Александър Колев: Родопски щрихи
29.05.2024
Току-що се прибрах от Триград. Родопите. Белите дробове на България. Мразя София и ни най-малко не се гордея с това, че съм роден тук. Но не това е темата. Снимките са ясни и ще ги видите, но както ми сподели една жена, при която спрях да си купя четка за зъби и помолих да ни упъти в селото: „Има много какво да видите, но не ви трябват само очи. Трябва ви и душа!“. Факт – за да усетиш Родопите, трябва да ги посетиш, да ги вдишаш, да ги почувстваш, да ги преживееш. И планината остава в теб и ще те дърпа винаги обратно към нея с величествената си необятност, девственост и красота.
Истината е, че имам много какво да ви разкажа и за пещерите, и за кръчмите, и за грижата на местните за природата, и за вкуса на водата от чешмите, но почнах да пиша, за да споделя конкретно за Мастиката. Вървим си ние с моята девойка по селските улици и разглеждаме. Никого. Няма никого по тях. Може би защото вали, може би защото е 24 май, или пък защото е петък следобед. От време на време се чува приглушеното мяукане на разгонен котарак или трополенето на камъчета под гумите на преминаващ автомобил. Обикаляме из непознатата селска шир и се любуваме на приказната природа. Огромният планински масив се извисява пред нас като майка орлица, надвиснала над малките си.
Продължаваме. Стара, призрачна и отдавна забравена църква, построена някога в памет на българските войски, освободили селото, а недалеч вляво от нея стърчи минарето на местната джамия. Подминаваме стари къщи, на места с виещ се пушек от комините, а в далечината слизат козички по хълма, навярно се прибират от паша.
Та вървим си ние и по едно време насреща гледам къща, хубава къща. Спретната, новичка или поне добре поддържана. Къщата е опасана с впечатляващ зид – старателно изрисувана красива млада девойка в носия. Спирам, егоистично, с цел да съхраня спомена завинаги, спирам, за да снимам. Продължаваме надолу. Изведнъж на пътя ми се появява приветлив възрастен, но пъргав, човек, ако съдя по облеклото – местен. Гледа ме, върви към мен, усмихва се и чувам да се провиква: „Ей, младеж, ще свършим ли с тебе една работа тука?“. Без да го погледна, отвръщам: „Съмнявам се!“, придружено с небрежна и високомерна усмивка. Типичното ми градско самочувствие, което така ненавиждам у хората, проблясва на фона на липсата ми на простичка човешка вежливост. Става ми изключително неудобно на мига, защото не съм такъв тип човек. Веднага си го обяснявам с мисълта, че в центъра на София винаги, когато някой те спре – я пари ще ти иска, я да те измами нещо, като цяло не са чисти тия хора и се пазиш от тях. Малодушната ми защитна реакция обаче е пресрещната с отговора: „Абе, ще свършим, ще свършим с тебе една работа. Ела тука сега!“. Мъжът беше разбрал всичко, беше ме преценил добре и грам внимание не обърна на иначе тъпия ми високомерен отговор. Вътрешните ми мисли и реакцията му ме накараха да сваля гарда и да го последвам с плах поглед и не особено уверени стъпки. „Ела ме снимай тука с ей тази девойка! Ще можеш ли?“ – пита ме той и се лепва за зида, а до него девойката. Става ми още по-неловко. Снимам! Веднъж, два пъти. Премислям, усмихвам се и протягам срамежливо ръка: „Александър, приятно ми е!“.
„Мен ме наричат Мастиката, това е моята къща! Къде сте отседнали?“ – мъжът стисна ръката ми – здрав, горд и силен, досущ като планината, която го е калила и която го пази.
Разменихме няколко реплики и си пожелахме здраве. Продължихме с моята спътница надолу по пътя, а тя също ме упрекна за реакцията ми. Стана ми още по-тъпо. Замислих се за разказите на баща ми. За хората по селата, за тяхното просточовешко и добродушно отношение към другите, както и за това, че по тези места винаги биха те посрещнали и нагостили въпреки цялостната немотия, за това, че хората са добри. А аз вървях с този циничен, както казваме – „селски“ манталитет, болезнено присъщ на големия град.
За щастие, на връщане видяхме Мастиката отново на площада, а той ни сочеше на двама негови приятели и викаше: „Ей тези двечките ги познавам, познавам ги!“, и ни махаше, на което отвърнахме сърдечно. В миг ми се прииска да седна при тия хора, да говоря с тях и да пия с тях до сутринта. Стана ми някак леко, обърнах се и пак махнах, сякаш целях да изкупя някакъв смътен грях.
Продължихме по пътя, а в главата ми ехтяха думите на жената от селото, че за да видя нещо тук, не ми стигат очи – трябва и душа!

Снимки: Александър Колев
Александър Колев в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.