Мери Джо Солтър: Какво прави едно стихотворение хубаво

Интервю на Алейна Ренц с Мери Джо Солтър

В близко бъдеще някои машини ще започнат да пиша все по-добра поезия, или поне поезия, която хората харесват (и каква е разликата?)

Мери Джо Солтър

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Като гост-редактор на „Най-доброто в американската поезия 2024“, Мери Джо Солтър прекарва годината в проучване на литературни списания, за да подбере 75 от най-добрите стихотворения, написани от 75 поети. Да си в тази подборка е лелеяно признание, но да си избран за редактор е почетна позиция, с която са удостоявани само няколко елитни автори; редактори в минали години са били Луиз Глик, Джон Ашбъри и Терънс Хeйс. Солтър, почетен професор в Семинарите по писане в „Джон Хопкинс“, се присъединява към тях за 39то издание на антологията – подбор, който е свидетелство за непреходното значение и силата на поезията.

„Поезията трябва да говори за съвременни проблеми и на нашите съвременници.“, казва Солтър. „От друга страна – а поезията е пълна с парадокси – тя също трябва да се занимава с неща, които са по-универсални или непреходни.“

Резултатът от работата - антология, издадена от „Скрибнър“ през септември, отразява модерните начини и притеснения. Поетите сканират QR кодове, за да си поръчат „матча лате“ (Джесика Грийнбаум, "Всеки следващ момент") и отстраняват мейли в пощата със спам (Джефри Харисън, "Съобщение от Тони Хоугланд"). В стихотворението „Миазма“ на Крис Чайлдърс КОВИД пандемията вдъхновява едновременно досада и ужас, докато в „Списъци за пазаруване“ на Сара Лужай“ поетесата се чуди какво точно да изпрати на приятелка в разкъсваната от война Украйна. Съвременното се настанява удобно до класическото; редом със стихотворенията за КОВИД или Украйна са поместени такива, в които се споменава „Одисей“ на Джойс или се прави алюзия с Т. С. Елиът. Наскоро списанието „Джон Хопкинс“ се срещна със Солтър, за да разговаря за антологията и мястото на поезията в нашия бързо променящия се свят.
 

Като редактор на антологията с поезия „Нортън“, вие сте свикнали с нещо, за което си представям, че е трудна задача: да отсеете набор от страхотни стихотворения, за да отделите най-добрите. Как ви се видя този процес?

Наистина беше забавно. Работих върху три варианта на антологията за поезия „Нортън“, но във всяко от тях имах двама асистенти. Беше ми интересно да съм редактор на „Най-доброто от американската поезия 2024“, защото бях единствената, която правеше окончателния избор. Дейвид Леман, редактор на поредицата, измисля цялото нещо преди 37 години и то е имало 38 различни гост-редактори. Той прави предложения, но винаги казва, че решението е наше [на гост-редактора], така че този път най-голямата промяна за мен беше, че всичко зависеше от собствения ми вкус. Също така имах свободата да подбера само стихотворения, които са публикувани през 2023 г. Читателят разбира, че не се опитвам да съставя, така да се каже, канон на световната поезия; просто казвам, че това ми се харесва лично на мен за тази година.

Какво точно търсехте в стихотворенията? Какво лично за вас представлява едно хубаво стихотворение?

Част от това е чувството на удивление или това да не разбирам накъде върви стихотворението. Друга част може да е чувството за хумор, което, според мен, е доста важно в поезията и много читатели го подценяват. Ако мога да прочета едно стихотворение три или четири пъти и то е все така забавно, това е знак за умозрителност, с която искам да общувам. Също така, търсих възрастово разнообразие, различен опит в писането на поезия. Исках да има много млади гласове в антологията. Имаше и такива, които са по-възрастни и от мен. Исках да се получи нещо като сечение на различните видове поети, които в момента творят поезия.

В антологията има шест стихотворения от завършили Семинарите по поезия: Армен Давудян, Габриела Фий, Крис Чайлдърс, Стивън Кампа, Ричи Хофман и Клер Уомънхолм. Какво е за вас да можете да дадете рамо на бивши ваши възпитаници?

Толкова много се възхищавам на поетите, които изредихте. Те пишат стихотворения, които ми се иска да бях написала аз самата. И точно това изпитвам за останалите автори в антологията. Истината е, че всеки от тях си е уникален по своему. Те не са аз. Просто си пишат своето.

Тъй като самата вие сте поетеса, какво е чувството да създаваш книга изцяло от чужди стихотворения?

Доставя ми удоволствие. Има много отлични поети, които пишат поезия и когато работих върху антологията „Нортън“, можех да включа само известен брой автори, които все още са живи и творят. Тази книга беше начин да празнуваме онова, което правят другите. Вместо да се чувствам виновна, че не включвам много други автори – което изпитвах с [„Нортън“]— в този случай просто имах усещането все едно притежавам тайната, все едно купувам подарък за рождения ден на 75 човека и никой от тях не знае, че го правя.

Докато четях въведението ви, наистина бях поразена от размислите ви за изкуствения интелект и бъдещето на поезията. Пишете: „Днес на стихотворенията, които пишат машините…, обикновено се гледа с лошо око. Но в близко бъдеще някои машини ще започнат да пиша все по-добра поезия, или поне поезия, която хората харесват (и каква е разликата?). Поезия, написана в сътрудничество между машина и човек, все повече ще наподобява човешката.“

Нямам представа дали предположенията ми, които са доста мрачни, ще се сбъднат. Но наистина ми се струва, че ентусиазмът, с който като цяло се посреща ИИ от толкова много хора, е проблем. Има случаи и начини, при които ИИ спасява животи и ще направи огромна положителна промяна. Никой не се съмнява в това. Н когато става въпрос за интелектуален труд – това е важното за „Хопкинс“ – професорите ще трябва да казват на студентите си или да не ползват ChatGPT, или да се научат как да го интегрират в собствената си работа. Фактът, че често не можем да разберем разликата между творческа работа, написана от машина и такава от човек, не е защото поначало хората не пишат по-добре от машините; причината е, че това, което се подава на тези машини, най-често не става. Много ще ми е интересно да видя резултата от процес, при който ИИ използва, примерно, материал само от най-добрите поети, както като цяло се приема от хората през последните няколко стотин години. Би било наистина интересен експеримент.

Забелязала съм една любопитна тенденция, в настоящата антология и като цяло в съвременната поезия, при която хората пишат повече отколкото преди за досадното в ежедневието. Кийтс, примерно, никога не е писал за всекидневните задължения, но в тази антология има стихотворение от Брандъл Франс де Браво, озаглавено „След екстаза, прането.“ Какво мислите за тази новост?

Това, което прави поезията, наред с други неща, е да ни накара да забавим темпото и да признаем, че не сме обръщали много внимание. Ако ходим в обществена пералня всеки вторник, вероятно сме изпаднали в механичен умствен режим, при който не забелязваме някои неща. В зависимост от самия поет, човек или казва след екстаза, прането или след прането, екстаза. Но в моя случай животът се освобождава от баналното, когато спрем да мислим или чувстваме автоматично. Когато сме удивени от някое чувство, това най-вероятно ще доведе до написването на по-хубаво стихотворение, отколкото, ако не сме.

Зима, 2024

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.