Несравнимата Анжела Картър за домашното изкуство да се разказват приказки

ПРОФИЛИ В ДИАСКОП

►

„През по-голямата част от човешката история 'литературата' (и фикционалната, и поезията) е била разказвана, а не записвана – слушана и чувана, а не четена. Затова приказките са най-съществената връзка, която имаме с въображението на обикновени жени и мъже.“ (А.К.)

Автор: Елън Врана 

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Децата ми не са запалени читатели. Това понякога ме натъжава, защото винаги съм запълвала ледените пукнатини на живота с разтапящата топлина на книгите – с познанията в тях, проникновеността, новите неща, дълбочината и въображаемото огледало за четящия. Въпреки краткото ми родителско разочарование, липсващата библиомания у чедата ми не е прекалено важна, защото четенето и разказването на приказки не са едно и също нещо. Това, че не четат, не означава, че не са грамотни; просто не обичат тишината. И както Анжела Картър (7 май 1940 – 16 февруари 1992) ни припомня в началото на новаторския си сборник с приказки с героини, „да говориш е публична дейност, а четено си е нещо много лично като занимание.“

„През по-голямата част от човешката история 'литературата' (и фикционалната, и поезията) е била разказвана, а не записвана – слушана и чувана, а не четена. Затова приказките са много съществена връзка, която имаме с въображението на обикновени жени и мъже.“

В началото на 1990те, до месец преди смъртта си, Картър събира материал за два сборника с устни традиции – приказки, предавани до наши дни. Те са включени в „Книга с приказки на Анжела Картър“. Щедра порция за жените – във форма и несъвършени – въобще, жените са си жени.

Гоблен „Сътворението“ на Корина Саргуд. Снимка: Дан Хопкинс

Макар че се нарича книга с приказки, читателят ще намери вътре малко същински феи. Говорещи зверове има, така е; същества, които повече или по-малко са свръхестествени; както и доста навързани събития, които противоречат на законите на физиката. Обаче феите като такива са рядкост, тъй като терминът „история от феи“ е просто троп и фигура на речта и хората го използваме произволно, за да опишем безкрайно голямата маса от наративи, които преди хиляди години са били (и още са) предавани и разпространявани по света от уста на уста – истории без познат съчинител, които могат да се преразкажат отново и отново от всеки, който ги преповтаря - вечно обновяваното и доразкрасявано забавление на бедните.

Дъщерите ми позволяват много малък промеждутък от тишина, само докато се храним и винаги за кратко. С това бърборене четенето почти не се получава. Обаче да разказваш истории сработва идеално. Примерно, неотдавна до задната врата на къщата ни се настаниха гълъби. Не правят кой знае какво тия гълъбчета, никак даже. От време на време са като часови, по малко гукат и си шушукат, за да възвестят постоянното си присъствие. (Животните отделят толкова време, само да съобщят ей така в пространството: „Ето ме! Ето ме! .) -  Но какъв само свят сме създали за тези гълъби! Каква невероятна драма им е отредена. Най-голямото ми дете ги кръсти Елън Роузбъри и Феликс, а бъдещата им (все още се мъти) дъщеря е Еликс. Аз осигурявам драмата. Най-малката ограничава разказа ни и развиващото се нейно „аз“, като отбелязва кога нещо е прекалено страшно. (Детето: Мамо, страшно е! Аз: Да продължавам ли? Детето: „Да!“)

Предполагам, че жанрът е модерен реализъм, нито магически, нито уникален, придаваме им правдоподобността на „Мечо Пух“ (К. С. Луис прекарва детството си в подобни измислени светове). Някак отлагаме и даже прекратяваме реалността, за да повярваме, че животните се държат като хората, но не достатъчно, че да вярваме в тяхната сила. (Макар че миналия четвъртък Феликс със сигурност изпърдя цяла дъга).

Това приказки ли са? Биха могли да се доразвият в такива. Те са устни, измислени, сглобени до легла и огньове, казвани на висок глас, грациозно, тромаво и с усърдие. Да се чете действително е успокояващо и удивително,  но да се разкаже една история е неповторимо човешко изкуство.

А. Картър предефинира жанра:

До средата на деветнайсети век повечето бедни европейци са грамотни или полуграмотни, от друга страна, повечето европейци са бедни. Части от Африка, Латинска Америка и Азия си остават по-бедна от всякога, все още има езици, които още не съществуват в писмена форма или, като сомалийския, са придобили такава едва в непосредственото минало. Обаче сомалийският притежава не по-малко славна, тъй като съществува в паметта и устата през по-голямата част от историята ù и превеждането ù в писмени форми неизбежно ще промени цялата същност на тази литература, защото да говориш е публична дейност, а четено си е нещо много лично като занимание. През по-голямата част от човешката история 'литературата' (и фикционалната, и поезията) е била разказвана, а не записвана – слушана и чувана, а не четена. Затова приказките, народните поверия и историите от устната традиция – всички те са най-съществената връзка, която имаме с въображението на обикновените мъже и жени, чийто труд е създал нашия свят.

Принт на дърворезба от Корина Саргуд

Развитието на тези разкази, следователно, се ориентира към пространството, в което са създадени – домът. Великата традиция на домашните изкуства и занаяти  се позовава на неща, които виждаме вътре в къщата и около нея. Колко приказки включват неща като къщичка, огнище, вид семейство или легло? Или, в нашия случай, птиче гнездо. Картър дори ни казва „да мислим от гледната точка на домашните изкуства.“

Историята, социологията и психологията, пренесени до нас чрез приказките, са неофициални – те обръщат даже по-малко внимание на националното и междунационалното от романите на Джейн Остин. Също така са анонимни и безполови. Може да знаем името и пола на някое лице, което разказва определена история, само защото онзи, който ги е събирал, е отбелязал името, но никога не знаем името на човека, който първоначално е измислил историята… Но пък приказките са нещо друго, както и техните създатели. Кой пръв е изобретил кюфтетата? В коя страна? Има ли определена рецепта за супата от картофи? Мислете от гледната точка на домашните изкуства. „Ето как се прави картофена супа.“

По този начин имаме развиваща се, жива и дишаща литература. „Приказките“ на Анжела Картър е уникална и силна книга, защото приказките противостоят на дребнавостта ни, когато става дума за литература и главни женски образи; нейните история показват жени, които са лукави, силни, умни, изобретателни, смели, красиви и, любимото ми, „замислили са нещо“. Накратко, жените са си жени. Не са омаловажавани затова, че са жени, не свирят втора цигулка, нито са държани в замъци или скривани. Не угаждат, не са честни, нито дори добри. Картър подчертава, че не всички жени са еднакви и тези истории не възхваляват тяхната еднаквост; всъщност, ознаменуват точно обратното.

Макар да сме сестри по природа, това не означава, че имаме много общо помежду си. Исках да покажа необикновеното богатство и разнообразие от реакции на общото за всички нелесно нещо – това да си жив – и богатството и разнообразието, което женствеността, на практика, представлява в „неофициалната“ култура – нейните стратегии, сюжети и упорит труд. 

 Анжела Картър

Анжела Картър умира през 1992 г., работейки по втората част от сборника си (пишела е и в болницата). Опитвам се да запаметя няколко приказки, за да ги разкажа на момичетата, а не да ги чета. Сборникът напомня много на многократно преиздаваната творба с фантастични същества на Хорхе Луис Борхес, но без наратива.

Заглавно изображение:  „Книга с приказки“ на А. Картър е с илюстрации на дърворезби, дело на дългогодишната ù приятелка и съмишленик Корина Саргуд. Диорама „Света Ана“ на К. Саргуд. Снимка: Дан Хопкинс

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.