Дженифър Франклин: Интервю с Даян Сюс

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

ДФ: В прочита на „откровено: сонети“ и „Съвременна поезия“ откривам ум, сериозно ангажиран със смисъла и осмислянето на миналото чрез поезия. Това са много лични стихотворения, но не са точно изповедни, както обикновено смятаме. Сякаш са архетипни. Как решавате кои детайли да използвате и кои не? Интуитивно ли става?

ДС: Хм. Труден въпрос, Дженифър. Толкова отдавна пиша, в писателската си практика действително имам интуиция, която ме следва или която аз следвам, както съм сигурна, че е и при теб. Може би ключът към архетипното, в противовес на онова, което се определя като изповедно, е видът обективност на самото стихотворение – стихотворението като обект, по начина, който е гръцката ваза (“Ода за гръцката ваза“ – поема от Джон Кийтс).

Това усещане за него като обект на изкуството в опозиция с изливането на езика или езиковия акт, ми помага да мисля за дори най-личния материал просто като за такъв – материал. Има една положителна хладина, която ме обзема, когато пиша. Но това не винаги е било така. Мисля, че се доразви във времето като реакция на събития, които бяха твърде трудни, за да ги преработя като изповед. Имах нужда да си направя ваза, която ще ме надживее.

ДФ: Когато наскоро участвахте в четене на Центъра за писатели „Хъдзън Ривър“, говорихме малко за начина, по който толкова много от стихотворенията във вашите книги, особено в „откровено: сонети“ и „Съвременна поезия“, но също и в „Момиче на четири крака“ и „Натюрморт“, са едно равновесие от претворен житейски и интелектуален опит. Вие харесвате поезията на Кийтс и, чрез това лирическият герой също харесва Кийтс като концепция на великата личност от Романтизма, който умира от туберкулоза в Рим на 25 г., скърбейки за любимата си Фани Браун. Може би част от привличането е, че сте били толкова млада, когато сте открила Кийтс и словата му са запалили страст у самата вас. Както казва Елиът, „голямата поезия се чувства, преди да се разбере.“ Но вие наистина  обичате Кийтс. В творбите си пишете как протагонистката посещава стаята, в която е починал в Рим и целува посмъртната му маска по устата, докато по устните ù остават следи от белия гипс. Това е толкова силен момент в книгата и ми напомня за тезата на ментора ми в колежа. Теорията му е, че нашата представа за хората, които обичаме, ни обзема, оживява в нас и живее вътре в нас. Те често са по-реални за нас отколкото хората, които седят срещу ни на масата за закуска. Изпитвам подобна страст относно писателите, които обичам и, понякога, се чудя: ами ако част от всичко това е фактът, че са мъртви и не могат да ни разочароват или да ни предадат. Може ли да кажете нещо за тази страст по Кийтс и какво точно ви е дала през годините?

ДС: Ооо, сега ме хвана на тясно, момиче. Мисля, че е вярно – мъртвите са много по-надеждни от живите. Въпреки това, в „Съвременна поезия“ има стихотворение „Песен за баща ми“, в което баща ми, който е мъртъв откакто станах на седем години, се е отдалечил от мен. В стихотворението той е разочарован от това, в което в крайна сметка се е оказал като личност. Просто това, че съм жива, му идва твърде тежко. Нещо като: „По-късно, Ди.“

Натъкнах се на вероятността, че и мъртвите се развиват в разбирането за тях. Мисля, че мъртвите се въздигат във въображението ни като архетипове; паметта ги обсипва с гипсов прах и червило. След това в изкуството те могат да служат на нашите цели. Обичам Кийтс по много начини, но нито един от тях не е видът любов, която бих изпитвала към жив човек. Обичам писмата, които е писал; страстта, пламенното чувство, начинът, по който смесва мислите и идеите си – като неговата „отрицателна способност“ – всичко това разтърсва нашия свят. Обичам го заради страданието му, заради отчаянието относно това, което ще остави след себе си или липсата на такова. Обичам огромната му вяра в поезията и начина, по който е бил влюбен в романтичната любов. Обичам самата представа за Кийтс. Идеята, че той захранва „Съвременна поезия“ по начин, който никой жив човек не би могъл да направи. Стихотворението, в което лирическата героиня – версия на моето младо аз – целува посмъртната маска на Кийтс, беше скок към мен самата през времето и пространството, дори етичен скок. Надявам се стихотворението да го постига.

ДФ: В едно по-ранно стихотворение „Автопортрет с плитката на Силвия Плат“ пишете:

В съня закрепвам
Плитката ù към моята коса, на тила си.
Излизам навън с нея, в света
На мъжете, размахвам я като опашка.

В стихотворенията, в които пишете за други поети, има силно чувство за наследственост и начина, по който сте съшили вашия поетичен принос към стихотворенията и поетите, които харесвате и са творили преди вас. Може ли да споделите малко за дълбоката връзка, която усещате с мъртвите поети? И каква е връзката с идеята, че „мъртвите не обичат живите. / Подобно на Исус, те ни съдят.”

Определени мъртъвци витаят в стихосбирката – Кийтс, бащата на протагонистката, някои починали приятели. Дори обектът на любовта на героинята е мъртъв. Той е влюбен в Ане Франк, а в „Ария“ пишете: „Първата любов на сина ми беше Ане Франк / след като прочете дневника ù. Беше на осем, ден и нощ рисуваше нейни портрети. / Трябва да имам Ане, казваше, когато го завивах за лека нощ, / макар да знаеше, че е мъртва, каквото и да значи това.“ Какво бихте казала за ролята на мъртвите в стихосбирката и тънкия воал между тях и живите? Как връзката с починали хора от семейството и починали приятели има нещо общо с починали непознати, известни единствено чрез техните думи?

ДС: Ами, надявам се, че тук мога да разширя отговора на този въпрос в една нова територия. Вероятно винаги съм усещала, поне от ранно детство, че сякаш част от мен принадлежи на починалите. Всеки, който в детските си години е губил родител, брат или сестра, знае за какво говоря. Освен това – и е трудно да го обясня – светът, в който живеех, не беше изкуствено отдалечен от мъртвите. Живеехме до селското гробище. Опечалените всеки ден минаваха пред прозорците на къщата ни, вървяха пеша, за да посетят починалите си близки. Една много слаба жена носеше дълго черно палто, черни боти с четири малки катарами и черен воал и нещо черно, размазано по лицето ù. Оттам, откъдето я наблюдавах, си мислех, че може би е врана. Бяхме сврени в една малка екосистема с блато, малко вътрешно езеро и пасища. Водни лилии, жаби и крави. Ежедневната работа в месарницата – изкормване на риба, разфасоване на шопари, овесени на простира обезглавени пилета, телата им подскачат, докато останат бездиханни. Така че да, воалът между живите и мъртвите е тънък. За да има кворум на такива места, човек трябва да включи и починалите. Както Кевин Янг пише в прекрасното си есе „Мъртвизъм“, можем да „пишем поезия, която не е като смъртта, но е смърт… поезия, която говори от устата на отишлите си от нас, които не са истински отишли си, поезия на духове и вселяване.”

Как да изследваме литературата на миналото, без да влезем във връзка с мъртвите? И да, Дилън, синът ми, научи това още като малък, след като прочете дневника на Ане Франк. Той се влюби в нея. Може би е семейна традиция. В „Съвременна поезия“ починалите получават дара на обективността за съществуването. Това е идея, която никога досега не съм изследвала.

ДФ.: Връзките с мъртвите писатели (Джон Кийтс, Колет, Ане Франк) са толкова плътни. Това е част от причината вие да сте първият човек, за когото помислих, когато отсявах стихотворения за антологията „Дръзновеното тяло“. Имам доста усложнения от рак на гърлото и лъчетерапия, вкл. хронична болка и хронична кашлица, от което се налага терапия за гласа и преглъщането, както и възпаление на съединителната тъкан, заради което имам двустранна смяна на колянната става и през цялото време си мисля за стиховете в „Срещу поезията“, където пишете: „Мое е / тялото/ което влачиш / из града на каишка / на врата. Не ти харесва / но си е твое за да страдаш / макар че потиска / душата ти.“ Лирическата героиня говори доста за тялото си в книгата и изглежда то често се противопоставя на ума. Дали бихте споделили за противопоставянето на тяло и мисъл в тези стихотворения?

ДС.: Първо, нека кажа, че съжалявам за това, през което сте минала и продължавате да изпитвате в борбата с рака. През толкова много сте минала и все още излъчвате любов и интелигентност, също ангажираност, съчувствие и радост, а все още пишете страхотни стихотворения. Що се отнася до мен, винаги съм възприемала тялото си като проблематично и не непременно в едно с ума и духа ми. Как иначе, когато женското тяло, изтерзаното, увреденото тяло, тялото, което не отразява културния идеал, да е толкова проблематизирано? Може би една от причините да сме тук, е, за да изстрадваме идеята, че тялото е едновременно ценно и място за толкова много страдание. Имаше време при мен, като малко дете, когато изпитвах цялостност с моето тяло и околния свят. Отчуждаването дойде по-късно, може би, когато ми бе поднесена мистерията на загубата на сили при баща ми и после на тялото без душа; и може би най-остро при съзряването, както става с повечето от нас. Точно тогава тялото ми стана стока, билет, ако е конвенционално разкрасявано, за добрите неща, като любов и докосване. Докато се развивах като тяло, ум и въображение, се чувствах едновременно защитаваща тялото си такова, каквото е и сякаш е пречка – може би особено по време на Ковид пандемията, за която се преструваме, че не съществува. Идеята, че тялото „свива душата“, ми изглежда правилна в това, че то функционира като стихотворение. Лирично свиване. Тяло и душа. Никога не съм писала стихотворение, без изявено, дори изпълнено осъзнаване и включване на тялото ми, такова, каквото е. Пишем с всичко в себе си, по най-добрия начин.

ДФ: В интервю, дадено от вас на Кавех Акбар през 2016та, казвате: „Действително се чувствах като нещо, което може да се стъпче и бях стъпкана. А бях много открита, еротично открита, по начин, по който вероятно досега не съм била, поне не наскоро. Пренасочих това либидо и откритост на белия лист.“ Може ли малко да поясните за превръщането на това либидо в писане? Звучи доста като идеята на Юнг за интегриране на конфликтните части на личността. Има нещо толкова освобождаващо в това и се питам как е променило творчеството ви?

ДС: Ех, макар че интервюто с Кавех беше преди осем години, коментарите, които съм направила, ми се струват като преди цяла вечност, Дженифър. Може би съм била в менопауза! Наистина преживях пробуждане, етап след развод и беше толкова проблематично, колкото предишните ми либидни пробуждания – съзряване, колеж и годините ми в Ню Йорк – всичко това бляскаво, но объркано. Интересува ме изкуството като израз на либидната енергия – опосредствана и смекчена от това, което е наричано его и супер его, или етичното в човека. (Може би форма е супер егото, компресиращата сила. Мисля, че съм това за кучето ми Стела, която доста извръща поглед на ролята ми като поставящата ограничения.) Чудя се дали повечето писатели преживяват това пълно-телесно ангажиране в разгара на творческия процес. Смятам, че каквото може би съм преживяла в по-младите си години, когато съм писала стихотворения, е било емоцията, обземаща цялото тяло. Работата ми е преминала към остойностяване на хладнокръвието и обективността, като и двете също могат да са форми на либидото. Либидо в огромната стая-фризер на магазина за алкохол на голямата магистрала. 

ДФ: Често мисля за тезата на Грегъри Ор за това, че цялата поезия произлиза от страдание и че писането е акт на оцеляване. В „Основи за поети и читатели на поезия“ той пише: „За мен поезията има общо с оцеляването на първо място. Оцеляване на индивида, оцеляване на емоционалния живот… когато поетите се връщат назад чрез спомени и въображение към минали травми, за да ги съживят или преработят, тогава тези поети поемат контрола – те оформят, поставят и налагат властта си върху болезнени събития. В лирични стихотворения те едновременно разказват историята от тяхната гледна точки и също оформят преживяното в ред (самото стихотворение), което показва, че имат власт над това, което (в миналото) ги е държало подчинени.“ Също така си мисля за анекдота на Едуард Хърш, че актът на писане за смъртта на сина му не е послужил за катарзис, а го е сторил актът на писане на стихотворение с дължината на книга за тази трагедия. Какво е вашето усещане за възприемането на поезията като оцеляване и как вашето писане за смъртта на баща ви и други трудни загуби в живота се е променило през годините?      

ДС: Творбата на Грегъри Ор за поезията и травмата са били основополагащи за моето творчество и преподаване. Тази част от последното изречение, която цитирате – „подреждане на преживяното (стихотворението), което показва, че те имат власт над онова (в миналото), което ги е държало в подчинение“ – e в основата на собствените стихотворения на Ор за травмата от неочакваната смърт на брат му в инцидент по време на лов, когато Ор е малко момче и за моите творби за болестта на баща ми и смъртта му, когато бях дете, и за пристрастяванията и борбата на моя син. Харесва ми заключението, че при Хърш точно  амбициозният акт на написване епос с дължината на книга за смъртта на сина му го води до катарзис. Трябва да се каже нещо за операта – изкарването на преден план на намерението да създадеш нещо, което е отвъд нас. Изпитвам такова възхищение към Ор и Хърш, и съм се учила от тях, и от теб. Имайки този проект през целия ми живот да опознавам баща си чрез поезията, аз наистина бях само едно дете – е било все едно  опазващо благоволение. Да, той е икона и архетип във всички ми книги, но е също и – съвсем просто – човешко същество. Не съм могла да го опозная в живота, веднъж положен в земята, но аз съм го попила във въображението си. Това е позволило една продължителна връзка, макар и едностранчива. В „Съвременна поезия“ има решителен нов момент в тази връзка, преминаване към дистанция и обективност. Моят баща се развива заедно с мен. Както пиша в един от сонетите в „откровено: сонети“, когато бях много малка, двамата с него посетихме „Къщата на огледалата“ на един карнавал. Аз все се губех и после го намирах, само за да се сблъскам със себе си в огледалото, в което се отразяваше той. Той е дух, огледало, архетип и човек.

ДФ: В „Синкаво“ пишете: „Вътрешно, Даян, ти страдаш, / и страданието си ти.“ Как подхождате към тъгата и страданието в работата си? Тази книга отправна точка ли е по отношение на това как се отнасяте към загубата? В „Рапсодия“ споменавате „травма е [дума], която съм се научила да мразя.“ Изглежда има клиничен интерес в ранните версии на лирическата героиня, сякаш тези по-ранни същности са подобни на герои от литературата. Вашето отношение към писането на трудни теми свързано ли е с коментара ви относно вашия интерес към хладнокръвие и обективност?

ДС: Предполагам, че много писатели го чувстват така; всяка малка фаза в живота, всяка книга разкрива още един слой, „обработва“ изгарянето по-надълбоко. Не съм сигурна дали ставам по-честна – като нямам какво да губя – или дали тонът или качеството на тази честност просто се измества. Протагонистката във „Вълче езеро, развята бяла рокля“, втората ми книга, е „аз“, но много различна същност от тази, която в момента обитавам. Това „аз“ е едва разпознаваемо за мен самата. Същността, в която влизам в „Съвременна поезия“, заявява неща, които не бих помислила или написала в по-ранните ми книги. Примерно, стихът за травмата, който е притеснителен за мен и вероятно и за много читатели, макар че е нещо, което понякога чувствам свързано със собствения ми живот. Също така то е част от натюрела на сегашната лирическа героиня, нейния самозащитен цинизъм. Целият речник на човека се измества и променя с времето, в хода на живота. Може би си извоюваме ниво на прямота, до което преди това не сме имали достъп. Както подсказвате във въпроса си, лирическият герой винаги е литературен похват, дори ако той отразява дълбоко аспект от същността. Уитман, предполагам, не е бил „аз“ в „аз празнувам себе си и пея себе си“, макар че „аз“ в стихотворението е било аспект от Уитман, уголемен, изравнен и артикулиран. Вибрацията на този стих предава истината по начин, по който нашите ежедневни рутинни същности не могат. Ние се разводняваме и разреждаме, за да функционираме. Аз-ът вече е странно поведение, направен по-необичаен и по-загадъчен от използването му в преследването на истината на белия лист. Въпреки това, лирическата героиня в „Съвременна поезия“ ми даде дара за разкриване на обективността като ценност и прозрение. Възприемам го като дар от мъртвите, който ми позволява, в тъмни времена, както Рьотке пише, да се разбирам с поезията и любовта.

ДФ: Прямотата и автентичността са две идеи, които често излизат на повърхността в тази стихосбирка. „Не бях подъл пияница тогава, / просто честен.“ „Наранен ум не е нещо фатално. / Трябва да искаш да се самообразоваш / на мига; ако и да си впримчен / в незнанието си от хора които / ще го използват срещу теб… Но стихотворенията ти, с всичките им / недостатъци, продукти на наблюдения цял живот / и асиметрично знание, ще си останат твои.“ А във „Финт“: „За него можех само да кажа, че е истинско.“ Чувала съм да говорите за сериозна работа в поезията, че подхождате към нея както работещите подхождат към същинска работа. Има една нишка в много от тези стихотворения, не само за труда в поезията, но и за домогването до нещо, което е недостижимо за човек. „Иска ми се да имам по-добри идеи от тези сега.“ „Има една идея, към която се стремя, все едно се протягам към най-горния рафт и стъпвам на табуретка, не мога да подскоча, за да я достигна.“ „Езикът не идва лесно.“ Може ли да изясните още малко креативния си процес? Как идва поезията при вас? Сядате ли да пишете по малко всеки ден?  Как редактирате?

ДС: Ами, езикът наистина идва лесно при мен. Оформен език. Оформени стихотворения. За мен те не са просто говорене; не са нещо обичайно, дори ако изпълняват функцията за нещо обичайно. Да създава изкуство от какъвто и да е вид е трудно, както предполагам знаете. Мисля, че така трябва да е. Има да се обмислят толкова много неща, толкова много да се направи. И трябва да се борим с въображението, дори докато използваме ума си, такъв, какъвто е, да използваме занаята в услуга на стихотворението. Винаги трябва да надмогваме себе си, мисля. Трудно е, но не по-трудно от това, което хората правят всеки ден с живота си, с много по-малко подкрепа и слава. Водопроводчици, железничари, учители, гробари, касиери в супермаркети. Научила съм се да пиша стихотворения толкова от самодисциплината и куража на работниците, колкото от лекции и книги. Имам склонност към истинското, дори към „истинното“, в едно стихотворение, като стилистика, език и следователно факсимиле за истината. Никога не съм писала всекидневно. Не само защото начинът ми на живот не го е позволявал, не мисля, че е моето нещо, дори ако беше така. Пиша наум всекидневно, обаче; и когато преминавам към белия лист, вече съм готова да излея стиховете. Редактирам, докато съчинявам. Има един начален момент и период на интуиция и разбиране, имам нужда да го уловя, преди да отлети към някой друг късметлия.

ДФ: Когато с Джейн Хъфмън участвахте в едно четене и обсъждахте новите си книги, Джейн спомена, че когато сте ѝ били преподавател в университета, сте отворили вратата към това, което формата може да предложи на един поет и сте ѝ показали, че с формата никога няма да има писателски блокаж. Може ли да обясните малко за това какво формата е означавала за вас като писател през годините?

ДС: Да, имах късмета да работя с Джейн в лекционната зала и тя беше умната, откликваща гъба, каквото човек би очаквал от нея. Когато преподавах творческо писане на студенти, през семестъра писахме в нова форма всяка седмица. Преподавах „традиционните“ неща за дадена форма и илюстрирах с примери на съвременна импровизация. Неизбежно онези студенти, които поначало мразеха различните форми, лапнаха по импровизациите. Когато бях на тяхната възраст, щях да се бунтувам срещу всичко конструктивно, защото – ами, какво съм знаела въобще за бунта? Когато съзрях, станах по-осъзната за това, че поезията е форма, а формата е нейното спасение. Формата е това, което е светът – идея, претворена в нещо материално. Телата ни са форми. Пространствата, в които живеем. Структурата на коренната система, на един червей. Да, бунтувах се, но всички трябва да се бунтуваме, в един или друг момент, срещу Господ.

ДФ: Актът на писане за поезията е нишката, която преминава през тази книга. Протагонистът се захваща с това какво представлява поезията в този момент от живота ù, както и в контекста на многобройни апокалипсиси. В „Да се свиеш“, второто стихотворение от ръкописа, пишете: „изглежда грешно / сега да се свиеш в очертанията / на едно стихотворение.“ „Какво е споменът в тези ужасни времена? / Само инструкция. Не и обиталище.“ „Напоследък / се чудя за полезността / на поезията.“ А в „Поезия“ се пита: „е, какво / може да е поезията сега? / Опасно / да подходиш с такъв въпрос / и трудно да откриеш волята да те е грижа.“ Протагонистът продължава да размишлява върху въпросите за „истината може да е въпрос на степен / на виждане във времето.“ и красотата моля не ми казвайте че цветята / са красиви а тромбите / грозни“, и мъдростта, за която героинята е абсолютно против („Може би истината е суровината за мъдростта, преди тя да се приспособи от страха на егото и времето… наистина е вид отвратително начинание.“) Без да се чувствате заставена да говорите за това, което вече сте казали така силно в тези стихотворения, има ли нещо, което искате да дискутирате относно двойната роля на поезията в живота ви и ролята/ролите, която според вас поезията може да играе в живота на вашите читатели в това историческо време, което е толкова наситено с раздори, война, климатични кризи и застрашена телесна свобода, и съмнителна демокрация у дома и в чужбина?

ДС: За мен поезията е подбудител. Условията на ангажиране с писане, които стихотворенията пробуждат у мен, изискват едно честно конфронтиране със самата мен и със света такъв, какъвто го виждам. Тази моя книга, повече от останалите, предизвиква всякакви предишни актове на прикриване, които съм правила – прикриване в стихотворението, в спомена. Идеята е, че поезията разкрива. Тя призовава за степен личностен кураж. Тя не е база за отмора, а двигател. Има много начини да се обърнеш към/конфронтираш/ангажираш с опасностите на нашето време. Дори прочитането на списъка ви в края на въпроса ви е почти прекалено да се понесе. Но ако пишем, ние трябва да се обърнем лице в лице, да се ангажираме и да понасяме. Моите стихотворения в тази книга не непременно назовават проблемите, но те са вътре в самата екосистема на книгата. Може да нарека моя подход екзистенциален. Протагонистът се бори с криза на смисъла до самата същност, до мозъка на костите си. Поезията служи на многообразието от свои читатели по различен начин, разбира се. Някои четат стихотворения за утеха, за разнообразие, за отдих, за радост, за да се изложат на болка, за емпатия, за чудна комедия и дълбока трагедия. Когато пиша, аз се боря със стихотворението, нямам за цел да вложа определено послание към читателя. Съвсем не! Надявам се да изградя коридор на истината, дотолкова, доколкото мога. В този процес, когато книгата попадне у читателя, стихотворението може да доведе до връзка с човека. И аз съм дълбоко благодарна на всеки, който дава вниманието си на моите творби.  

ДФ: В „Поезия“ пишете: „Може би има такова нещо / като красотата да се приближиш. / Близо, по-близо, / съвсем до умиращия / свят. Да си свидетел / без баналности, независимо / от пораженията на предсмъртните мъки, / независимо от ужасната музика / на суетнята.“ Може ли изкуството да е балсам, дори ако не трябва да го възприемаме като предлагащо мъдрост? След размисли за смисъла на поезията сега и нейната ефективност, до какъв извод сте стигнали? 

ДС: Представям си, че може да е балсам, в зависимост от начина, по който я възприема читателят. Може също да е смутител! Стихотворенията, които харесвам най-много, не са утешителни; те ми отвяват главата, както пише Дикенс. Те пренареждат молекулите в тялото. Понякога, чрез силата на поезията, която може да е свръхчовешка, те наистина ни отвеждат до покрития с чаршаф край на умиращия свят, място, което да заемем, макар че не можем да го поправим. За мен, да си на ръба, е било битка през целия живот. Започна с последния път, когато видях баща си, в покрития с чаршаф край на леглото му в болницата. Мястото, до което стигнах в книгата, минава през последователността от стихотворения в последната част, които си проправят път до форма на себелюбов, форма на любов към другия, към обективност за… това какво сме били преди и не може да бъдем повече. Към обективност за починалите, за самата смърт. Под обективност тук нямам предвид клинично дистанциране, а по-скоро нещо като просветление. И в последното стихотворение аз си представям, че подсмисълът (макар че не искам да прекалявам с интерпретациите за читателя) е, че, въпреки несъвършенствата и слабостите на поезията, няма никакъв спор за „Ода на славея“ на Джон Кийтс. 

ДФ: Макар че Кийтс е името на духа, който обитава тези стихотворения, питам се дали тук също са и Уитман, и Дикинсън – в голямата любов към света на Уитман и във вашето съчувствие. И в самотата и затвореността на Дикинсън и във вашите нееднократни литании за писмената. Тази книга е като любовно писмо към вашите читатели и към света. Докато сте писали тези стихотворения, мислили ли сте за тях въобще? Защо решихте да посветите книгата така – „На моя читател“?

ДС: Уитман и Дикинсън винаги присъстват, като лъвовете пред обществената библиотека. Уитман ме учи да заемам пространството, Дикинсън – на краткост и яснота като път към силата. Уитман – да приемам с радост реалността. Дикинсън – да следвам загадката на вътрешното аз, да създавам света. И да, Кийтс е водачът и огледалото в тази книга, заради повече причини отколкото мога да посоча. Ранната му смърт. Съмненията в края на живота му за наследството му в поезията, за всичко, до което е довело. И най-вече, идеята му за Отрицателната способност, с която творецът „може да съществува в несигурностите, Мистериите, съмненията, без дразнещото търсене на факти и логика.“

Първото стихотворение в „Модерна поезия“ – „Малка дисоциативна фуга*“ поставя протагониста в дълбока мистерия, състояние на амнезия, изгубване на духа, дисоциативност, нещастно отделяне от „всичко което означаваха писанията ми“. От това състояние на съществуване, тази Отрицателна Способност, се развива останалото в книгата и до края, може би, действително стига както до място за разума, или моментно просветление и нещо друго – славея. Посвещението в книгата „На моя читател“ е едновременно обективно и лирически истинско. Желанието на читателя да се свърже с творбата е нещо удивително за мен и в абсолютния смисъл ми е позволявало да вървя напред като писател. Човешката връзка с читатели/писатели ме е посещавала, така да кажа, в необходимата за мен самота. И особено тази книга се опитва да се позове на сложната болка от сега/сегашното от името на другите, не само от мое име. Също така в благодарностите, изразени от мен, в края на книгата, аз уточнявам, че „моят Читател“ е като Изпълнителният ми редактор в издателство „Грейулф“ Джеф Шотс, който се е превърнал в още по-важен за мен в личния и архетипен „друг“, който приема творчеството ми от другата страна на писането ѝ. В крайна сметка човек трябва да има връзка с друг човек. Дикинсън е имала Томас Уентуърт Хигенсън, на когото е пишела, наред с четири от стихотворенията си, пъхнати в плика.“ „Прекомерно зает ли сте, за да кажете дали Поезията ми е жива?“ Усещала съм, че въпросът ѝ е зададен само привидно свенливо. Тя е знаела, че нейният поетичен глас е жив. Хигенсън е бил противоречив ментор, да не кажа повече, като е подтиквал Дикинсън да не издава стихотворенията си заради тяхната неконвенционалност (т.е. тяхната гениалност). Голяма късметлийка съм да имам Джеф като мой читател и редактор, тъй като много одобрява това, което трябва да върша. Научили сме се да си вярваме един друг и за това е нещо рядко.

ДФ: Менторството е било един от най-важните аспекти в живота ми, не само като автор. Имах късмета да имам двама невероятни ментори – Арнолд Уайнстийн като студентка и Ричард Хауард по-късно в следването ми – които видяха в мен нещо, въпреки че аз самата не го разбирах. И сега, понеже съм преживяла този огромен дар, имам порива да съм такъв човек за студентите, на които преподавам. Чувала съм да говорите за ментора си Конрад Хилбери и, в благодарностите в „Съвременна поезия“, споменавате него и Стефани Гопър, че са ви научили, че има такова нещо като жена-писател. Виждам начина, по който менторствате за автори в поетичната общност, които дори не са ваши студенти. Изглежда за вас има смисъл да споделяте какво сте научили, да подкрепяте и давате кураж на новоформиращите се поетични гласове. Бихте ли казали нещо за това – защо ви е важно и как подхождате към него?

ДС: Да, Дженифър, все още съм удивена, че Ричард Хауард ви е бил преподавател и ментор, както и други известни личности. Вижда се от работата и присъствието ви. Изречението ви „видяха в мен нещо, въпреки че аз самата не го разбирах“ е ключово, мисля, за менторството. Що се отнася до Джеф Шотс, толкова много получих от Конрад Хилбери, който ме откри рано, бях на шестнайсет. Забеляза ме. Присъствието му остана, също подкрепата, макар че се провалях – необходимите провали, бих добавила. Менторството не е да подхождаш еднозначно. Всеки човек трябва да се разглежда като едно цяло и с уникалните му нужди. Не е благотворителност, тъй като зарежда с енергия и ментора; трябва да се признае и този аспект на връзката, за да не се превърне несъзнателно в паразитна. Както добре знаете, даваме, колкото получаваме – и повече. В най-добрия случай, даваме от каквото сме имали нужда и никога не сме получавали. След това, в случаите с Джейн Хъфмън и Аарон Коулман, а и много други, благодаря на духовете, ние просто съзряваме.

ДФ: Сега върху какво работите? Чух ви в подкаст, че изследвате бурлеската и ми стана любопитно как това се изразява в творчеството ви.

ДС: Ами признавам си, че съм в период на СЛЕД „Съвременна поезия“, все още съм в нейните води. Пиша кратки малки стихотворения с големи заглавия – представи си. Те са дълбоки, понякога комично ориентирани към звук и рима. Все още се интересувам от литературната бурлеска – в пародийни стихотворения, движени от звука и гласа – и може би тези създания, които сега списвам, наистина отразяват този интерес в някакъв аспект - по начина, по който си играят с езика, смешен начин, дори когато се занимават със сериозни теми. Но, Дженифър, аз все още търся пътя си. Открита съм за насоки отгоре, и отдолу, свише и на земята.

Даян Сюс

Даян Сюс (1956 г., Мичиган) завършва магистратура по социално дело в държавния университет на щата. Автор на шест книги с поезия: „Съвременна поезия“ (Graywolf Press, 2024); „откровено: сонети“ (Graywolf Press, 2021) – удостоена с наградата „Пулицър“ за поезия и още три други награди през 2022 г.; „Натюрморт с два мъртви пауна и момиче“ (Graywolf Press, 2018); „Момиче с четири крака“ (Graywolf Press, 2015); „Вълче езеро, бяла рокля развята“ (University of Massachusetts Press, 2010) – награда „Джунипър“ за поезия и „Издухан и празен“ (New Issues Press, 1998).

Стипендиант на фондацията „Гугенхайм“, дълги години Сюс е писател-резидент в колежа „Каламазу“ и гост-професор в колежа „Колорадо“, в писателската програма „Хелън Зел“ на Университета в Мичиган и Университета „Вашингтон“ в Сейнт Луис. През 2021 г. получава наградата „Джон Ъпдайк“ от Американската академия за изкуства и белетристика. През 2024 г. е избрана за Председател на Академията на американските поети.

Живее в Мичиган. През последните десет години преподава редактиране на ръкописи в Писателския център „Хъдзън Вели“, където е Програмен директор. (https://poets.org/poet/diane-seuss)

Дженифър Франклин

Дженифър Франклин е автор на три стихосбирки, включително If Some God Shakes Your House (Four Way Books, 2023), финалист за наградата за поезия Paterson 2024. Заедно с Никол Калихан и Пичченда Бао тя е съредактор на антологията Braving the Body (Harbor Editions, март 2024 г.). През 2021 г. Франклин получи грант от NYFA/City Artist Corps и награда за литература на Café Royal Cultural Foundation. Тя преподава творческо писане в програмата на MFA на Манхатънвил и 24 Pearl Street of Provincetown Fine Arts Work Center. През последните десет години е редактор в Hudson Valley Writers Center, където е и програмен директор.

---------------------------------

*дисоциативна/психогенна фуга – временно състояние, при което човек получава амнезия и се озовава на неочаквано място. Не си спомня кой е или подробности за миналото си.

Прочети в оригинал

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника