Даян Сюс: Поезия

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Няма смисъл            
да ти разказвам за
грижите си. И ти си имаш свои.
Струва ли си
да ги сравняваме?
За разлика от Уилямс* който пишел
стихотворения върху лекарски рецепти
помежду прегледите на пациенти, нямам
рецепта за теб.
Интересувам се повече
от особената
природа и енергията
на грижите ни. Може би
това не ти е достатъчно.
Понякога се пристрастявам към
някоя музика. Мога да                   
халюцинирам
така че няма нищо лошо
в образите ми. Що се отнася до мен
не търся мъдрост.
Мъдрите често не пишат
мъдро, нали? Опасността е
да затънеш в клишета.
Може би Кийтс е бил необичайно
мъдър но ни е дал
красота, каквото и да е това,
и истина - синоним, написал той,
на красота, не е същото като
мъдрост. Може би истината
е суровината на мъдростта
преди да се подчини
на някое его, страх и време,
като чаша
уиски без
разкрасяване, или: истината оголва
счупената кост и мъдростта
доприпква, в желанието
да я прикрие и оправдае. Наистина
е някакво гадно
занятие. Кой иска нечии
други ръце върху болката му?
По-скоро ще искам да ме арестуват
отколкото да ми дават съвет, дори
за данъците ми. Така че какво
може да е поезията въобще? Опасно е
да разсъждаваш по този въпрос
и трудно да намериш желанието да ти пука.
Но не бива да се отпускаме, войници,
(според мъдрите,)
трябва да продължим до последно, за да открием
нови начини да ни пука.
Може би истината, да, поднесена
с яснота. Тонът
зависи от теб. Истината, несъкратена,
по същество се е превърнала в странно
и красиво нещо.
Истината може да включва докъде
виждаш във времето.
Дори да развиеш връзка
с нещо преди писането,
било то птица
или представа за птици, няма
значение. Но моля, само не и
картина на птица. Грешете
от скромност и смирение, макар              
че смирението може да е декларативно.
Не се подчинява. Може дори да изглежда
дръзко. Нужен е кураж
да предложиш истината                 
и да се преструваш, че е обобщение.
Истината трябва да е като жило, по свой начин,
като пчелна майка, а не работничка.
Може да се прицели в читателя като стрела
или да се погълне, семка
от пъпеш, от която сме се страхували като деца,
настанява се в коремчето ни
и расте безпроблемно, и ни променя
завинаги в нещо обрасло като лоза
плодовито и ужасно.
А красотата, каква проблемна дума,
трябва да се държи под око да не би да те превърне
в камък или сол,
не е нещо върху което да се работи
а само страничен продукт, непостоянен,
в процеса на съграждане.
Красотата се появява или не, както
и еднакво завладяващите ѝ дубликати,
тромавост и противност.
Това сме го научили от Бодлер,
Флобер, Рембо, Жьоне, поети
на пространната гротеска.
Виждали сте онези салони,
с червено кадифе по стените и позлатени
лампиони, помпозни прически                
по диваните,
и сте били странно
притегляни, дори размазани
от удоволствие от тях. Както и да е,
само не ми казвайте че цветята
са красиви, а кръвните съсиреци
грозни. Това го знам,
или знам как
цветята и съсиреците
се преценяват от удовлетворените
от изветрели клишета.
Може би съществува такова нещо
като красотата да привличаш.
Близо, по-близо, съвсем
до смъртното легло на умиращия
свят. Да стоиш като свидетел,
без изтъркани фрази, независимо
от пораженията на предсмъртната агония,
независимо от ужасната музика
на суетнята. Близо, по-близо,
до края с покрития чаршаф.
От тази удобна позиция
поезията може да е все тъй прекрасна.
Може да е полезна, макар и
никога мъдра.

----------

*Уилямс Карлос Уилямс – американски поет  (1883-1963), който по професия е бил педиатър

POETRY

     Diane Seuss

There’s no sense                                           
in telling you my particular               
troubles. You have yours too.
Is there value
in comparing notes?
Unlike Williams writing
poems on prescription pads
between patients, I have
no prescriptions for you.
I’m more interested
in the particular
nature and tenor of the energy
of our trouble. Maybe
that’s not enough for you.
Sometimes I stick in
some music. I’m capable
of hallucination
so there’s nothing wrong
with my images. As for me,
I’m not looking for wisdom.
The wise don’t often write
wisely, do they? The danger
is in teetering into platitudes.
Maybe Keats was preternaturally
wise but what he gave us
was beauty, whatever that is,
and truth, synonymous, he wrote,
with beauty, and not the same
as wisdom. Maybe truth
is the raw material of wisdom
before it has been conformed
by ego, fear, and time,
like a shot
of whiskey without
embellishment, or truth lays bare
the broken bone and wisdom
scurries in, wanting
to cover and justify it. It’s really
kind of a nasty
enterprise. Who wants anyone
else’s hands on their pain?
And I’d rather be arrested
than advised, even on my
taxes. So what
can poetry be now? Dangerous
to approach such a question,
and difficult to find the will to care.
But we must not languish, soldiers,
(according to the wise,)
we must go so far as to invent
new mechanisms of caring.
Maybe truth, yes, delivered
with clarity. The tone is up
to you. Truth, unabridged,
has become in itself a strange
and beautiful thing.
Truth may involve a degree
of seeing through time.
Even developing a relationship
with a thing before writing,
whether a bird
or an idea about birds, it doesn’t
matter. But please not only
a picture of a bird. Err
on the side of humility, though
humility can be declarative.
It does not submit. It can even appear
audacious. It takes mettle
to propose truth
and pretend it is generalizable.
Truth should sting, in its way,
like a major bee, not a sweat bee.
It may target the reader like an arrow,
or be swallowable, a watermelon
seed we feared as children
would take up residency in our guts
and grow unabated and change us
forever into something viny
and prolific and terrible.
As for beauty, a problematic word,
one to be side-eyed lest it turn you
to stone or salt,
it is not something to work on
but a biproduct, at times,
of the process of our making.
Beauty comes or it doesn’t, as do
its equally compelling counterparts,
inelegance and vileness.
This we learned from Baudelaire,
Flaubert, Rimbaud, Genet, male poets
of the lavishly grotesque.
You’ve seen those living rooms,
the red velvet walls and lampshades
fringed gold, cat hair thick
on the couches,
and you have been weirdly
compelled, even cushioned,
by them. Either way,
please don’t tell me flowers
are beautiful and blood clots
are ugly. These things I know,
or I know this is how
flowers and blood clots
are assessed by those content
with stale orthodoxies.
Maybe there is such a thing
as the beauty of drawing near.
Near, nearer, all the way
to the bedside of the dying
world. To sit in witness,
without platitudes, no matter
the distortions of the death throes,
no matter the awful music
of the rattle. Close, closer,
to that sheeted edge.
From this vantage point
poetry can still be beautiful.
It can even be useful, though
never wise.

 Илюстрация: © Георги Чепилев

Даян Сюс в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника