Стефан Кисьов: БГ култура и американките

КРАТКИ РАЗКАЗИ В ДИАСКОП

►

Денят обещаваше да бъде театрален. Сутринта пих кафе с Мариус Куркински, към обяд налетях на Христо Бойчев, а вечерта — в едно заведение, където клиентите носят маркови дрехи, пушат маркови цигари, пият маркови питиета и най-симпатичният прилича на Франкенщайн — макар че чак такива красавци няма, срещнах двама познати гейове, с които поведохме тих, снобски разговор за българския театър.

По едно време дойде друг техен приятел — и той гей, бисексуален или нещо подобно, извади две изрезки от провинциални вестници, започващи с думата народен — глас, юмрук или фронт — и моите познати започнаха оживено да коментират написаното в тях. Оказа се, че е за театралните фестивали в Благоевград и Ловеч. Едни от двайсетината театрални фестивали в България, както ме информираха… ъ-ъ, момчетата. Те рекоха, че на тия фестивали назначавали за жури разни типове, които нищо не разбирали от театър или пък били директори на театри, които награждавали собствените си пиеси.

Изобщо системата в театралните фестивали била връзкарска и прочие. Аз също дадох своя принос в оплюването, когато видях Вера.

Тя дойде при мен, обясни ми, че зарязала културологията, като вместо това си направила хостел, радвала се да ме види и прочие. След което се върна при засуканите си приятелки, до една културоложки, галеристки и т.н. А аз пак забъбрих с моите бунтарски настроени познати.

И в тоя момент най-неочаквано пред мен се появи някакво момиче и ме попита на английски дали съм писател. Потвърдих, а тя рече, че е американка, от Калифорния, приятелка на Вера, работела за еди-кой си вестник, та искала да вземе интервю от мен, защото се вълнувала от българската култура. Нямаше хартия, както и химикалка, та ù дадох. След това я запитах откога и по какъв повод е в България. Тя рече, че била от два месеца тук, но не смятала да се връща в Америка. Аз предположих, че може би след време ще ù стане мъчно и ще промени решението си. Но тя не ми повярва. Рече, че била сигурна, че няма да се върне. Защото България била страхотна.

Тук аз полюбопитствах дали в Америка не се е случило нещо, което да я накара да вземе подобно решение. А тя рече, че точно това бил проблемът, че там нищо не се случвало. Докато тук, в България, добави тя с грейнали очи, всичко било много истинско, вълнуващо и прочие. След това започна интервюто. Аз плямпах на английски, тя записваше, а на всичко отгоре от вълнение строши една чаша. Естествено, при това положение не казах нищо лошо за българската култура. Напротив. Дори — дано не прекалих — на всички въпроси, свързани с нея, отговарях в оптимистичен тон. А между думите ми се промъкваше зле изфабрикувана национална гордост. Самата американска девойка пък след интервюто изглеждаше някак разстроена. Зачудих се дали не съм прекалил със суперлативите. Но реших, че ако почна да я успокоявам, нещата може да станат още по-драматични.

Затова си тръгнах. Сериозно замислен за проблемите на младите американки. И щастлив, че бях запазил чист пред тях образа на България. Да има къде да идват, за да им се случи нещо интересно.

Илюстрация за Диаскоп: @Георги Чепилев

Стефан Кисьов: Американската измишльотина

Стефан Кисьов в Диаскоп

Стефан Кисьов е български писател и журналист. Автор на романите "Джубокс", "Никъде нищо", "Не будете сомнамбула", "Твоето име е жена", "Тайната на рицяря Капулети", "Воайорът и квартирантката", "Житиеписецът" и др. С „Екзекуторът“ става първи носител на приза "Български роман на годината" на фондация "Вик". Биографичният филм по разказите на Стефан Кисьов "Топъл ноември" е обявен за най–добър български късометражен филм на международния фестивал "Филмини".

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.