Ейдриън Рич: Законодателите на света

ПРОФИЛИ В ДИАСКОП

►

Поезията не е лечебен лосион, емоционален масаж или някаква лингвистична ароматерапия. (Е.Р.)

В мрачни дни на изпитание се нуждаем от поезия повече от всякога, казва поетесата в есето си, публикувано през 2006 г.

Превод от английски език: Юлияна Тодорова
 
В своята „Защита на поезията“ (1821 г.) Шели твърди, че „поетите са непризнатите законодатели на света“. Оттук може да се предположи, че единствено чрез съчиняването на поезия поетите упражняват някаква образцова морална сила – по неясен начин и без заплаха. Всъщност, в по-ранното си политическо есе „Философски поглед към реформите“, Шели пише, че „Поетите и философите са непризнати“. Философите, за които говори, са революционно настроените Томан Пейн, Уилям Годуин, Волтер и Мери Уолстънкрафт.

Несъмнено Шели е искал да промени законодателството на своето време. За него не съществува противоречие между поезия, политическа философия и активна конфронтация с незаконната власт. За него изкуството носи изконна връзка с „борбата между Революцията и Потисничеството“. Творбата му „Вятър от запад“ е „тромпет прорицател“, понесъл „мъртви мисли… като изсъхнали листа, за да се ускори раждането на нещо ново.“

Аз съм едновременно поетеса и една от „всички хора“ в моята страна. Живея с манипулиран страх, игнориране, културно объркване и социален антагонизъм, тясно преплетени по разломната линия на една империя. Надявам се никога да не идеализирам поезията – достатъчно е страдала от това. Поезията не е лечебен лосион, емоционален масаж или някаква лингвистична ароматерапия. Нито е чернова, наръчник с инструкции или билборд. Няма универсална Поезия, само поезии и поетики, и леещите се преплетени истории, на които те принадлежат. Действително съществува място, нужда и от Неруда и Сесар Вайехо, от Пиер Паоло Пазолини и Алфонсина Сторни, както и от Езра Паунд и Нели Закс. Поезиите не са по-чисти и обикновени отколкото са чисти и обикновени човешките истории. Има колонизирани поетики и жилави поетики, прескачане през граници, които не е лесно да се проследят.

Уолт Уитман никога не отделя своята поезията от собствената си визия за американската демокрация. На късен етап от живота си определя „поетичното знание… разговор, дочут в мрака, от говорещи надалеко или скрити, от който до нас достигат само няколко откъслечни слова, изречени полугласно“ – неяснотата, бихме си помислили сега, на самата демокрация. Но също и онези „тъмни времена“, в които и за които Бертолт Брехт е уверявал, че ще има песни.

Поезията е заредена с „естетизиране“ и така се въвлича в насилствените реалии на властта, практики като колективно наказание, мъчение, изнасилване и геноцид. Това обвинение е известно с изказването на немския философ Адорно: „След Холокоста лирическата поезия е невъзможна“ – което той по-късно не поддържа и което редица еврейски поети отхвърлят в практиката си.

Но ако поезията замлъква след всеки геноцид в историята, на света не би останала поезия. Ако да се „естетизира“ е да се плъзгаме из бруталността и жестокостта, да ги третираме само като драматични случаи за човека на изкуството, вместо като структури на силата, които да се описват и разрушават – много зависи от думата „само“. Опортюнизмът не е същото като фокусирано внимание. Но може също да опишем „естетичното“ не като привилегировано и изолирано изобразяване на човешкото страдание, а като новина за осъзнаване, съпротива, които тоталитарни системи искат да потушат: изкуство, което ни докосва заради останалата страст, неустрашимост и неутолимост.

Поезията я отписват и по други причини: не е „продукт“ за масовия пазар, не се продава по щандовете на летищата или тези в супермаркета; за средностатистическия ум е прекалено „трудна“; твърде елитарна, а и богатите не наддават за нея в Сотбис; накратко, тя просто е излишна. Можем да го наречем критика на поезията от свободния пазар.

Съществува странна връзка между тези размисли: поезията или е неадекватна, дори неморална, в лицето на човешкото страдание, или е нерентабилна, затова безполезна. И в двата случая поетите ги съветват да наведат глава или да се покрият. Всъщност, обаче, по цял свят преливането на поетичен език може и буквално държи телата и душите заедно - и много повече от това.

Критичният дискурс за поезията казва малко за ежедневните условия на материалното ни съществуване, преди и сега: как запечатват живота на чувствата, на неволните човешки реакции – как поглеждаме към извил се във въздуха дим, съзираме чифт обувки на витрината на магазин или група мъже на ъгъла на някоя улица, как чуваме звука от дъжда по покрива или музиката по радиото на горния етаж, как срещаме или избягваме погледа на съсед или непознат. Това неотменимо влияние променя гледната ни точка независимо дали го признаваме или не. Страшно много добре съставени, банални стихотворения, както и страшно много есета за поезия и поетика са написани все едно такова влияние не съществува. Ала това само разкрива тяхното съществуване.

Но когато поезията постави ръка на рамото ни, ние, до почти физическа степен, сме докоснати и развълнувани. Пътищата на въображението пред нас се отварят, опровергавайки това жестоко изречение „Няма алтернатива“.

Разбира се, подобно на съзнанието зад това, зад всяко изкуство, едно стихотворение може да е дълбоко или повърхностно, лекомислено или визионерско, далновидно или затънало в един вече изоставащ модел. Това, което тласка граматиката и синтаксиса, звуците, образите – дали е ограничаването на буквализма, фундаментализма, професионализма - един закърнял език? Или е големият мускул на метафората, черпещ сила от приликата в различията? Поезията има способността да ни напомня за нещо, което ни е забранено да виждаме. Забравено бъдеще: все още несъздадено място, чиято морална архитектура не се основава върху собственост и лишаване от такава, подчинението на жените и отхвърлените, на постоянното предефиниране на свободата – думата, която сега е под домашен арест от реториката на „свободния“ пазар. Това продължаващо бъдеще, отписвано пак и пак, все още се вижда. Навсякъде по света пътищата към него се преоткриват и пресъздават.

Винаги го има това в поезията, което няма да бъде разбирано, няма да бъде описвано, което оцелява от нашето ревностно внимание, критичните ни теории, споровете ни през нощта. Винаги го има (цитирам поета и преводач Америко Ферари) „това неизразимо място, където, може би живее ядрото на живата връзка между стихотворението и света.

През 2006 г. на Ейдриън Рич се присъжда Медал за изключителен принос към американската литература от Националната фондация за книгата на САЩ.

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.