Димитър Герганов: "В сянката на Боговете. Войната за Тракия"

08.01.2014
Снимка 1

...Вървях по матово обсиданово поле, което се простираше отвъд хоризонта. През няколко метра шахматно разположени се извисяваха хиляди стълбове от същия черен материал.  Високи към три метра и с диаметър около един, те завършваха със заострен шпил. Истинска шантава гора от абаносови копия на призрачна армия. От това, което трябваше да бъде небе, треп­теше искрящо бяла нажежена светлина. Ама че странно място – помислих си, – що за болен мозък би създал такъв свят? Крачех между стълбовете все по-навътре и по-навътре. Мястото изгле­ждаше призрачно, но имах усещането, че съвсем не е празно. На гърба си усетих приятната успокояваща тежест на ромфея. Откъде ли се бе взела? Изтеглих я през рамо и подсвирнах от удовол­ствие. Класическата ромфея беше нещо средно между копие и меч – тънко едностранно острие около шейсетина санта, вбито в малко по-дълга дръжка. Страховито оръжие, което преди­з­викваше ужас сред враговете, особено при разкъсан боен ред.

Можеше да се използва за сечене, мушкане и понякога дори за хвърляне. Тази обаче беше различна – приблизително същата дължина на металната част, но с по-къса дръжка. Перфектен баланс, лека и удобна, тази ромфея можеше да се справи с всеки гръцки меч. Дори Ахил нямаше шанс срещу това – някак се изплъзна от мен. Макар че Ахил... с него никога не се знаеше...

Май траките от високите планини на югоизток правеха подобни оръжия. Имаше толкова много неща, които ми се губеха, приличах на фокусник, бъркащ в торба. Само дето не беше моята и всеки път, когато излезеше нещо, най-изненаданият бях аз. Огледах по себе си и за други придобивки, но такива нямаше. Бях в зелен хитон, сандали и кожен колан с калъф, преметнат през гръб. Е, имах ромфеята и нещо ми казваше, че съвсем скоро ще ми се наложи я използвам. 

Така и стана – неочаквано иззад стълб отдясно излезе воин с щит и меч. Спартанец – мисълта дойде неканена и по-добре, защото гадни копелета бяха тия. Баш милитаристи на милита­ристите – страховити воини и безмилостни убийци. Кръгъл щит с два грифона, бълващи огън, и късият, разширяващ се към остри­ето, меч. Метална ризница и чифт студени очи, които пронизваха през цепките на шлема. Нямаше нужда от приказки, воинът удари церемониално щит в меч и нападна по-бърз от оса. Не знам как оцелях в първата атака, острието мина на по-малко от пръст покрай хълбока ми. Завъртях се и отстъпих бързо три крачки назад, стиснал ромфеята с две ръце пред мен. Имах предим­ството на дължината и нищо друго. Спартанецът бе брониран, а наличието на щит правеше битката почти предрешена. Атакувах ли, щеше да ме блокира с него и ако бе достатъчно близо – да ме разпори. Той бе наясно и нападна отново с щита напред.

Отстъпих, докато усетих, че допирам с гръб един от шпиловете.  Плъзнах се надясно и мечът му откърти парче обсидан на мястото, където само преди миг се намираше гърлото ми. Замахнах над глава в разсичащ удар, но бях блокиран. Е, беше твърде оптимистично – помислих си механично. Врагът нападаше с идеята да ме притисне, а аз отстъпвах до някой шпил и се плъзгах встрани. Пазех дистанцията в тази смъртоносна игра на котка и мишка. Теоретично по него имаше повече железа и би трябвало да се умори първи. Да, ама не, този бе спартанец – припомних си, дишайки все по-тежко. Човекът методично напираше, жаден за кръвта ми. Трябваше да опитам нещо, и то бързо, гърците бяха по измамите, но и аз бях понаучил нещичко. Направих две допълни­телни крачки назад и се хванах за корема, падайки на коляно.

     Воинът, явно решил да приключва, се спусна с меч напред и отворен щит. Миг преди да ме прониже, се претърколих стра­нично и замахнах ниско. Усетих пукота на раздрана плът и приятното пращене на строшени кости. Изправих се бързо, а спартанецът се завъртя вече с щит напред. Твърде късно, десният му крак не ставаше за нищо. Погледнах го в очите и да, беше разбрал, но нямаше страх...

***

...Не бях подготвен за леда, който ме прониза. Нямаше такъв студ в света на живите, пък и това беше само началото. Разпадах се на частички, коя от коя по-ситна, тялото се разбяга след секунда, съзнанието го последва миг по-късно. Бях хиляда същности и никой, имах спомени, които се про­сти­раха до началото и не означаваха нищо. Виждах колесницата на Хелиос сред звездите, едни се раждаха, други умираха. Опа­шати комети се стрелкаха, извили дълги опашки. Черни дупки поглъщаха светлина, за да я повърнат другаде – като преял затворник на царска трапеза. Водите на Стикс носеха умора, чийто произход можеше да се проследи еони назад. Ентропия в най-чистата форма, вкусна като боров мед и ледена като планинска вода. Течението на реката се движеше по някакъв свой си начин. Завихряше се във всички посоки – горе и долу, ляво и дясно бяха относителни. Дори за напред и назад не бях съвсем сигурен.  

Според всички закони на мирозданието не трябваше да изпитвам каквото и да е. Бях се разпаднал, разградил, разтворил и едва ли ми се полагаше нещо по-различно от покой и безраз­личие. Да, ама не стана така, усещах, чувствах, виждах и възприемах. Това, изглежда, предизвика някакъв смут, защото започнах да долавям хор от гласове. Бяха възмутени и ядосани, сякаш тлъсто мазно петно беше наклепало снежнобелите им чаршафи – "... катастрофа... жив... как са допуснали... жив... отврат... гадост... пфу... махнете го"...

***

...Бойното поле предлагаше зловеща гледка, която можеше да изправи косите и на най-коравите мъже. Дори подземният бог на смъртта Танатос изглеждаше смутен. Такава хекатомба не беше виждал от времето на Троянската война, а дори и там като че ли размерите отстъпваха. Десетки хиляди трупове лежаха във всевъзможни пози. По гръб и по очи, странно прегънати, други така оплетени, че направо неразличими. Имаше без глави, без  крайници и с извадени вътрешности. Неизброими ята пернати – гарвани, врани, свраки, кълвяха, без да бързат, месата на мъртвите. Първо започваха от очите, които явно намираха за деликатес. Помагаха им стотици чакали и диви кучета – те пък разнасяха черва и дреболии с доволен вой. И други създания, невидими за очите човешки, пируваха с грозни писъци. Острите като кинжали зъби на керите подбираха още топли тела, студените оставяха на местните. Не си пречеха едните и другите, смърт на полето имаше предостатъчно. Танатос погледа още малко, разпери огромните си черни крила и полетя. Доклад имаше да споделя, нетърпелив беше напоследък Господаря...

 

откъси от книгата на Димитър Герганов
"В сянката на боговете. Войната за Тракия" тук

 

графики: Йордан Велчев
                Йордан Велчев в "Диаскоп": "Тракийска земя"

 


 

редактор: Христина Мирчева