Христина Мирчева: Октомврийски ден

„Има идеално тяло за раждане“ – дочуваше като в мъгла думите на завеждащия отделението. Мъж на средна възраст – нито млад, нито стар, с впечатляваща осанка и дълбок глас. Ръцете му опипваха огромния ù корем, плъзгаха се по ханша. Пръстите на ръката му проникнаха в нея. Говореше за някакво разкритие, нямало разкритие. Дали това беше нещо лошо? Очакваше да я боли, да я заболи поне малко, но не изпитваше никаква болка. Не и като родилката на кушетката отсреща, която се мяташе в безсъзнание, а бедрата ù бяха целите в кръв.

От часове лежеше в тази стая и гледаше през прозорчето точно над нея. В рамката съзерцаваше могъщия платан с жълти, охрови, лилави и сини листа. Октомврийският топъл ветрец проникваше през пролуките на старата прозоречна дограма и докосваше челото ù.

После я сложиха на системи заради онова разкритие, което  така и така не се появяваше. Бяха я върнали обратно на кушетката, след като я намериха да се лута по безкрайния коридор с дъх на хлор и влажна мозайка. Беше решила, че след толкова продължително лежане има право да стане и да се поразходи. Но не можело, когато си в предродилното не може да правиш каквото си искаш, трябва да лежиш и да чакаш разкритието.

После вече единственото, което си спомняше беше как двама от по-младите легнаха върху корема ù. Лекарят с дълбокия глас каза — здраво натискайте, напъвай, вакум, вакум и бебето изскочи. Стрелките на часовника отсреща ù се видяха огромни — ножица, която ще отреже нещо от нея и тя вече никога няма да е същата.

Някой отвори прозореца и октомврийският вятрец — от часове единственото ù близко нещо, я обгърна. Показаха ù малък пакет в бяла пелена с черна коса и тъмно сини очи. Лявото оченце – леко притворено. Момиче.

Сигурно така се чувстваха мъртъвците — лежаха в жадувания покой и гледаха как хората около тях се суетят. От думите разбираше, че засега са ги спасили и двете, но трябвало кръв и тя имала голям късмет, защото намерили истинска чиста кръв, каквато вече трудо се намирало, какво ми ревеш сега!

После я хвърлиха в стаята върху мръсния дюшек и възглавница без калъфка, завиха я с войнишко одеало и ù казаха, че на сутринта бебето ще е при нея. Но какво да прави с това бебе, тя не знаеше. Не помнеше колко дълго време го е чакала, нищо от това не помнеше. Усещаше тялото си като рана, която никога няма да се затвори. Сигурно това разкритие е имал предвид безпощадният доктор — разкритие, което никога няма да се затвори.

Снимки: Личен архив

Христина Мирчева в Диаскоп

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.