Васил Кичуков: По яворовски

Един, че два, че три......и месец почти дъждовни и градобитни дни. „Спри... Недей... Труд кървав, Боже, пожалей!”. Силно слънце, силен дъжд, жарко слънце, поредна порция дъжд… За кадем и градушка. А житото не пожънато вече месец след Петровден. Ах, тези бури, как увъртяха житните стъбла. Има ли посока, та да захванеш жътвата с комбайни? Само сърповете могат да свършат работа, а ние сме ги навесели по механите или захвърлили за старо желязо.

По-добре е невежият по убийствената за земеделеца обстановка много да не пита и допълнително да затъмнява почернялата селска душа. Но как да не споделиш мъката по почернялото зърно? Как да не разбереш човечеца, като не знае кога ще може комбайна да влезе в нивата! Буйналата трева е „бял кахър”, има начини за борба с нея, но тя допълва облачния пейзаж в душите.

В кварталната градинка няколко пъти през деня се събира мъжката група. Това са все земеделски производители, използващи собствените си земи. Не ме питайте как е възможно това! Прави сте, но злободневната тема за лошото време и непрестанните валежи и градушки вече е изчерпана докрай, а работата невъзможна. Как така изчерпана, пак ще попитате! Хората вече претръпнаха и на какво да се надяват? То човек коментира, когато има надежда, а то къде да я видят хорицата.

Не, не пият алкохол, за да избягат от действителността. Кафето стана „любимо” питие, но не за сладка приказка, както е по кафенетата и заведенията, а за мълчалив разговор. Участва и „биричката” в ръцете на някой от присъстващите.

Мъжете обичат да се заглеждат и коментират преминаващите жени. После се поклюкарства се по адрес на някоя или някой за настроение на групата.

Научават се много от пресните новини в селото, района и чак из България и Европата. Все пак се заглеждат, мъжка му работа, но коментарите почти липсват. Новините от района са откъслечни и недостатъчни. На преден план излизат направата на домашно вино, варенето на ракията и кой казан е по-добър. Ето тук пак запецват работите, защото годината не е гроздова. Асмите загиват без листа, зърната по гроздовете се пукат и гният. Какво като си пръскал и продължаваш с надежда, и без нея, но това е селската човешка направия.

Синоптиците не са виновни, а природата ни се сърди и наказва, защо ли? „Кой,...кой ще ни каже....” се пее в песента на Васил Найденов. Явно още никой не може да зарадва измъчените последни „мохикани” на земеделското поприще.

Карикатура: @Георги Чепилев

Васил Кичуков в Диаскоп

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.