Една О’Брайън: Изкуството на художествената литература
10.08.2024
Интервю на Шуша Гупи
брой 92, лято 1984
Превод от английски език: Юлияна Тодорова
Една О’Брайън е родена в западна Ирландия в малко селце, което описва като „затворено, пламенно и фанатично“. Литературата е табу, а книгите, които си проправят път в енорията, се предават от ръка на ръка. Бащата на О’Брайън е фермер, който „следва славната семейна традиция на ирландски пиячи и прахосници“. Майка й, която работила като прислужница в Бруклин, винаги копнеела да се завърне в Америка. Детството на О’Брайън не е щастливо, но тя вярва, че й е дало нуждата и импулса да пише. „Писането“, казва тя, „е продукт на дълбоко наранена психика и във всички случаи терапевтично“.
След като завършва началното училище в селото, изпращат О’Брайън в манастирско училище в Голуей и по-късно в Дъблин, където учи в колеж по фармация и работи в аптека. По това време среща и скоро сключва брак с Ърнест Геблер, романист, с когото имат двама сина. (Бракът е разтрогнат десет години по-късно.) През 1960 г. семейството се мести в Лондон, където О’Брайън започва да пише.
Първият й роман „Момичетата от провинцията“ е публикуван през 1961 г. Разказва за две момичета, които израстват в ирландската провинция, посещават училище към манастир (откъдето са изключени), заминават за Дъблин и после Лондон, за да търсят любов и приключения. Следват романите „Самотното момиче“, „Момичета в блаженството на брака“, „Август e ужасен месец“ и „Нощ“, в които авторката изследва връзката между половете, често от гледната точка на жени, които губят себе си в любовта и после страдат, за да възвърнат увереността си. О’Брайън също е автор на две пиеси, три сценария и няколко сборника с разкази, като всички допринасят за репутацията й на една от най-известните ирландски писателки. Пиесата й „Вирджиния“, базирана върху живота на Вирджиния Улф, миналата година е продуцирана в Лондон и оценена положително от литературната критика. През есента ще се играе в Ню Йорк в театър „Джоузеф Пап“ с Кейт Нелиган в главната роля.
Прехвърлила четиридесетте, сега О’Брайън напомня на една от героините си: красива по един приглушен своеобразен начин, с руса коса с червеникави оттенъци, зелени очи и остро чувство за хумор. Живее сама в просторен слънчев апартамент в Лондон. От балкона му стълбище с ковано желязо води към голям парк с дървета, където О’Брайън често може да бъде забелязана, докато се разхожда и почива от писането.
Следното интервю бе взето в кабинета й – голяма удобна стая, претъпкана с книги, тетрадки, записи и периодични издания. В деня, когато я интервюирах, стаята се отопляваше от огън в камината и още повече от богатия глас на писателката с лек ирландски акцент.
Фотография на писателката: Марион Етлингер
Шуша Гупи
Казвали сте, че откакто се помните, сте писателка. В кой момент всъщност започнахте да пишете литература?
Една О’Брайън
Когато казвам, че съм започнала да пиша съвсем отрано, имам предвид, че всички истински писатели започват отнякъде, че посвещението, обсебването вече е налице и че то се поражда от силното чувство, което обикновеният живот не може да задоволи. Започнах да пиша кратки неща, когато бях на девет или десет, но написах първия си роман, когато напуснах Ирландия и дойдох да живея в Лондон. Никога не бях напускала родината си, беше ноември, когато пристигнах в Англия. Всичко ми се стори толкова различно, толкова чуждо. Гара „Ватерло“ беше пълна с хора, които нямаха имена, лица. Беше неделя и имаше венци за Деня на паметта на Военния Мемориал в „Уайтхол“ и аз се чувствах объркана и изгубена – аутсайдер. Така че в известен смисъл „Момичетата от провинцията“, който пишех в тези първи няколко седмици след пристигането ми, бяха моите преживявания в Ирландия и моето сбогуване с нея. Но се случи нещо в стила ми на писане, за което сега ще ви разкажа. Опитвах се да пиша кратки неща и всичко винаги беше романтично и свръх лирично. Малко след като пристигнах в Лондон, видях реклама за лекция на Артър Майзнър [автор на книга за романа на Ф. Скот Фицджералд „Отсам рая“] за Хемингуей и Фицджералд. Не забравяйте, че не съм учила литература, образованието ми е строго религиозно. Затова отидох на тази лекция и беше като гръм от ясно небе – все едно библейския Савел от Тарс на коня си! Майзнер прочете първия параграф от „Сбогом на оръжията“ и направо не можах да повярвам – тази така ясна, точна, истинска проза, която също бе и така вълнуваща и лирична. Трябва да отбележа, че двете неща тогава вървяха заедно: бях готова за това прозрение и нямах търпение да пиша. Романът сам се написа, така да се каже, само за няколко седмици. През цялото време, докато го творях, постоянно плачех, макар че творбата е дръзка и смешна. Но точно раздялата ми с Ирландия ме доведе до момента, в който трябваше да пропиша, макар че винаги съм обичала литературата.
Шуша Гупи
Ако винаги сте я обичали, защо учихте химия в университета, а не английски?
Една О’Брайън
Обичайната причина – семейството. Моето беше категорично против да имам нещо общо с литературата. Макар че Ирландия е дала на света толкова много велики писатели, там има дълбоко подозрение към писането. Някак вярват, че то е нещо опасно, подмолно, сякаш „В началото бе словото и Словото бе у Бога, и Словото бе Бог“. Аз бях послушно малко момиче – макар че мразя да го признавам сега! – и се съгласих с желанието на семейството ми. Работих в аптека и вечер учех в колежа по фармация.
Шуша Гупи
Героинята в „Момичетата от провинцията“ работи в магазин. Романът автобиографичен ли е?
Една О’Брайън
Романът е автобиографичен дотолкова, доколкото съм родена и израсла в западна Ирландия, образована в училище към манастир и бях изпълнена с романтични копнежи и в същото време гняв. Но всяка книга, която си струва, трябва да е донякъде автобиографична, защото човек не може и не бива да фабрикува емоции; и макар че стилът и наративът са от съществено значение, основата, емоцията е това, което важи накрая. С късмет, талант и упоритост, човек успява да сътвори малко бисерче или яйце, или нещо друго… Но онова, което му вдъхва живот, е това, което се случва в душата и мисълта, а то почти винаги е свързано с конфликт. И загуба – присъщите качества на трагедията.
Шуша Гупи
Това, което Томас Харди нарича „тъгата на нещата“, а Унамуно – „трагичното чувство на живота”?
Една О’Брайън
Точно така. Не само субективната тъга, макар че трябва да я изпиташ, за да я познаваш, но също и обективната. Колкото повече чета за писателите, техните писма – примерно при Флобер – толкова повече го осъзнавам. В известен смисъл Флобер е като жена. Ето го в Руан, копнее за ярките светлини на Париж и страстните връзки, обаче нарочно страни от всичко това, изолира се, за да гори и да се опива в онова, което му носят собствените емоции. Така че, според мен, писането е странно превратно занимание. То е доста сбъркано в аспекта му на нормална човешка радост от живота, защото писателят винаги е отстранен, докато един артист никога не изпитва това. Артистът е с публиката, писателят не е с читателите си и докато се появи творбата, писателят или писателката отново гори в следващата си книга – или в липсата на такава. Така че и за мъжете, и за жените писатели писането е поначало мазохистично занятие – но пък се питам какво би казал за това Норман Мейлър!
Шуша Гупи
Теорията за мазохизма не се ли отнася за всички хора на изкуството, без значение какво точно е то?
Една О’Брайън
До известна степен. Четох писмата на Ван Гог. Боже Господи! Изумена съм, че си наранява само едното ухо, а не се е разкъсал на парчета! Но при жената писател мазохизмът е в двойна доза: тази на жената и тази на човека на изкуството. Няма начин да се изхитриш и да избягаш от това. Мъжете са по-добри в това да избягат от психиката си и от съвестта си. Но има една упорита сила в това да осъзнаваш, че можеш да предприемаш тези лудешки „пътувания“ и да се съвземаш от тях.
Шуша Гупи
Не всички успяват. Цената при писателите е висока: самоубийство, алкохолизъм, лудост.
Една О’Брайън
Само по Божията милост и може би волята, всеки път човек се съвзема. Много прекрасни писатели пишат по една – две книги и се самоубиват. Силвия Плат, примерно. Била е много по-млада от Вирджиния Улф, когато се самоубива, но ако беше оцеляла от тази ужасна криза, мисля, че щеше да напише по-добри книги. Имам си една теория, че Улф се е страхувала, че пламъкът на таланта й намалява или е угаснал, тъй като в последната й книга „Между действията“ липсва изпепеляващата гениалност на останалите й творби. Когато един писател или човек на изкуството има чувството, че не може да се справя, той буквално отива в ада. Затова човек трябва да го има предвид: макар че пламъчето може да секне, то може и да се разгори отново.
В детските ми години в Ирландия пролетта настъпваше внезапно и пълнеше ведрата с прекрасна чиста вода, после точно толкова внезапно всичко пресъхваше. Търсачите на вода идваха с металните си прътове и понякога откриваха още някоя пролет. Човек трябва сам да открива водата си. Трудно е, още повече, че писателите винаги са нетърпеливи, винаги бързат – по телефона, с хората, с отговорностите си, с всичко, с което светът ги разсейва. Другото, което може да унищожи таланта, е прекалената тъга. Йейтс казва: „Голямото униние може да превърне сърцето в камък.“ Често се чудя, ако Емили Бронте беше доживяла да стане на петдесет, какви книги щеше да напише? Животът й е бил толкова труден – също и на сестра й Шарлот – без никакъв секс. Емили е на трийсет, когато написва „Брулени хълмове“. Смятам, че смазващото страдание е могло да убие таланта й на по-късен етап. Не че човек трябва да е винаги щастлив –ще е твърде много да искаме това – но ако е прекалено болезнено, чувството на удивление, на радост умира, а с него и щедростта, която е така необходима, за да твориш.
Шуша Гупи
Значи катализаторът за Вашето собствено творчество е била лекцията за Фицджералд и Хемингуей. Преди това казахте, че в Ирландия много сте чели, отчасти, за да избягате от ежедневието. Какви книги четяхте? И кои ви повлияха най-много?
Една О’Брайън
Като се замисля за тогава, не беше толкова да избягам от ежедневието, колкото да храня въображението си. Разбира се, имало го е елементът с бягството, временно да навлезеш в друг свят. Но смятам, че литературата е храна за душата и сърцето. Има книги, които са си чисто бягство: трилъри, криминалета и шпионски романи, но тях не мога да ги чета, защото не ми дават необходимото. Докато от страница на Достоевски се чувствам преродена, колкото и депресивна да е темата. Първата книга, която купих през живота си – все още я имам – беше „Представяне на Джейм Джойс“ на Т. С. Елиът. Съдържаше един разказ, откъс от „Портрет на художника“, някои други откъси и въведение от Елиът. Прочетох сцена от „Портрет“-а, беше коледната вечеря, когато всичко започва приятно: огън в камината, подаръци, синият пламък на светлината върху сливовия пудинг, пируването преди да се разгори онова между хората, които са за Парнел и онези срещу него. Парнел отдавна е починал, но ирландците са такива, историята означава много за тях. Докато четях книгата, осъзнах, че искам да се занимавам с литература до края на живота си.
Шуша Гупи
И ставате заклет читател, първо на Джойс, после и на други писатели. Книгите на кой друг писател сте чели в ония ранни години?
Една О’Брайън
Аз чета бавно, защото искам да се наслаждавам и да запомня какво чета. Вълнението и чувството да откриваш не са същите като тогава, когато изцяло потъвах в „Панаир на суетата“ или „Война и мир“. Сега си поставям задача да прочета една велика книга в годината. Миналата година четох „Студеният дом“ на Чарлс Дикенс, за която смятам, че е най-великият английски роман – прочитах по няколко страници на ден. Но човек променя вкуса си толкова много. Споменах Скот Фицджералд, когото четях, о, толкова много и с такова удоволствие! Харесвах „Нежна е нощта“ и „Великият Гетсби", който е безупречен роман. И така – мога да кажа, че Фицджералд е един от писателите, които са ми повлияли на млади години. Но сега зная, че като цяло реагирам на европейската литература с всичките й сложни проявления. Мисля, че руските писатели са недостижими. Разбира се, Джойс е направил нещо изключително: той оставя цяло наследство в английската литература – език, сюжет, структура, всичко – и създава нови и удивителни творби. Но по емоционална сила никой не може да се сравнява с руснаците. Когато за първи път четох разказите на Чехов, преди да гледам пиесите му, знаех, че съм чула гласа, който харесвам най-много в целия свят. Писах на сестра ми: „Чета Чехов – той не пише, той вдъхва живота на всяка страница“. Той беше, и все още е, най-голямото ми влияние, особено в писането на разкази.
Шуша Гупи
По-късно, когато сама опитвате да пишете драма, и там ли Чехов ви се притече на помощ?
Една О’Брайън
Така беше, макар че е много опасно да се взема Чехов за модел. Драматичният му гений е толкова мистериозен; той прави невъзможното с това, че нещо несвързано той го превръща в драматично. И, разбира се, то не е толкова несвързано – а всъщност е добре изплетено, като този персийски килим. Шекспир е Бог. Знае всичко и го изразява с такава наситена поезия, хумор и сила, че читателят буквално остава слисан. Но е имал велики теми – Отело, Хамлет, историческите пиеси. Чехов, от друга страна, разказва, или изглежда, че разказва, за западащо семейство, което губи овощна градина, или няколко сестри, които копнеят за Москва, а вътре в това е цялата плетеница от живот, любов и несполуки. Смятам, че макар да се усеща стремежа му да е забавен, той е бил тъжен човек. В писмо до жена си, актрисата Олга Книпер, пише: „Девет вечерта е, ти ще изиграеш трето действие от пиесата ми, а аз съм самотен като в ковчег!“
Шуша Гупи
Величието на руските класици трябва да се дължи отчасти на това колко огромна и разнообразна е страната им, суровия климат и жестокото и объркано тяхно общество (което, всъщност, не се е променило много) – това засилва интензитета на емоциите и крайностите в човешкото поведение.
Една О’Брайън
Със сигурност. Предпоставка е за издържливост – онези дълги студени зими. Също и да си потискан, както винаги са били. Колкото повече потискаш и задушаваш някого, толкова по-силен и дълбок е викът му. Борис Пастернак обезсмъртява болката си в „Д-р Живаго“.
Шуша Гупи
Онази първа книга за Джойс накара ли ви да го изчетете целия?
Една О’Брайън
Да, но тогава бях твърде млада. По-късно прочетох „Одисей“ и в един момент замислях да напиша книга за него, като всички! Изчетох доста книги за Джойс и написах монография. После осъзнах, че вече има прекалено много книги за него и че най-доброто, което можеш да прочетеш за Джойс, е да четеш самия него.
Шуша Гупи
Как го оценявате сега и как се отнасят към творчеството му в Ирландия?
Една О’Брайън
Той не подлежи на преценка – гигант! Понякога си чета части от „Бдението на Финеган“ и усещам как мозъкът ми завира. Джойс е бил луд гений. Когато човек чете „Дъблинчани“ и „Бдението на Финеган“, усеща, че писателят е претърпял метаморфоза между 45та и 50та си година. Д. Х. Уелс казва, че „Бдението на Финеган“ е огромна загадка и хората го намират трудно за четене произведение. Все още не съм срещала някой, който го е прочел и смлял изцяло – освен, може би, приятеля ми Ричард Елман. Джойс се поболява от полагането на усилия. Надскача себе си в един езиков лабиринт и не зная дали това е било за хубаво или не.
Шуша Гупи
В Ирландия поколението преди вас е имало значителна литературна сцена: Йейтс и Лейди Грегъри, групата на Аби Театър и всички личности, свързани с тях, които са нещо като паралел на кръга Блумсбъри в Лондон и кръга около Елиът. Когато започвахте да пишете, в Ирландия имало ли е нещо подобно?
Една О’Брайън
Нищо на това ниво. Имаше нещо като ирландска литературна сцена, но аз не бях част от нея. Едната причина беше бедността, другата – това, че нямаше кой да ме въведе; бях просто студентка по химия с квартира. Чувах за хора като Шон O’Фаолан, Франк O’Конър. Самюел Бекет беше заминал и се кълнеше никога да не се върне. Шон O’Кейси беше в Англия. Но за мен беше добре да не съм част от никоя сцена, защото означаваше, че сама трябваше да си чиракувам. Понякога несгодите могат да бъдат и сладки, нали?
Шуша Гупи
А писателките? Не сте споменали нито едно значимо влияние дотук.
Една О’Брайън
Всяка романистка е била повлияна от сестрите Бронте. „Брулени хълмове“ и „Джейн Еър“. Поезията на Емили Дикинсън, ранните книги на Елизабет Боуен – особено онези, които е писала за дома си в Ирландия. Възхищението ми към Джейн Остин дойде доста по-късно, харесвам и руската поетеса Ана Ахматова. В днешно време има твърде много писатели и смятам, че една от причините за западането на езика и литературата през последните четиридесет години, е нарояването на недобри романи. Всеки пише романи – журналисти, говорители, диктори… достъпно е за всеки! Но писането е професия, като това да си медицинска сестра или свещеник. Работя върху моето творчество така, както атлет върху тренировките си, вземайки ги много насериозно. Дали е роман или автобиографична творба, няма никакво значение. Важното е истината в него и начинът, по който тази истина е изразена. Мисля, че небрежното или фриволно отношение е пагубно.
Шуша Гупи
Има ли област в художествената литература, където според вас жените имат превес и са по-добри?
Една О’Брайън
Да. Жените са по-добри в емоциите и опустошението, което те могат да причинят. Но трябва и да се отбележи, че Ана Каренина е най-правдоподобната героиня. Последната сцена, когато отива на гарата, поглежда към релсите на влака и мисли за отхвърлянето от Вронски, е ужасна в описаното отчаяние. Като цяло жените са по-добри в това да бъркат в дълбокото. Една жена, творец в изкуството, може да създаде съвършен бисер, в противовес на огромната скала, издялана от мъж. Не е ограничение на таланта или интелекта, просто различен начин на гледната точка към света.
Шуша Гупи
Значи не вярвате във феминисткия аргумент, че разликите между мъжете и жените са въпрос на възпитание, а не на природа; че жените гледат на света по различен начин, защото така е обусловено?
Една О’Брайън
Ни най-малко! Вярвам, че ние сме фундаментално, биологично и заради това психологически различни. Не приличам на никой мъж, когото някога съм срещала и тази разлика едновременно ме интересува и удивлява. Много неща са казани от феминистите за равенството, за либерализма, но не всички са азбучна истина. Те са само мнение, както мнение представляват и моите книги, нищо повече. Разбира се, иска ми се жените да имат повече време, но не виждам това да се случва и то е поради една много проста и основна причина: хората са доста жестоки един към друг, независимо дали са мъже или жени.
Шуша Гупи
Обаче вашият успех до известна степен се дължи на факта, че писането ви съвпадна с разрастването на феминисткото движение, защото неотменимо то показва любящи, чувствителни, добри жени, които са жертва на коравосърдечни, безчувствени мъже и в правилния момент това е верният тон. Съгласни ли сте?
Една О’Брайън
Така е. Обаче не съм любимка на феминистите. Те смятат, че прекалено много залагам на старомодни теми като любов и копнежи. Макар че една жена в списание Ms. отбеляза, че изпращам бюлетини от бойното поле, където други жени не стъпват. Мисля, че го правя. Причината да реагирам, след като ме порицават, е че психиката ми е толкова заета със собствените си проблеми! Никой мъж или жена отвън не биха могли да ми кажат какво да правя. Достатъчно съм заета с това да държа лудостта си на разстояние.
Шуша Гупи
Описанията ви на малки градове и затворените им общности ми напомнят за някои писатели от американския юг, като Фокнър, примерно. Те влияли ли са на творчеството ви?
Една О’Брайън
Фокнър е значим писател, макар и несъвършен. Преминах през период, когато четях доста писатели от юга: Карсън Макалърс, Юдора Уелти, Фланъри O’Конър . . . Всички малки, клаустрофобични, затворени в себе си общности си приличат. Страстта и невежеството в дълбокия американски юг и западна Ирландия са едни и същи.
Шуша Гупи
Това е обратно на висшето общество и аристократичния свят в „По следите на изгубеното време“ на Пруст, който роман също е бил важен източник на литературно влияние за вас.
Една О’Брайън
Влиянието на Пруст върху творчеството ми, наред с гениалността му, бе неговата мания по паметта и миналото. Вторачването му в дори най-малката подробност – като венчелистче на цвете или дизайна на чиния за официална вечеря – притежава уникална, маниакална сила. Също така, когато четох биографията му от Джордж Пейнтър, усетих колко е нежна душата му и ми се прииска да го бях познавала като човек. Вижте, Джойс и Пруст, макар и много различни, разчупиха стария непоклатим модел, като признаха значението на разноликата неравна природа на онова, което става в хорските глави, вътрешния монолог. Чудя се как биха се справяли в сегашните времена. Сега времето е по-безгрижно. Литературата вече не е неща свещено, тя е бизнес. Съществува невидима пъпна връв между писателя и потенциалния читател и се боя, че свърши времето, когато читателите можеха да се потопят в някоя книга по начина, по който са го правили в миналото, защото ходът на живота е бърз и френетичен. Светът е циничен: селенията на емоциите, съвършенството на стила, мощта на Флобер се губи при вида чувствителност на днешното време. Имам усещането, че има някакво умиране, ако не и смърт на голямата литература. Някои обвиняват за това телевизията. Може и така да е. Едва ли се прави някаква разлика между писател и журналист – да, повечето писатели са журналисти. Нищо по-лошо няма в това да си журналист а не зъболекар, но това са различни светове! Всеки път, когато чета английските неделни вестници, забелязвам, че стандартът на грамотност е висок – всичко е доста остроумно, но и кухо – но нищо общо с литературата. Грижа ги е само за тяхното собствено его.
Пишат за какво е книгата, разказват сюжета. Ама по дяволите сюжета! Той е за преждевременно съзрели ученици. Важното е художествената истина, съвършенството и вниманието, с които е била представена. В края на краищата, за някой балетист не казвате „Той подскочи във въздуха, после се завъртя, и т. н…“ Просто танцът му ви увлича. Най-добрите читатели са – и го знам от писмата, които получавам – по-младите читатели, които все още са запалени и необременени, които подхождат към книгата добронамерено. Но когато чета романа „Погледни ме“ на Анита Брукнер, се чувствам в сигурните ръце на най-прекрасен въображаем писател. Същото важи и за Маргарет Атууд. Също така, голямата литература умира, защото младите, макар че не говорят много за това, усещат и се страхуват от унищожение.
Шуша Гупи
Какво ще кажете за отношенията ви с критиците? Чувствате ли се недоразбрана и пренебрегвана от тях или са добри с вас? Някога били ли сте нападана от критици?
Една О’Брайън
О, да! Била съм и още как! Сигурна съм, че една критичка си загуби работата в New Statesman защото отзивът ѝ за книгата ми „Езическо място“ бил прекалено личен. Тя обясняваше нашироко за литературното ми минало. Като цяло, литературната критика ме е преценявала по-сериозно в САЩ отколкото във Великобритания или Ирландия. Може би е така, защото там не ме познават като „личност“! Обаче това не ме тревожи, защото истинският тест при писането не е в четенето, а в препрочитането. Не се срамувам, че книгите ми се препрочитат. Недоразбирането може да се дължи просто на география, не на раса и националност. Англичаните и ирландците са съвършено различни като мислене и настроение.
Шуша Гупи
Може също да се дължи на някакъв – и много не-британски - démesure (фр. излишък) в начина ви на писане; имам предвид, че го намират прекалено сантиментален.
Една О’Брайън
Радвам се, че са обвинявали и Дикенс в сантименталност и, за Бога, той не е забравен!
Шуша Гупи
Възпитана сте като ревностна католичка и сте образована в училище към манастир. В един момент дори сте обмисляли да станете монахиня. Какво ви накара да се откажете от религията?
Една О’Брайън
Омъжих се за разведен и това беше първото ми „Падение“. Прибавете и преследващата природа на ирландския католицизъм и долу-горе ще ви се изясни. Имахме едно религиозно предупреждение за деня, което гласеше:
Имаш само една душа да спасиш, Един Бог да обичаш и да му служиш, за Една Вечност да се подготвиш, защото Смъртта ще настъпи скоро, ще последва Съд и след това Рай – или Ад – За вечни времена!
Шуша Гупи
В романа ви „Езическо място“ героинята наистина става монахиня. Това победно реализиране на подсъзнателно желание ли е?
Една О’Брайън
Не съм мислила да ставам монахиня, когато бях съвсем млада, но ми излезе от ума по-късно, когато сексуалната страст го измести!
Шуша Гупи
Друг интересен аспект на този роман е фактът, че е написан във второ лице ед. ч., като монолог; осъзнавахте ли влиянието?
Една О’Брайън
Не съм взимала Моли за модел. Причината е психологическа. Като дете човек е едновременно тайното си „аз“ и „ти“ – за какъвто те мислят родителите. Така че използването на второ лице беше начин да съчетая двете идентичности. Но нямам склонност да изследвам прекалено дълбоко тези неща – просто се случват.
Шуша Гупи
Религията е играла толкова съществена роля в живота и развитието ви, обаче не се занимавате с нея на никакво философско или морално ниво, както правят Греъм Грийн или Жорж Бернанос; не правите от религията централна тема на никой от романите ви. Защо?
Една О’Брайън
Вероятно защото това е една от разликите между жените и мъжете, които преживяват едни и същи неща. Аз бягам от преследвачите си. Не се конфронтирам с религията.
Шуша Гупи
Мислите ли, че някога ще го направите?
Една О’Брайън
Надявам се – когато се освободя от ужаса и безпокойството. Или може би когато знам точно в какво вярвам или не.
Шуша Гупи
Да поговорим за темите, които са предмет на творчеството ви, най-основните – романтичната любов и Ирландия. Някои хора – и не само феминистите! – смятат, че наблягането на романтиката понякога е на границата с формулата за сантименталния и „романтичния роман“. В отговор цитирате Арагон: „Любовта е последният ти шанс, действително няма нищо друго, което да те държи в нея.“
Една О’Брайън
И други хора са го казвали, дори и „Бийтълс“! А Емили Дикинсън пише: „Има ли повече от любов и смърт, как се нарича тогава?“ Но моето творчество се занимава със загубата толкова, колкото и с любовта. Загубата е темата на всяко дете, защото по необходимост детето губи майка си и своите устои. Така че моята основна тема е загубата – загубата на любов, на аз-а, на Бога. Тъкмо завърших една пиеса, третата ми, която е за моето семейство. В нея за пръв път позволявам на баща ми, който винаги е страшната личност в творчеството ми, да ридае за загубата на детето си. Следователно, бих могла, ако боговете са добри към мен, да открия, че разбирането ми за любовта е станало по-богато и силно отколкото страха ми от загубата. Ето, собственият ми баща е бил нещо, което може да наречете „архитипния“ ирландец – комарджия, алкохолик, човек абсолютно неподготвен да бъде съпруг или баща. И, разбира се, това даде уклон на възгледите ми, пренасочи ги и ме накара да изследвам собствените си демони.
Шуша Гупи
Затова ли почти във всичките ви романи жените копнеят да започнат обикновена, любяща и хармонична връзка с мъже, но не успяват да го направят?
Една О’Брайън
Собственият ми опит беше доста краен, така че ми е трудно да си представя хармонията или дори афинитета между мъже и жени. Ще трябва да се преродя.
Шуша Гупи
Друга централна тема в творчеството ви е Ирландия. Струва ми се, че имате същата любовно-омразна връзка с Ирландия, която повечето изгнаници имат с родината си: от една страна, неизлечима носталгия и копнеж и от друга – факта, че човек не може да се завърне, защото причините, които са го накарали да я напусне първоначално, все още съществуват. Постоянен душевен конфликт.
Една О’Брайън
Връзката ми с Ирландия е много сложна. Нямаше как да живея там по няколко причини. Чувствах се потискана и задушавана от ранна възраст. Отчасти беше заради родителите ми, които самите бяха продукт и жертва на историята и културата си. Т.е., уви, бяха суеверни, фанатични и поглъщащи. В същото време преливаха от талант – знам го от писмата на майка ми, тъй като ми пишеше почти всеки ден. Така че трябва да съм им благодарна за наследството, което включва талант, отчаяние и постоянен гняв. Когато следвах в Дъблин, майка ми намери една книга на Шон O’Кейси в куфара ми и искаше да я изгори! Обаче без да я прочете! Така че те мразеха литературата, без да я познават. Знаем колко неизличимо е влиянието от собствените ни родители, защото го правим част от нас още в детството си и то остава завинаги. Дори когато родителите починат, ги сънуваме сякаш все още са с нас. Всичко можеше да стане причина за страх, религията беше налагана по същия начин, както тъпчат гъските в Страсбург за гъши пастет! Чувствам се като хром човек с копнеж за криле. Толкова за личния аспект. Що се отнася до самата страна, не е случайно, че почти всички ирландски писатели напускат родината си. И знаете ли защо? Ирландия, казва Джойс, изяжда писателите си така, както свинята изяжда прасилото си. Нарича я също „коптор претъпкан с прелати и кюрета“. Естествено, има го красивият пейзаж, поезията, приказките, жизнеността. Показала съм любовта и обвързаността си с мястото толкова, колкото съм показала и неприязънта си. Но хората си мислят, че съм показала само неприязънта.
Шуша Гупи
Затова ли в родното ви село направиха аутодафе на първия ви роман?
Една О’Брайън
Беше малко събитие, както приляга на изостанало място. Двама-трима отишли в Лимърик и купили „Момичетата от провинцията“. Свещеникът в енорията ги помолил да му дадат книгите, което и направили, а той ги изгорил пред църквата. Обаче много хора прочели романа. Майка ми беше много строг съдник; мислеше ме за позор. Това е тъжното – отнема ти половин живот да се измъкнеш от тъмата и глупостта. Изпълва ме с гняв, също и с жалост.
Шуша Гупи
Мислите ли, че след всички тези години и чрез книгите ви, сте изгонили демона си и той вече е оставен на мира?
Една О’Брайън
Надявам се, че не, защото човек се нуждае от демоните си, за да твори.
Шуша Гупи
След малкото аутодафе, нещо подобно случвало ли се е?
Една О’Брайън
Забраняваха книгите ми, но когато сега ходя в Ирландия, хората се държат любезно, макар че зад гърба ми злословят. И пак да кажа, Ирландия се е променила. Има много млади хора, които са атеисти или по-малко религиозни. По ирония, те не биха се интересували от ранните ми романи – биха ги сметнали за нетактични. Възхищават се на английски и американски неща. Ако сега отида в някой салон за танци в Дъблин, ще се чувствам толкова извънземна, колкото в дискотека в Оклахома.
Шуша Гупи
Не сте политически писател, защото, както сама казвате, политиката се занимава със социалното и външното, докато вие се интересувате предимно от вътрешния психологически живот. Въпреки това, имайки предвид емоционалната ви обвързаност с Ирландия, как сте се държали настрана от ситуацията в Северна Ирландия – тероризъм, ИРА и т. н. ...?
Една О’Брайън
Написала съм дълъг материал за Северна Ирландия за немското списание Щерн. Чувствата ми за всичко това са толкова разнопосочни. Смятам, че е откачено, т. нар. религиозна война, в този момент и в този век. В същото време, не понасям реториката на юнионистите; имам предвид, че Ирландия е само един малък остров и тези шест графства не принадлежат на Великобритания. В еднаква степен ненавиждам тероризма, който и да го произвежда: ИРА, арабите, израелците. Но когато бях в Северна Ирландия, за да проучвам и напиша статията, осъзнах, че католиците са граждани втора ръка. Живеят в ужасни гета, в бедност и не виждат начин условията им да се подобрят. Не съм писала роман, базиран върху Северна Ирландия, просто защото не я познавам достатъчно. Не харесвам лицемерието – то идва от политиците. Писателите трябва да бръкнат надълбоко, за да го преживеят. Може да отида и да поживея за известно време, за да открия какво точно е и да пиша за това. Но до този момент съм се въздържала да пренеса темата в книга просто като наблюдател, воайор.
Шуша Гупи
Да се върнем на Вирджиния Улф… Защо и кога тя стана нещо като мания за вас? В края на краищата, двете сте различни като писателки и личности.
Една О’Брайън
Първо прочетох критическите ѝ есета „Обичайният читател“ и съзрях жена, която обича литературата, за разлика от много критици, които просто я използват. Есетата са върху Хазлит, Уърдзуърт, Харди, много писатели. Първо ме порази щедростта на ума ѝ и неговата проницателност. По-късно прочетох „Към фара“ и любимия ми роман „Мисиc Далaуей“, който е много свеж и бодряшки. После ме помолиха да напиша пиеса за нея и аз започнах да чета всичко, което е написала – дневници, писма и пр. … Осъзнах, че се е раздавала толкова много, толкова безсрамно. На фотографиите е някак резервирана, като донякъде е била точно такава. Но в дневниците и писмата си тя казва всичко! Ако си купува чифт ръкавици, трябва непременно да го изкаже на белия лист. И така започнах да я опознавам и да я заобичвам.
Шуша Гупи
Някои критици посочват, че в пиесата е неглижирана интелектуалната ѝ сила и донякъде злопаметността ѝ. Смятате ли, че това качество е вследствие липсата на сексуално удовлетворение?
Една О’Брайън
Имала е такава черта в характера ѝ, но наред с него и детската нужда от обич. Наричала е хора с имена на домашни любимци, чакала е съпруга си да се прибере у дома, обожавала е сестра си Ванеса и е търсела одобрението ѝ. Видях Улф като емоционално наранено, нуждаещо се човешко същество. Злопаметността ѝ е намалявала, със сигурност и тя би станала още по-голяма личност без това качество. Избрах онези нейни черти, които очертават дилемата ѝ, пътя ѝ към самоубийството. Друг писател, примерно английски хомосексуалист, би могъл да напише много язвителна, много остроумна пиеса за Улф. Надявам се, че моята е адекватна.
Шуша Гупи
Бидейки успешен автор на романи разкази, опитвате и драмата – пиеси и сценарии. Как ви се видя този жанр?
Една О’Брайън
Помолиха ме да адаптирам моя роман „Езическо място“ за сцената и това за мен беше нова възможност и перспектива. След това, вече с малко опит, подхванах и пиесата за В. Улф. Сега съм написала трета пиеса, която за момента носи заглавието „Дом, сладък дом“ или „Семейни касапи“. Смятам, че драмата е по-директна, по-подходяща за изразяване на страсти. Материал за драмата е конфронтацията. Тя се случва, а не се описва. Пиесата започва в едно ранно утро, гласът на ирландски тенор се разнася от грамофона – Джон Маккормак пее „Благослови този дом, о Господи, молим се“, след това го прекъсва изстрел, последван от втори. Светват светлините, появяват се мъж и жена, и разбирате, че е пиеса за страст и насилие. Направо се пристъпва към югуларната артерия.
Шуша Гупи
Когато започнете да пишете пиеса, роман или разказ, имате ли основната идея в главата си? Нещо, което отпочва процеса по създаване на творбата?
Една О’Брайън
Винаги имам първото изречение. Дори с първия ми роман „Момичетата от провинцията“, започнах с първото изречение, вече родено в главата ми, преди да седна и да го запиша.*
Шуша Гупи
Веднъж започнала, имате ли цялата схема в ума си или героите и сюжетът вървят по свой път и ви водят, както казват някои писатели на романи? Имам предвид, Балзак е бил толкова удивен и разтърсен от смъртта на стария Горио, че отворил прозореца и изкрещял: „Дядо Горио умря! Дядо Горио умря! ”
Една О’Брайън
Горе-долу зная, но не го обсъждам вътре в себе си. Като ходене насън е; не зная точно къде отивам, но зная, че ще стигна. Когато пиша, толкова се радвам, че извършвам тази дейност, че каквато и форма да вземе – пиеса, роман и пр. – съм благодарна на Съдбата. Приготвям дузина химикали и тетрадки.
Шуша Гупи
Когато успехът дойде и започнахте да ставате известна и акламирана, това отрази си ле на живота, работата и мирогледа ви по някакъв начин? Успехът нещо добро ли е за човека на изкуството или ограничава полето му на действие?
Една О’Брайън
Зависи от степента на успех и духа на човека. За мен беше много приятно да издадат романа ми, тъй като бях копняла за това. Но успехът ми не беше нещо кой знае какво. Не е бил огромен. Нито пък получих умопомрачителни средства – просто достатъчно, за да преживявам.
Шуша Гупи
Но вие имате доста голям социален успех: слава, публичност и т.н.. . .
Една О’Брайън
Не го осъзнавам по този начин. Посещавам социални събития повече като задължение, отколкото удоволствие и винаги съм отвън и наблюдавам какво става вътре, не обратно. Но съм благодарна, че съм имала достатъчно успех, за да не изпитвам отчаяние – безнадеждността ми изчезна. Несъмнено успехът допринесе за това да прекратя брака си. Омъжих се много млада. Съпругът ми беше атрактивна бащинска фигура – нещо като проф. Хигинс. Когато излезе първият ми роман и го приеха добре, промени нещата между нас се промениха. И без това щеше да се случи, но успехът ми го ускори. Тогава започна трудното; но когато си млад, имаш безгранична енергия – въртиш къщата, гледаш децата и изливаш тревогите си на белия лист. Не знам дали сега бих могла да го правя. Като погледна назад, осъзнавам, че съм една от хората с най-голям късмет на света, тъй като без значение колко съм паднала, нещо винаги ме кара да се изправя. Дали е Божията милост или просто селски инат?
Шуша Гупи
Може би е творческият акт на писане. Джон Ъпдайк веднъж казва, че в момента, който излее тревогите си на белия лист, те се превръщат в бучка захар!
Една О’Брайън
Мисля, че това е много опростено. Първоначалната болка, която провокира писането, не намалява, но е удовлетворяващо да ѝ придадеш форма и структура.
Шуша Гупи
Парите някога били ли са мотиватор? Вие пишехте много през шейсетте и все още го правите.
Една О’Брайън
Никога не съм писала нищо, за да печеля пари. Една история се ражда в главата ми, дава ми се, така да кажа и аз я записвам. Но може би нуждата да изкарвам хляба си и нуждата да пиша съвпаднаха. Зная, че пак бих писала, ако утре получа голямо наследство и винаги ще бъда разточителна с парите.
Шуша Гупи
Как организирате времето си? Пишете ли под режим, всеки ден? Филип Рот казва, че пише по осем часа дневно триста шейсет и пет дни в годината. Вие работите ли така усърдно?
Една О’Брайън
Е, той е мъж. Жените имат славното извинение, че трябва да пазаруват, да готвят, да чистят! Когато работя, пиша като в транс, на ръка, в такива тетрадки. Имах намерение да поразчистя, преди да дойдете! Пиша сутрин, защото тогава човек е по-близо до подсъзнанието, източника на вдъхновение. Никога не работя през нощта, защото дотогава оковите на деня са навсякъде, както писателят Джеймс Стивън го нарича: „Този равен тъп диалог на ужасните неща, които се привързват към крилете ми“, така че не сядам триста шейсет и пет дни в годината, защото не съм такъв тип писател. Де да бях! Може би не се вземам толкова насериозно. Друга причина защо не пиша постоянно е, че усещам, че съм написала всичко, което имах да казвам за любовта, загубата и самотата, за това да се чувстваш жертва и всичко останало. Приключих с тази тема. И още не съм се захванала с друга. Вероятно се движа в тая посока – надявам се и се моля това да е така.
Шуша Гупи
Когато пишете, дисциплинирана ли сте? Спазвате ли режим, отказвате ли покани, спите ли достатъчно?
Една О’Брайън
Да, но дисциплината не се състои в това. То е какво човек има да свърши. Импулсът е по-силен от всичко друго. И без това не си падам много по социалния живот. Той е само клюки и лошо бяло вино. Не си струва. Писането е като да носиш плод в утробата си. Ставам сутрин, пия чаша чай и влизам в тази стая да работя. Никога не излизам да обядвам, никога, но спирам около 1-3 следобед и прекарвам останалата част до вечерта, като върша разни неважни неща. Вечер може да почета или да отида на театър, или кино, да видя синовете си. Казах ли ви, че много чистя с мопа? Филип Рот казва ли дали чисти с мопа?
Шуша Гупи
Не се ли чувствате изнервена или самотна, ако сте работили цял ден и трябва да прекарате вечерта сама?
Една О’Брайън
По-малко самотна, отколкото ако ми е скучно на някоя вечеря. Ако съм изнервена, може да се обадя на някого от малкото си приятели, които живеят достатъчно близко, за да се притекат на помощ. Рилке казва: „Самотата е много добра практика за вечността.“ Самотата не е нещо непоносимо – депресията е.
Шуша Гупи
Преди филмовия сценарий за Жана Д’Арк, който пишете сега, станахте автор на други два сценария. Единият, „Зии & Co“ с Елизабет Тейлър в главната роля, стана високо-бюджетен холивудски филм. Как ви хареса това преживяване?
Една О’Брайън
Филмовият свят е населен с гангстери. Запознавала съм се с много продуценти и много малко от тях могат да бъдат обвинени, че са чувствителни или че се интересуват от писане. Те са бизнесмени, чийто материал е въображението на другите и това неизменно води до проблеми. Хората в шивашката индустрия или автомобилния бизнес се занимават със стоки, но суровият материал на продуцентите е преди всичко писателят. Така че не мога да кажа, че преживяването ми беше радостно. Но е възможно; ниско-бюджетни филми като „Момичето на Грегъри“ или „Момичетата от провинцията“ действително се правят. Имах чудесни преживявания по втория филм; нямаше четирима писатели, които да пренаписват сценария ми. Това ми възвърна вярата. Наистина вярвам, че киното и телевизията са медиите на бъдещето, повече от книгите, просто защото хората са твърде неспокойни. Влагам толкова в един филмов сценарий, колкото във всичко, което пиша – вярвам, че това е форма на изкуство и велики режисьори като Бергман, Бунюел, Хичкок и Фасбиндер също са го правили. Какво се случи със „Зии & Co“ – и какво обикновено става, когато се забъркаш с Холивуд – ами даваш им сценарий и после режисьорът или актрисата в главната роля дописва собственоръчно. Често могат да пишат сценарий толкова, колкото аз да съм мозъчен хирург! Така че просто го разпердушинват. И го правят по две причини: заради егото си и другата е невежеството. Не знаят нищо за писането и следователно си мислят, че могат да допринесат със свои идеи. Обаче, в театъра, когато актьорите искат нещо да се промени, първо питат автора.
Шуша Гупи
Ако някой има време да прочете само една от книгите ви, коя бихте препоръчали?
Една О’Брайън
„Езическо място“.
Шуша Гупи
Чувствате ли, че най-добрата ви книга, тази, към която се стреми всеки писател, все още не е написана?
Една О’Брайън
Най-добре да е така! Имам нужда да се развивам, да разширявам полето си на опит в писането.
Шуша Гупи
Когато казвате, че променяте живота си, имате ли също така предвид, че и темите в творчеството ви ще се променят?
Една О’Брайън
Да, смятам. Следващия месец ще чета лекция в Бостън за жените в литературата. Трябваше да стигна до тъжния извод, че всички велики героини в литература са били създадени от мъже. Имах една антология с творби на писателки със заглавието „Дръзки нови жени“, в която редакторът Барбара Алсън много мъдро казва, че всички писателки пишат за секс, защото сексът е техният биологичен живот, средата им и че за една жена сексуалната среща не е само механичното действие, което той може да е за един мъж, но – и тя използва тази прекрасна фраза – „амбреаж за вселената“. Писала съм доста разкази; не мисля, че искам да пиша повече. Дори ги намирам трудни за четене! Това не означава, че вече не се интересувам от любовта – това продължава, докато човек диша. Имам предвид, че няма да пиша за нея по същия начин.
Шуша Гупи
Дали има нещо общо с възрастта?
Една О’Брайън
Обезателно има. Отношението към секса се променя по два начина. Сексуалният живот става по-богат и човек осъзнава колко фундаментално нещо е, колко разнообразно и богато. В същото време, човек разбира, че е вид взаимна игра и че привличането го кара да прибягва до всякакъв вид схеми и стратегии. За някого отвън всичко е очевидно, дори абсурдно. Шекспир е прозирал през тази славна делюзия по-добре от всеки друг и „Както ви се хареса“ е най-смешната пиеса за любовта и тя самата е напоена с любов.
Шуша Гупи
А какво ще кажете за култа към целомъдрието? Новата книга на Джърмейн Гриър проповядва въздържанието – обратна реакция срещу десетилетие и повече разпуснатост. Вие повлияна ли сте от променящите се настроения?
Една О’Брайън
Винаги съм била за въздържанието, освен когато човек не може да удържи на изкушението. Знам, че промискуитетът е скучен, много повече от рибата с пържени картофи, което е утешително.
Шуша Гупи
Трудно ли ви е да пишете сексуални сцени, имайки предвид пуританското си възпитание?
Една О’Брайън
Съвсем не. Когато пишеш, не си мислиш за читателя, така че не чувстваш неудобство. Сигурна съм, че Джойс се е наслаждавал неимоверно, докато е пишел последните петдесет страници на „Одисей“ – прекрасната Моли Блум. Трябва да ги е написал наведнъж и си е мислил: Ще покажа на жените по света, че знам всичко.
Шуша Гупи
Какво мислите, че крие за нас бъдещето в областта на литературата? Дотук сте изразявали голям песимизъм. Примерно, миналата година във Франция бяха издадени почти триста романа и се прочетоха не много, освен онези, които получиха големите награди. Ще продължаваме ли до без край да пишем романи, а толкова малко да оставят следа?
Една О’Брайън
Както знаете, самото бъдеще е опасно. Но що се отнася до книгите, първо, съществува финансовият аспект на книгоиздаването. Книгите вече са много скъпи, така че първи роман с добро качество ще има по-малко шанс да бъде подбран. Примерно, нов роман от Джуна Барнс или Натали Сарот може да не бъде издаден. Ако „Вълните“ на Вирджиния Улф трябваше да се издаде днес, щеше да има плачевни продажби. Разбира се, книгите от вида „Как да…“, шпионските истории, трилърите и научната фантастика се продават с милиони. Какво би било страхотно – и от какво имаме нужда в този момент – е някаква изумителна приказка. Оня ден четох някъде, че пещерните хора не рисували това, което виждат, а каквото искали да видят. Това ни трябва в тези самотни изтрещели времена.
Шуша Гупи
Значи, ако успеем да спасим планетата, има ли надежда и за литературата?
Една О’Брайън
О, разбира се! Точно в този момент нечие въображение ражда нещо прекрасно, което може да ни разтърси. Да речем, че литература винаги ще има, защото въображението е безкрайно. Просто трябва да ни е грижа повече за него, отколкото за тривиални неща и за комерса в живота. След Бог литературата е следващото велико нещо. Джойс би възразил. Той би казал, че в същността си литературата е Бог.
* “Събудих се бързо и седнах рязко в леглото. ”
Заглавно изображение: Една О' Брайън, 1966 г.
Прочети в оригинал
© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics
Българска култура, комикси, художници, изкуство
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.