Робърт Редфорд. Естественият

Да изкачиш планината е интересното, а не да застанеш на върха. (Р.Р.)

Робърт Редфорд е истинският артист-активист-индивидуалист. Преди петдесет години той постави началото на лидерството си в природозащитни каузи. Преди тридесет стана кръстник в прощъпулника на независимото кино, когато създаде филмовия фестивал „Сънданс“. А на осемдесет и една два пъти носителят на „Оскар“ все още се държи в занаята: правенето на филми. Майкъл Хейни разговаря с иконата.

Джеймс Грисъм, 16 септември 2025

 

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

От „Ескуайър“/октомври 2017
 

Изкушаващо е да възприемаш Робърт Редфорд като златното момче. Мъжът, на когото никога не се е налагало да се трепе, за да го постигне. Мъжът, който го имаше, защото му бе дадено, заради външния му вид. Мъжът, който, както писателят Джеймс Солтър се изразява за Редфорд на четиридесет, след като вече е изковал невероятния си успех, има аурата на приказния живот: „Все едно, докато разглежда менюто, той е могъл да избере живота си.“

Реалността на живота на Редфорд, както тази на когото и да било, е доста по-сложна.

Син на млекар, той израства в Санта Моника, Калифорния. Обичал да играе бейзбол и му е предложена стипендия за университета в Чикаго, но в края на първата година там, точно след като почива майка му, го изхвърлят от отбора и е помолен да напусне университета. (“Загубих стипендията много бързо, след като открих пиенето“, споделя той.) В силното си желание да стане художник, заминава за Европа, за да учи, но се проваля. Връща се в Ню Йорк и се озовава в театрална трупа.
Точно там, докато играе в постановка на „Чайката“, го забелязва агент от Бродуей. Следват няколко малки роли, преди да се прояви истински в „Боси в парка“ на Нийл Саймън – роля, която през 1967 г. ще изиграе и на филмовия екран в партньорство с трийсет и една годишната Джейн Фонда.

Две години по-късно Редфорд преборва Стив Макуин и редица други актьори, за да е звездата до Пол Нюман в „Буч Касиди и Сънданс Кид“. Редфорд е на тридесет и три, а филмът го изстрелва в полет към обожествяването. През следващите десет години той играе главните роли в най-иконичните филми на 1970те: „Кандидатът“, „Джеръмая Джонсън“, „Каквито бяхме“, „Ужилването“, „Великият Гетсби“, „Трите дни на кондора“, „Цялото президентско войнство“, „Електрическият конник“ ) и всъщност определя представата за мъжественост на десетилетието.

До 1980 Редфорд е на върха на филмовата си кариера. Време да акостира, нали така? Грешка. Вместо това, на четиридесет и две той решава да се развие като артист, да създаде новото си аз като режисьор. Избира любопитен материал за първия си филм: роман за чувствителен тийнейджър, който се възстановява след опит за самоубийство и се бори да извоюва приемането от страна на родителите си и прошката им, докато се влюбва. Филмът е „Обикновени хора“. Номиниран е за шест награди на филмовата академия и печели четири, вкл. за най-добър филм и най-добър режисьор.

Следващата година Редфорд отново сменя предавката. Така разполага  новооткритото си влияние зад камерата, че да стане ментор на ново поколение актьорски таланти. „Исках да върна нещо, да дам, както на мен беше дадено“, казва той. Дава достъп до земите си в Юта – два акра, които е закупил през 1961 за петстотин долара и е увеличил през годините – и създава филмовия фестивал и институт „Сънданс“.

Сега Робърт Редфорд се завръща с нов филм по „Нетфликс“, адаптация на романа „Душите ни нощем“ на Кент Харъф, творба за мъж (Редфорд) и жена (Фонда), които намират любовта в малък град в полите на планината Рокис в Колорадо.

Разговарях с Редфорд в апартамент в дискретен хотел в Горен Източен Манхатън. Преди да пристигна, бях писал на актьор, който беше работил с него. Казах му, че впечатлението ми от проучването на Редфорд е, че е човек, който е резервиран, дистанциран. „Не е толкова дистанциран, докато е зает с нещо“, реагира актьорът.
 “Зает с онова, което се върти в ума му, с каквото е гледал и как възприема всичко това. Учил е за художник. Той е прекрасен слушател.“ Когато Редфорд влезе в апартамента, той се усмихна и протегна ръка за поздрав.“ „Здравей“, каза той. „Боб Редфорд“. Носеше черни дънки и черна фланелка с надпис ЗАЩИТАВАМ НЕПОКЛАТИМАТА СКАЛА (индиански резерват в Северна Дакота). На осемдесет и една е и все още във форма. Косата му е все така за завиждане, но вече посребрена. Докато стояхме в коридора, той погледна към количката на рум-сървиса, която бяха докарали преди минути. Беше сервиран обяд. Редфорд изглеждаше объркан. „Странно, тъкмо закусих.“ Сви рамене и ни поведе към две канапета, обърнати едно срещу друго.

Имахте ли ясна представа за живота си?

Имах. Започнах с това да се махна от Ел Ей (Лос Анджелис). Първоначално не се получи, но после си върнах контрола. Бях в положение, в което или ще се удавиш, или ще изплуваш. Беше среда от вида ниски слоеве на работническа класа. Не бяхме бедни, но клоняхме натам. Реших „Измъквам се от това и ще стигна докъдето мога, само да е по-далеч.“

 
Чарлз Робърт Редфорд-старши със сина си Робърт Редфорд. Санта Моника, 1936 г.

Когато бях дете, най обичах да рисувам. Но рисуването се смяташе за тривиално занимание в семейството ми. В училище, под чина, обикновено рисувах, защото се отегчавах. В трети клас ме хвана учителката и каза: „Г-н Редфорд, защо не донесете каквото там правите и да ни покажете кое е по-важно за вас?“ Вместо да ми се скара, тя рече: „Ще сключим сделка с теб. Тук ще поставим статив. Всяка сряда ще ти даваме петнайсет минути да нарисуваш история, но ще трябва да обещаеш, че после ще внимаваш.“ Това ме спаси. Ако ме беше наклепала, не зная дали щях да го преживея, бях толкова млад. Никой не ми беше казал, че е безнадеждна работа. Тогава осъзнах, ще вървя в тая посока, която ме отведе в Европа. Само това съм искал винаги. Казах си: „Искам само да се махна от тая страна. Искам да попадна в нова обстановка, нова култура и да се опитам да стана художник на нова територия.“ Тогава животът ми започна наистина. Трябваше да живея доста пестеливо. Навсякъде пътувах на автостоп.

Не ви е било лесно. Не сте успявали в изкуството. Доколкото съм чел за вас, сте преживели нещо като нервен срив.

Оттам се провалиха нещата. Предоверих се на един глас, този на преподавателя. Беше голяма грешка, докато той не ми го напомни. Всички ония платна, за които нямах търпение да му покажа, накрая разочарованието беше опустошително. Той се произнесе: „Като цяло просто ме копираш.“ А аз не го осъзнавах. Направо се сринах, бях само на деветнайсет. Мислех си, край. И тогава дойдох в Ню Йорк.

Изглежда баща ви не е бил съгласен и не ви е насърчавал да се развивате в изкуството.

Той нямаше вина. Имах нужда да се измъкна оттам. Имах нужда да съм на чисто, празно пространство, защото оная къща бе пропита от мисли, които не споделях. Баща ми е израснал почти в бедност в Нова Англия. Като тийнейджър са го изпратили в Калифорния, защото не са могли да си позволят да отглеждат двама сина. Страхувал се е до смърт от бедността. Заловил се е за работа, която е била сигурна. Когато се заявих пред него, явно свободомислеща личност, той се притесни. Смяташе, че няма да оцелея. Това му беше опасението. Искаше да се захвана с нещо сигурно, да уча в Станфорд. Имах късмета да се добера до Боулдър, Колорадо.

А той просто правеше това, за което е смятал, че е правилно. Отне ми време да го разбера напълно. Смятах, че най-доброто за мен е да отида в Европа, където никой няма да ми пречи. Обичам това чувство. Когато бях във Франция, после в Италия и Испания, ми беше хубаво – но и малко страшничко – да знам, че никой няма представа къде съм и не ме познава.

Още помня: бях в Кан и пътувах на стоп, не можех да си позволя хотелска стая. Спях на кея, в спален чувал, а през деня обикалях улиците. Срещнах една по-възрастна жена; някъде с двайсет години по-голяма от мен. Имаше малко магазинче. Както и да е, сприятелихме се и станахме много близки, така че поживях малко там. Разхождахме се и тя ми каза: „Защо си толкова нещастен? Главата ти е все клюмнала. Повдигни брадичката. Погледни към слънцето.“ Не го осъзнавах. Когато ми го каза, повдигнах взор и изведнъж сякаш всичко се промени. Това просто е съдбовен миг, някой, който се появява и после изчезва от живота ми. Но това, което тя представляваше като човек и на каквото ме научи, ми повлия ужасно много. „Защо си унил?“ Винаги си задавам този въпрос.

Ако такъв шанс се появи в живота ти, не може да не мислиш, че поради някаква причина някой просто те е побутнал по пътя ти, а никога не ти се е случвало някой да го прави… Трябва да имаш желанието да те побутнат. Да си открит и, когато се случи, да искаш да го направиш. Ако се затвориш, какъв е смисълът?

В ума си чувате ли все още негативния глас на баща ви?

Все още го чувам. Човек трудно забравя тия гласове. Има част от семейството ми, която малко ме нарани. Майка ми беше от Тексас – много сърдечна, жизнена, все се смееше, винаги поемаше рискове, окуражаваше ме да го правя и аз. Баща ми беше повече за непоемането на рискове, защото това може да те доведе до ужасна положение.
Баща ми произлизаше от семейство, където водевилът е бил на почит. Дядо ми и Юджийн О’Нийл са били близки приятели. Така че е имало доста поезия, но най-вече е имало едно злобливо остроумие, и баща ми, и дядо ми бяха такива. Макар че баща ми бе по-консервативен, беше остроумен, с мрачно чувство за хумор.

Наследил съм го от него, но съм наследил и духа на майка ми – „Ами хайде да се впуснем, да го направим!“. Мама знаеше, че мога да се справя с всичко. Тя беше единствената, която ми го казваше; човекът, който наистина вярваше, че ще успея. Насърчаваше ме постоянно да съм с открито сърце. И като тийнейджър го приемах за даденост.

Когато тя почина – бях много млад, на осемнайсет – у мен остана съжалението, че не можах да й се отблагодаря. Когато пораснах и осъзнах какво се е случило, какво се е опитвала да направи, ми блесна: О Боже, тя наистина ме е окуражавала да се махна и да си опитам късмета. Като ти се случват нещата от живота, преди да заспиш нощем, си мислиш за какво съжаляваш. Твърде късно осъзнах, че е имала много положителна роля в живота ми, а аз не можах да й благодаря.

Тя е починала в края на първата ти година в колежа?

Да. [Въздъхва.] Мисля, че когато се случи, някак си се освободих по отношението на отговорност за семейството. Тъжен съм, но и свободен.

Спомняте ли си къде бяхте, когато тя почина?

Понякога нещата се усещат. Нямаше причина да смятам, че ще умре. Бях сам в спалното помещение в общежитието, имаше само един телефонен апарат в края на коридора. Той звънеше и наоколо нямаше никой друг, затова си помислих: е, явно трябва да  вдигна. Докато вървях в коридора, си казах: „Сигурно е за мен“. Така и стана. Обаждаше се баща ми да ми каже, че мама е починала. Почувствах нещо – толкова странно. Мисля си за оня момент от време на време.

Кога почина баща ви?

Снимах „Там тече река“. 1992. (Въздъхва.) Както и да е.

В „Душите ни нощем“ героят ви е човек с морален код. Внесохте ли в ролята нещо от собствената си ценностна система?

Възприемах го като герой, който е нещастен, който е направил грешки в живота си. За да избегне нови, той се изолира. Мисли си, по-сигурно е да съм сам. Просто ще се оттегля и ще живея живота си в самота. И после се пробужда заради Ади [Фонда]. Хареса ми това, че има някаква непохватност, когато осъзнава, че се пробужда за живот. Мисля, че това ме вдъхнови – героят, който ще се пробуди в момент от живота си, когато изобщо не е мислил, че отново ще му се случи. Наричаме го втори шанс или нещо такова. Просто ми хареса идеята в историята. Онази реплика „Можеш да потънеш или да изплуваш“. Това, което помага за съвземането, е силата на жената, защото тя има волята да поеме риска.

Какво ви привлече към книгата?

Беше прекрасно написана. А и става въпрос за някои от местата, които познавам добре – Колорадо, малкия град. Но основното е, че се фокусира върху втория шанс, по отношение на любовта. Как точно, когато не смяташ, че е възможно, нещо се случва и си прероден, енергизиран и отново намираш любовта.

Репликата на Джейн Фонда „Цял живот се притеснявам какво ще кажат хората“ – това е затвор, в който се поставяме сами. Тя  активира героя и това е едно от нещата, които ми харесаха: история за силна жена. Тя поема риска. Тя кара нещата да се получат.

С Джейн работихте ли по проекта?

О, да. С Джейн имахме много специална връзка, датираща чак от „Преследването“ [1966]. Просто си паснахме. Какъвто и да е бил животът й – къде ли не – какъвто и да е бил моят живот, когато се съберем, всичко друго се забравя. Просто сме тя и аз и работим заедно. Нямаше нужда от много анализи. Всичко си дойде на място.

 

Когато се появи проектът, си помислих, че от това е нещо и за двама ни. Помня Джейн като много силна жена. Фурия е. Поема рискове. Винаги съм й се възхищавал за това. Героинята й движи историята; това е перфектно за Джейн. Щеше да ме накара да поема риск с героя. Затова й изпратих книгата. Тя реагира мигновено. „Участвам!“

Играете мъж, който като вас копнее да е художник.

Така е. Имаше някои сцени и реплики, с които допринесох. Когато бях млад, си казах: „Трябва да вземеш всичко от живота.“ Винаги става въпрос за поемане на рискове. Заставяйте се да изследвате колкото се може повече неща. Намерете себе си. Защото понякога си мислим, че сме се намерили, но то е само част от нас. Не сме се раздавали докрай там, където правим грешки и нещата не се получават, но поне сме разбрали и открили нещо. Усещах, че такъв е трябвало да бъде животът ми.

Хората търсят ли ви за съвет?

Избягвам да давам съвети. Единственият, който бих дал, е да се внимава. Нямам предвид в екранчето на устройството в ръката ви. Говоря за света на природата. Прекарвал съм много време да образовам децата си за природния свят, като съм правил така, че да са част от него. Казвах им: „Искам да слушате, да наблюдавате.“ Толкова много технология навлиза в живота ни, което ни отдалечава от природата, затова предпочитам противоположното.“

Снимали сте „Цялото президентско войнство“ – основополагащ филмов разказ за Уотъргейт и Никсън. Някои хора сравняват Тръмп с Никсън. Какво мислите?

Не знам дали може да се сравняват. Толкова са различни. Какъвто и да е бил Никсън, каквато и тъмна страна да е имал, той беше осъществен политик. Беше човек, който беше преминал през процеса, познаваше правилата. Отсрещната страна има повече  незнание и невежество. Просто смятам, че не се осъзнава напълно какво точно става. Не мога да ги сравнявам.

В момента работя върху нещо, което е доста важно за мен. Има връзка със собствената ми история в политиката. Бях приключил със заснемането на „Цялото президентско войнство“ и самият начин, по който това стана, си е цяла история. Всичко започна с „Кандидатът“. Никой не знае за тази връзка. Бях на обиколка с влак за промотирането на филма „Кандидатът“, пътувах от Джаксънвил, Флорида на юг към Маями, точно като кандидатите за президентския пост през 1972 г. На тази обиколка журналистите сипеха клюки за нахлуването в щаба на демократите предната седмица. Зададох въпрос: „Какво стана с тая история? Затихна толкова бързо.“ А те отвърнаха: „О, въобще не се е разминало.“ И ми казаха защо: Никсън ще спечели с голяма разлика в гласовете. Действа светкавично. Не бихте искали да сте за грешния кандидат, така че никой няма с пръст да го пипне.

Толкова се депресирах. Прибрах се вкъщи и започнах да ровя из вестниците, за да видя дали е истина. Така попаднах на имената на двама автори, който се появяваха най-често: Удуърд и Бернщайн. Както и да е, да не съм многословен, работата стана дебела. Когато прочетох кои точно са – единият евреин, другият бял англо-саксонец протестант; единият републиканец, другият либерал; единият доста добър писател, другият не толкова добър; не се харесвали един друг, но трябвало да работят заедно – помислих си, защо да не направя кратък чернобял филм с двама неизвестни актьори, който бих могъл да продуцирам. Реакцията [от Холивуд] беше: „Ами, сега, не мислим, че е много интересно. Ако ще го правиш, трябва да участваш.“ И така с Дъстин [Хофман] нагазихме здравата в света на журналистиката – как да намираме истории и да търсим истината.

Когато филмът излезе на екран, винаги си казвах, че историята е статична. Осъзнах, че не тече. Историята се повтаря. С това, което се случва сега в администрацията, това е пример, че историята се повтаря. Преди няколко години ме помолиха да направя документален филм за „Цялото президентско войнство“ и им казах: „Ами не съм сигурен дали искам да го направя. Нека да прегледам някои архивни материали.“. И гледам кадрите, виждам нещо поразително, което ме накара да им дам отговор: „Ще заснема филма.“ В панела с въпросите към Джон Дийн имаше демократи и републиканци, заедно търсеха истината. И си помислих: еха, имало е времена, когато двете страни наистина са работили заедно от името на американското общество, за да стигнат до истината. Сега всичко е така поляризирано. Има ги вида герои злодеи като Мик МакКонъл, които изглежда са против всичко, което да ни изведе напред във всеки морален аспект. Ще направя филм със заглавието „Имаше такива времена“. Ще бъде документален. Много от поколението на милениалите вероятно дори не подозират за това, така че нека погледнем назад и да кажем: „Хей, не се обезсърчавайте толкова от това, което се случва.“

Как намирате оптимизъм в този исторически момент?

Вярвам в движението на махалото. Точно сега то е толкова отдалечено от стената, че няма накъде повече; ще започне да се движи в обратната посока. Това е моят оптимизъм. Едно от изцеленията ще бъде американците да се събудят напълно. Всички американци. Особено младите, защото те ще наследят земята; те ще наследят това, което ние правим. И ако ни е грижа за децата ни – което важи за мен – какво ще направим, за да сме сигурни, че те имат нещо, с което да продължат.

Ако се озовете лице в лице с Тръмп, какво ще искате да му кажете най-настоятелно?

Оттегли се. За наше добро. Политиката сега е на едно много тъмно място и мисля, че единственото място за мен е да правя моето – да създавам филми, изкуство, да наблюдавам как се развива. Времената сега са като Хъмпти Дъмпти, който седи на стената и следва голямото падане. Поведението наистина е глупаво.

Има още нещо отчайващо: някои настроения в Конгреса. Предполагат, че си тъп; може да се възползват от това. Намирам го за обидно. Обижда интелигентността ни. Правят ни на глупави и се държат глупаво, докато го правят. Лично за мен това е една от причините за движението на махалото, такива като МакКонъл изобщо не ни помагат. Връщат ни назад.

Тръмп е бизнесмен, но е същество от развлекателната индустрия. Сякаш тя има повече общо с политиката от когато и да било. Мисля, че си е такъв. Не можеш да го обвиниш за това. Винаги е бил такъв. Той е наша грешка – така мисля. Ние му позволихме да стигне дотук. Не се интересувам от това да го обвинявам; достатъчно са го правили другите. Повече ме интересува факта: Как се случи това? Загубили сме моралните си устои, което ни е довело дотук. Затова не го обвинявам. Просто смятам, че е такъв. Ние сме тези, които позволихме да се случи. Трябва да погледнем себе си.

Като млад изпитвах много силни чувства по отношение на политиката, свързани с Никсън. В младите ми години в Лос Анджелис – бил съм на тринайсет – в един момент се появи нещо, наречено Седмица на момчетата и се връчваха награди. Когато Никсън ми подаде наградата и ми стисна ръката, ме побиха тръпки. Беше страхотно усещане. Помислих си, опа, има нещо тъмно тук. Докато съзрявах, чувството остана. Всеки път, когато той се появи, усещането се връщаше.

Разбрах го рано, в зависимост от успеха на филма, че в един момент ще ме помолят да се появя с някой кандидат за президент. В началото това ме ласкаеше. Еха, искат точно мен? После си помислих: „Използват ме за пионка. Пет пари не давам за тоя човек.“ Точно тогава казах: „Няма да подкрепям публично никой кандидат за президент на националната сцена, никога.“ Известните личности не могат да сварят да се качат там – чудиш се кой кого използва. Смятам, че и двете страни имат нужда. Човекът от развлекателната индустрия получава някакво валидизиране, а политикът някаква известност. Аз съм против това.

Мисля си за това, което казахте по-рано за семейството си и си припомням „Обикновени хора“ - една майка, затворена жена и баща, който се опитва да обича сина си. Почти е като вашето семейство, само че наобратно.

Трябва да помисля за това след интервюто. Има много в този филм, което вероятно е било подсъзнателно. Едно нещо със сигурност ми е повлияло в по-голямата част от живота ми. Действително не ми е лесно с хора, които потискат чувствата си. То си има по-предишна история. Постоянно попадах на хора, които ги интересуваше повече дали им е окосена тревата, дали къщата им изглежда добре и кой не би стъпил в нея, отколкото да ги е грижа за чувствата им. Исках това да стане тема във филма: цената на това да не можеш да се свържеш с чувствата си, цената за другите. Това доведе до „Обикновени хора“.

Синът на Мери Тайлър Мур ли почина по време на заснемането на филма? Той почина след това. Тъкмо бяхме приключили със снимките и той се самоуби. Беше малко като: Не може да бъде. Трудно й беше да го преодолее. В такива моменти си казваш, Господи…

Вие сте загубили сина си, първото ви дете, когато сте били млад баща. Синдромът на внезапната смърт на дете. Това ставало ли е част от вашата работа – как вие…

 Робърт Редфорд със семейството си по време на заснемането на „Великият Гетсби“

Как се е отразило на работата ми? Не зная. Бях само на двадесет и една; жена ми беше на двайсет. Тъкмо започвахме живота си; тъкмо стартирах кариерата си в Ню Йорк. Разбира се, че беше травматично и как се отразява във времето, не зная. Трябваше да се справиш някак. Трябва да продължиш… А и после имахме други деца. Но такова нещо не минава изцяло. Вероятно се проявява в различни малки неща, които даже не осъзнаваш. Сигурен съм, че много от това е подсъзнателно. Но е доста травматично, когато се случи, особено когато си толкова млад. Не си подготвен да го превъзмогнеш.

Никога ли не сте се подлагал на психоанализа?

Разбира се, че съм. Но никога не ми е помагало. Преди много години опитах, два или три пъти. Усетих се, че анализирам психоаналитика.

 Дъстин Хофман ми каза, че цял живот ходи на психоаналитик. Да, знам. Все още му трябва. [Смее се.] Боже, толкова обичах да работя с него. Наистина беше забавно. Той реши, че  действително ще е ефективно както беше с [Удуърд и Бернщайн], като имаме предвид колко са различни, двамата да прекарваме малко време заедно. Защото с Дъстин сме много различни. Но имаше нещо наистина важно, което ни свързваше – и двамата сме от Калифорния, и двамата от Лос Анджелис.

И двамата се явявате за главната роля в „Абсолвентът“.

Точно. (Смее се) Прекарвахме време заедно, просто някак се нагаждахме по най-добрия начин и накрая си изкарвахме страхотно, даже можехме да си довършваме изреченията един друг. Импровизирахме – много обичам това – и ни се получаваше съвсем естествено. С Дъстин изградихме прекрасно приятелство.

Наблюдавах го в годините, той премина през всички препятствия и обрати в живота си, после се събрахме и работихме по част от документалния филм за "Цялото президентско войнство“ и той беше в толкова добро разположение на духа. Толкова сговорчив, зрял, така мъдър и приятен за общуване.

Имал съм късмет със страхотни взаимоотношения с хората, с които съм работил. Но нищо не е удържало на времето като приятелството ми с Пол Нюман. Нищо не е било така устойчиво, колкото връзката ни. Превърна се във филмово приятелство, в лично. Много дълбоко. Той промени живота ми. Съгласи се да играя с него във филм [Butch Cassidy], в който не трябваше да бъда. Беше толкова щедър. Студиото искаше Стив Макуин, искаха Марлон Брандо, искаха известни актьори. А аз не бях такъв. Бях направил само „Боси в парка“. Бях единайсет години по-млад от Пол и тогава се срещнахме с [режисьора] Джорд Рой Хил и си паснахме. Той пожела мен. После [сценаристът] Уилям Голдман поиска мен, но студиото не. „Не можем да поставим неизвестен актьор до Пол.“ Тогава Джордж каза „Да се срещнем с Пол.“ И двамата прекарахме една вечер в пиене и разговори. След това той заяви пред студиото „Искам Робърт Редфорд.“ Застъпи се за мен. Нищо не ми платиха. [Смее се.] Аз трябваше да си платя почти всичко, за да участвам. Но щедростта му наистина ме порази, че може да е толкова щедър и да е така почтен. След това, когато филмът излезе, и двамата загърбихме филмовите си герои и просто станахме приятели. Развихме взаимоотношение, пълно с много майтапи и номера, които си погаждахме, просто беше супер забавно. Това се превърне в приятелство за цял живот, то все още съществува, макар че Пол вече не е с нас. Мисля си за него. И винаги ще бъда благодарен за щедростта  му.

Има ли някаква мъдрост, която ви е предал?

 Ами той беше голяма работа и винаги е бил скромен. Това ме впечатли. Никога не съм усещал да се големее. Изгради си начин на поведение в обществото и такъв извън него. Приятелството за Пол беше нещо много важно, както и да е истински човек, да е автентичен, а не да се държи като звезда. В частния си живот беше истински човек. Много, много скромен. Смятам, че имах полза от другарството ни в това отношение. Беше просто един добър земен човек.

Когато се събирате отново в „Ужилването“, идеята за това от двамата ли излезе?

Сценарият пристигна първо при мен. Удивителното беше, че когато снимахме Буч Касиди, студиото не ме искаше. След успеха на филма името ми се чуваше. На Пол не му се беше получило много добре в последните му няколко филма, затова когато се появи „Ужилването“, студиото искаше да играя аз, но не бяха склонни да платят на Пол искания хонорар. Имах възможност да прехвърля някои от средствата си за него, така че да участва. Защото това, което остава, е просто приятелството.

Как искате да ви запомнят?

С работата ми. Това, което има значение, е работата. А за мен е важно как си я върша. Не ме интересува резултата: „Какво ще извлека от това? Каква ще е наградата?“ Просто гледам работата, удоволствието от това да свърша работата си. В това е забавното: да изкачиш планината е интересното, а не да застанеш на върха. Няма къде да се отиде повече. Но изкачването, усилието, за мен това е забавното и вълнуващото. Но след като приключи, толкова. Останалото не ме интересува.

Нещо набързо: може ли да попитам за впечатленията ви от други актьори? Мерил Стрийп.

Най-добрата. Мерил е възможно най-завършената актриса, защото да е такава, го е превърнала в собствено дело. На първо място, тя има невероятен талант. Възхищавам й се, е че се фокусира неотменно върху това. И го е превърнала в съвършенство. Превърнала е в собствен бизнес това да е наистина, ама наистина добра в занаята си. И е.

Раян Гослинг.

Многостранен; има толкова таланти. Когато го гледах в „Ла-ла ленд“, не знаех, че може да свири на пиано. Знаех, че е добър в толкова много други неща. Страхотен актьор е. Обичам да го гледам. Наистина е чудесен.

Брад Пит

Тук вече има лично приятелство, което започна преди много време, когато го привлякох за „Там тече река“.

Тогава не беше известен. Да работя с него в този момент и после да го наблюдавам в кариерата му, през всички препятствия и пречки, които следват успеха. Загубихме контакт с Брад. Но от време на време се виждаме и винаги е страхотно. Има го взаимното уважение, което започна още в началото. Но когато и да се видя с Брат, каквото и да се е случвало между срещите ни, то не съществува. Просто е както го помня в началото.

Какво видяхте в него, когато го избрахте за ролята?

Героят, който бих изиграл, ако бях по-млад. Да те виждат като златното момче, но да имаш и тъмна страна. Чувствах, че ни трябва някой, който изглежда като златен герой и после откриваме, че има недостатък, който ще доведе до неговата гибел. Това той го имаше. Когато се появи за първи път, аз го долових в него. Казах „Да, ето това е. Ще успее.“

Мисля, че има различни начини да управляваш успеха. Можеш да го умножиш финансово и да го използваш да увеличиш богатството си. Това винаги ми е харесвало – фактът, че когато започнах да добивам истински успех, можех да започна нещо като фестивала Сънданс. Беше с нестопанска цел, затова никога нямаше да печеля от него, но беше организация, която, ако се развиваше правилно, щеше да създава възможности за нови режисьори, чиито гласове няма как да не бъдат чути. Защото независимото кино не се смяташе за възможно през 1979. Най-големите филмови студии контролираха пазара. Всичките филмови истории, които нямаше как да бъдат разказани от тези нови хора, имаха нужда от развитие.

Сещаме се за таланти, от П. Т. Андерсън до Куентин Тарантино и Ус Андерсън, на които сте били ментор чрез Сънданс.

Кой да знае? Спомням си, когато започна, се нуждаех от колеги за ментори, трябваше да се свържа с тях и да казвам: „Вижте, има смисъл в това. Единственото, което мога да предложа, е идея и място.“ Казах: Наистина е просто да си спомниш, кога си започнал. Да се отплатиш.

Което Нюман е направил с вас.

Именно. Затова чувствах, че е много – не толкова добродетелно, колкото ценно. Просто беше хубаво. Но имах нужда от още някой, който мислеше така. Затова който и да беше, Оливър Стоун или Джордж Рой Хил, или Уолдо Солт, който и да се появеше, казвах: „Смятам, че ще получите удовлетворение от това. Защото тези млади хора ще ви предизвикат и тогава ще преминем през този процес.“ Така започна всичко и нямах представа как ще бъде нататък, но знаех, че не бих се справил без моите колеги и желанието им да отделят от времето си, а те го имаха. Затова се получи.

Благодаря за отделеното време.

 

Заглавна снимка: Евън Агостини

 

Прочети в оригинал

 

---

 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.