за добър край на пътуването. Достатъчно се отдалечили от брега и за това обърнали лодката право на Запад. Хубавото време и леките вълни спомогнали да изминат доста километри. Когато лодкарят им казал, че е възможно вече да видят куполите на минаретата на джамиите в Истамбул толкова повдигнало духа, че започнали един по един да се взират в далечната синева. Лодкарят непрекъснато ги предупреждавал да не се показват, защото може да има патрулиращи кораби. Това пророкуване ли е било или неизбежна среща.

На хоризонта се появил малък патрулиращ кораб и подал сигнал да спрат. Нямало как да не спрат, по-важно било бързо да решат как да постъпят при разпита. На палубата се показал човек в полицейска униформа и викнал да приближат лодката и се качат на борда. Виждайки тримата бегълци той не се сдържал и се провикнал радостен:

– Аха…а, ха, ето ги хайдуците, ето го „дългата” брада!

Изпуснал няколко ругатни и привикал останалите полицаи веднага да ги натъркалят на пода и подготвят оковите. Преди да ги разделят от лодкаря Жельо му пошепнал да каже, че са го отвлекли и принудели да ги закара в България. Вече не било необходимо да се опитват да лъжат преследвачите, както увещавали рибаря, като го заплашили, че ще го убият, преди да се съгласи. При разпита повярвали на лодкаря, повярвали и на бегълците, защото разказали вярно за бягството, защото разказа им съвпадал със сведенията, които събрали при преследването. Не минало без удари с палките и насиняване на гърбовете. Началникът останал доволен, че се справил със залавянето, с удоволствие и смях им се заканил: „ Тридесет години сте били в плен и още толкова ще лежите в Диарбекир, ако не ви разстрелят!”.

В планината времето не може да се предскаже с точност повече от два часа, това важи и за морето, особено когато завали силен дъжд с буря. Дали това е било предзнаменование или чиста случайност, но се оказало че кораба станал почти неуправляем. Колко време е траяло това не могли да определят. Всички на кораба започнали да се търкаля, да се блъскат в перилата, дори някои изхвърчали в морето с: „Ой, Аллах!”. Изхвърчали и тримата бегълци с: „Бог да ни е на помощ!”. Борбата с водната стихия уморила до крайна степен слабите бегълци, че загубили всяка надежда за спасение.

Разсъмвало се, когато се видели почти на сушата. Кораба не се виждал наоколо, дори в прозрачната далечината. Пръв Богдан се съвзел и изправил във водата, която стигала почти до пояс. Жельо тръснал окървавената си глава и се заоглеждал и викал: „Руси, Руси…и, къде си!”. Богдан също започнал да вика. На стотина метра тялото му се поклащало безжизнено във водата. Двамата се втурнали към него, подхванали отпуснатото тяло и го изнесли на брега. Било късно за даване на някаква помощ. Трябвало да се простят със своя другар и приятел. Починали малко в мъка и размисъл, после отнесли тялото далече от водата, в края на пясъчната ивица. Изкопали плитка дупка с ръце, положили тялото и го покрили с пясък. Отгоре натрупали камъни до оформянето на малка пирамида. Богдан намерил дървени отломки, завързал във вид на кръст и го поставил до главата. Когато го поставяли се опитали да определят посоката на света, за да бъде погребан по нашите обичаи.

Сега накъде! Разбира се на сушата, за да се разбере къде са попаднали. Брегът не бил висок, а след него лека хълмиста равнина. Поели покрай брега по отъпкан път, което ги навявало на мисълта, че тук някъде трябва да има селище. След около половин час седнали да починат, дори полегнали на почти изсъхналата трева. Пръхтене на кон ги събудил и в просъница видели двама конника на десетина метра от тях. Единия попитал на турски кои са и зачакал отговор. Още не знаели как да се представят, когато другият ги попитал на български. Тогава Богдан почти на майтап заговорил:

– Ние знаем кои сме, но не знаем къде сме попаднали?

– Брей, и куражлия се пише тоя! – засмял се първия, който попитал на турски.

– Ще ви кажем къде се намирате, но искаме честно да ни кажете после кой сте и как сте попаднали тук.

– Нашата не е за разправяне, но трябва да се разберем….. - започнал Жельо.

– Така като ви гледаме как сте облечени и по говора, не ми приличате много на турци, пък и такива да сте ние не се боим от обикновените хора, а от тези които грабят и убиват. Заговорил по-твърдо Богдан и разказал за погребания побратим на брега. Допълнил, че се нуждаят от помощ, за да се доберат до родния им край.

– Ние сме от шуменския край, а сега сме бегълци от заточението – допълнил Жельо.

След краткия разказ на Богдан и Жельо за двамата конници станало ясно, че наистина са българи и не лъжат в приказките си.

– Ние ще ви помогнем колкото можем, но трябва много бързо да бягате на север към Княжеството. Ние все още обикаляме района на Странджа и помагаме де що можем да опазим събратята от разбеснелите се башибозуци след войната.

Жельо на присекулки започнал да говори почти несвързани думи, като война, като Княжество, като свободна България. Богдан не спирал да се кръсти и поглежда към небето. Изчакали двамата конници да се посъвземат бегълците, обяснили им на къде ще вървят и трябва да побързат, защото това било още под турско. Те с конете ще карат напред, а след тях бегълците. Дали им по филия хляб и някакво месо и тръгнали, като в движение се хранели. Предупредили ги, че ако видят опасност ще препуснат конете, за да отвлекат вниманието на преследвачите, двамата да се притаят в храсталаците. След около два часа ходене срещу тя се задала голяма група въоръжени мъже, но конниците продължили да се движат срещу тях.

Каква била изненадата, когато се оказало, че ги посреща дружината на водачите с коне. Избрали два от по-яките коне и натоварили до ездачите двамата уморени, запотени и задъхващи се бегълци. Това повдигнало духът им, защото са сред свои, защото имат сигурна защита. Обещали да ги приведат до Тръново/Малко Търново/, а от там нататък да се оправят сами. Дружината не можела да напусне района, била необходима да защитава местните хора от озверелите поробители след загубата на войната.

Някъде на Запад от тяхното движение на север започнали да се виждат високи пламъци дори си чувала стрелба. Единият от водачите спрял дружината огледал момците и заповядал: „Тилю и Вичо, слизайте от конете! Дайте ги на тези мъже и по един пищов, защото ги чака дълъг път, а за вас ще намерим други. Побързайте, по всичко личи ще имаме много „работа”, нали виждате пламъците!” После се обърнал към Жельо и Богдан:

– А, вие, веднага препускайте към Тръново и щадете конете, ще ви трябват дълго време. Бог да е с вас!

Разделили се! Поборниците към пламъците и стрелбата, а бегълците към посоченото селище. Когато вече се виждали къщите на Тръново от храстите изскочили двама мъже с пушки в ръце, с чалми на главите и увити около тях шалове. Изкрещели на турски и насочили пушките. Богдан веднага заговорил на чист турски, че не искат да се бият с тях, а просто да си вървят по пътя, на което отсреща им наредили да слязат от конете. Богдан продължил с мекия тон: „ Добре, аги, ще слезем от конете и ако искате тях ги вземете, само не ни убивайте!”. Погледнал към Жельо, смигнал му към пищова поставен в кожата на самара. Бавно слезли от конете и като по команда стреляли към нападателите. Късмета им помогнал, че стрелбата се оказала точна и на смъртоносно място. Ето така по някога съдбата си играе с хората. Набедени за убийство, заточените без вина и когато вече са почти свободни да станат убийци. Взели им пушките и продължили пътя си.

В Тръново отседнали в хана, като предупредили ханджията, че не могат да платят нищо, защото се завръщат от заточение. Любопитно му било на хаджията от къде са се снадили с коне и оръжие. След като разказали за срещата с четата и тяхната помощ , тогава той ги настанил и не искал плата, защото защитавали и него. На другата сутрин рано потеглили по маршрута: Средец – Карнобат – Рижки проход - Шумен.

Край село Байрям дере в малка нивичка две жени изкоренявали стъблата от тютюн. Спрял се Жельо Дългата брада, покашлял се за да привлече вниманието им, изчакал да се изправят и поздравил.

– Добър ден, жени!

– Добра стига, човече! – отговорила по-възрастната жена.

– Може ли да попитам нещо?

– Ако можем за ти отговорим, питай! – намесила се по-младата наперена хубавица.

– Аз търся един човек от това село, дано да го познавате? Казва се Жельо, жена му е Йовка, майка му Денка, а бащата Илия.Идвам от далече и за това ги търся, да им предам нещо от техен роднина. Ако е възможно да спрете за малко да поговорим?

– Добре, хем да починем, ей там под ябълката, киселицата.

По-старата жена, в която припознал харесваната Вера, позната от ергенските години, започнала с тъжен глас да разправя историята на семейството на Жельо. Всички си отишли с мъката и останало само едно сираче, което жена му родила. Хората така и не успяха да го приемат. Мисля, че жената на приятеля му от съседното село може да знае нещо за него. Никой нищо не знаел за Жельо, освен това, че бил заточен в Диарбекир. Тя гледала непрекъснато реакциите на пътника и завършила:

– Горкият, така си отиде невинен заедно с двамата му приятели, та и кокълчетата му вече са изгнили. Карам да ги изяде тия поробители, добре че войната свърши та да си отдъхнем от ангарията. Казват, че момиченцето на Йовка било от бея.

– Спри…, моля те спри…! Какво е виновно детето та да остане сираче, немило-недраго!

Сълзи потекли по хлътналите бузи на Жельо, бършел ги в бялата си брада и стискал зъби, чак кулите му изпъквали. Време било да се разкрие, защото жените започнали да се кръстят и редят молитви.

– Аз съм, Вера….! Аз със Жельо….! Преди да дойда тук се разделихме с Богдан, а третият ни приятел почина на връщане, на българския бряг. Добро момче беше, бог да го прости!

Тук Вера заплакала на глас, а младата жена гледала Жельо с широко отворени очи, останала без глас от историята.

– Какво мислиш да правиш сега, Жельо?

– Какво ли! Първо да се съвзема, защото нямам сили за сериозна работа и после ще му мисля. Ще отида до Богдан да видим какво ще работим, защото нямам никакви средства. Ще му помагам да майстори каруци. Да направим и за мен, то сигурно всичко не е годно за работа.

– Така е най-добре, защото всичкото ти имущество е разграбено, а и къщата иска голям ремонт. Ето ти малко хляб и сирене да се подкрепиш и после почини, за да имаш сили като се прибереш да посрещнеш истината в очите.

П.С. Жельо открил момичето, отгледано от жената на Богдан. Израснало добра и работлива жена, но била още неомъжена. Двамата с Богдан ремонтирали порутената къща на Жельо, а жената на Богдан и дъщерята на Йофка подредили дома. Стегнали се двете и с помощта на приятели направили чеиза и задомили Желка, кръстена на името на Жельо.

Васил Кичуков в Диаскоп

Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.

Васил Кичуков: Дългата брада. Заточеници II

Партньори: