Людмила Миндова: АНГЕЛЪТ НА ПРЕХОДА. Книга за майка ми и свободата

Книгата „Ангелът на прехода“ е посветена на майка ми, чрез която заобичах свободата, преди още да знам какво е, и на всички онези, с които заедно споделяхме времената на комунизма и посткомунизма, надеждите и разочарованията, сълзите и смеха в един живот, който точно като на кино в крайна сметка е наистина прекрасен. (Л.М.)

 

Злодеянията се повтарят.
Нямаш минало, щом нямаш памет.
А пък искаш бъдеще да имаш.

     Блага Димитрова, „Кръг“

Ако умира езикът ми,
умира и народът ми.

     Словенска поговорка

 

Бранденбург

Една снимка на майка ми с Блага Димитрова изчезна така, както се беше появила. Открих я случайно в мрежата, докато търсех нещо друго. Било е на някой от първите демократични митинги след 1989 г. в Русе. Вероятно са се запознали този ден, макар да имат вид на стари приятелки. Тогава си казах – двете ми майки заедно. Блага Димитрова ми беше любима писателка от романа „Лице“, но с времето ми стана все по-трудно да кажа кое повече харесвам от нея – поезията, прозата, преводите ù, топлото ù излъчване, в което толкова много ми приличаше на моята собствена майка, или всичко заедно. Дължа литературната си среща с Блага на майка си. На нейната любов към словото и на нежното ù, детско-майчино сърце. На това, че ме е родила в годината, в която тази забележителна писателка е преминала за пореден път през бодливата тел между живота и смъртта, че дори духом са преминавали заедно оттам, макар наяве все още да са били непознати.

През 1969 г. Блага Димитрова издава романа си „Страшният съд“. Това е романът за войната във Виетнам и за божественото откровение на майчинството. По времето, когато Блага Димитрова става втора майка на своето родено във Виетнам момиченце Ха Тху Хоанг, за да го избави от бомбардировките над родното му небе, моята майка ражда първото си дете. Моята единствена и неповторима сестра Елена.

През 1974 г. излиза поемата на Блага Димитрова „Забранено море“. Тя е включена в поетическата ù книга „Как“, публикувана същата година. Тази книга е свидетелство за не по-малко „страшен съд“ от предишния. Свидетелство и описание на преминаването през коридорите на смъртта, през „апокалипсиса на рака“. Блага Димитрова оцелява. Връща се, за да разкаже. В това време майка ми ражда второто си дете.

Няма я тази снимка, сякаш никога не е била; изгубила се е, както толкова много неща във времето и пространството. Като всичко онова, което може да се преживее и после да се забрави. Но как да се живее без капка памет? И откъде тези усилия да бъде изтриван споменът за хората? Дали това е целта на всеки победител в този век на лукавство и гибел – да отнеме не просто сегашния, а и миналия, и бъдещия живот на човека. Да бъде заличен напълно и окончателно. От него да не остане нищо.

Нещо подобно беше писал професор Никола Георгиев на Блага Димитрова по повод гладните стачки на Николай Колев – Босия. Беше ù писал, че нещо никак не е наред с едно общество и неговите интелектуалци, щом има писатели, които трябва да гладуват и ходят боси, за да бъдат чути; или нещо подобно. Блага, разбира се, беше от приятелите на Босия. И може би затова Никола Георгиев се е обърнал точно към нея. Защото е предполагал, че поне тя ще го чуе, а чрез нея и други. Псевдонима Босия пък поетът Николай Колев го получил от Държавна сигурност. А той с ведър швейковски тон им отвърнал, че прякорът даже страшно му харесва, понеже „професори под път и над път, а боси само Диоген, Христос, Айнщайн и аз“. Впрочем Босия е бил сред първите студенти на младия тогава асистент Никола Георгиев. Срещнала ги е литературата, за да си разменят свободолюбиви остроумия и да си предадат един на друг надежда. Бързо са се разпознали – двамата вечни дисиденти с пъргава мисъл, която не знае хомот, и с полет на духа, който не се продава.

Никола Георгиев – тъй вдъхновеният и сладкодумен читател на Швейк, за когото Хашек може само да се радва – е бил роден на днешния ден, на света Екатерина. „Приключенията на добрия войник Швейк“ беше сред любимите книги на майка ми. Мисля, че ù беше настолна книга по оцеляване. Владееше маската на смеха и престорената глуповатост до съвършенство, макар че с времето реалността я натъжаваше все повече. Но ето че днес нея я няма, няма го Никола Георгиев, Кольо Босия, Блага Димитрова. Появи се филмът „Уроците на Блага“ на Стефан Командарев…

Времето е наше… – колко я обичахме тази песен, макар да беше ясно, че времето не е наше.

Времето е в нас и ние сме в него… – колко си блъскахме главите над тефтерчето на Левски и особено над онова негово Народе????.

Толкова много гласове. Толкова уроци. Стига да искаме и да успеем да ги чуем.

И постепенно разбирам защо се губят безвъзвратно спомени и снимки. Едни гласове са по-силни и настоятелни, други – по-деликатни и приглушени. Едни избуяват бързо и покриват всичко живо под сянката си. Други кретат едва-едва или съвсем се изгубват, забравили за градинаря.

Само че градинарят едва ли е забравил за тях.

Вчера Иван Цанев ми подари няколко книги. В присъщия му класически овладян стил ми каза тихо, че това е съвсем скромен подарък, та дано поне нещичко ми бъде от полза. А то – съкровища! Сред тях „Смърт в градината“ на Георги Тончев и стихосбирката „Белези“ на Блага Димитрова. И веднага, както във всички добри и истински книги, се видях вътре. Тиха прегърбена сянка/ търси нещо в стария шкаф…

А в този стар шкаф съм като Алиса. Той е ту като зеления тънкостенен шкаф със стъклени витрини на тавана, в който майка ми като в телефонна кабина се е затваряла като дете, за да чете книги, докато майка ù я е викала отдолу и е напомняла, че не трябва да чете на тъмно, понеже очите ù са слаби; ту е като красивия бюфет, в който си играех аз, сгушена в килера ни, понеже тези стари мебели през ония потайно викториански времена на детството ми се криеха от чужди и недоброжелателни погледи; ту е като Аулата на Софийския университет, която не спира да ме поразява със своята витражна изящност и винаги неусетно ме прехвърля към струящата светлина на зала „България“; ту е, за жалост, Аулата от филма „Катин“ на Анджей Вайда, една от най-покъртителните сцени в киното на ХХ век за „залеза на човека“; ту този шкаф се размножава, сякаш – преминавайки през полудяла копирна машина – множи се във всички онези безброй съдебни зали, където – за да се изпълни написаното според писанията – през цялата тази вечност на времето са били, са и ще бъдат съдени всички онези, пратени като овци посред вълци…

И най-сетне, виждам го този шкаф да се отваря пред мен като Бранденбургската врата, през която майка ми и аз – в онези времена на високи стени и заключени врати – преминавахме през невидимата, но най-съкровена и споделена реалност на музиката. Музиката на Йохан Себастиан Бах – този вълшебен германски композитор, чиито Бранденбургски концерти са посветени на маркграф Кристиан Лудфиг фон Бранденбург-Швед през 1721 г., а оригиналното им заглавие е Six Concerts Avec plusieurs Instruments („Шест концерта за няколко инструмента“). И с риск да пресоля, но все пак в името на истината: нашата каляска беше не Бе Ем Ве, а BWV – Bach-Werke-Verzeichnis, Каталогът на произведенията на Бах, в който Бранденбургските концерти заемат почетното място BWV 1046–1051.

Заповядайте и вие! В каляски като тази местата са неограничени. Вярно, мнозина предпочитат запазените, ограничени и ВИП места. Но все пак. Точно пред лицето на смъртта на никого не му се бърза и не му се иска да заема чуждо място. Дори богатите, които се грижат колкото за своите житници, толкова и за своите гробници, знаят, че в крайна сметка, в онзи – другия – живот важи различна валута, пред която всички ние сме просяци с една или друга степен на надеждата да бъдем помилвани. И то от Оня, Който – сигурно и заради думите Си „милост искам, а не жертва“ – получил вместо милост смъртна присъда.

Но нека тук, където думите не стигат или са излишни, чрез музиката видим красотата на онова, което казва апостол Павел: видимото е временно, а невидимото – вечно (ІІ Кор. 4:18).

24 ноември 2023 г.

 

P.S. Година и нещо по-късно след тези първи редове все по-ясно виждам, че най-ярките ми спомени не са съхранени нито в образ, нито в звук. Дифузната светлина на онази отсъстваща снимка с Блага Димитрова се отнася повече до общата ни българска времепространствена памет. По-странното за мен всъщност е друго. Минимализмът на нашата семейна фотографска памет. Това, че нямам почти никакви общи снимки с майка ми. Вярно е, че тя беше от преддигиталната епоха и отраснала в оскъдица, като всички родени през войната или в нейния край деца на „бивши хора“, беше скромна по един особено фин начин. И все пак е имала чудесни фотографии като млада, като средношколка, по време на следването си, а сега за пръв път се вглеждам по-внимателно в семейния ù албум… Многократно съм се взирала в стария семеен албум на предците ми от ХІХ век насетне, но по-късно снимките у дома стават рядкост. Дали защото, отнасяйки фотоапарата си „Смяна“ след развода им, баща ми е прекъснал у нея всякакво желание за родова памет оттук насетне…

Тъжно ми е, че разказвам за нея, когато вече я няма до мен. Давам си сметка, че би могло да ù е неприятно. Но не се бях замисляла за такава книга, докато беше жива. Опитвах се да наговоря самата нея да напише спомени, но отчаянието ù от провалите – политически и всякакви други – беше по-силно от желанието за разказване.

Но не разказвам само аз за загубата на близък. Това вероятно е една от най-честите теми в литературата – описанието на смъртта, на отсъствието, което боли.

Няколко месеца след майка ми си е отишъл от този свят бащата на Георги Господинов. На Игнажден. През август следващата година Господинов издаде романа в негова памет „Градинарят и смъртта“. За тази книга и за цялостната си дейност този наш най-превеждан и отличаван съвременен български автор получи Голямата награда за литература на Софийския университет.

Но въпросът не е в наградите, а в паметта.

Очевидно имаме нужда да разказваме заради самия живот. Цветан Тодоров неслучайно говореше за хората разкази като Шехерезада.

Но дори и при обилие от фотографски образи и звукозаписи ние вероятно също ще имаме нужда да помним и другояче. Чрез думите. Чисто човешки.

Един от демократичните съмишленици на майка ми и талантлив проповедник, протойерей Стефан Стефанов, казва в едно интервю: „Липсата на памет е липса на живот.“ На панихидата ù в Русе той каза обаче и това, че онази „вечная памет“, която молим за нашите починали близки, за щастие, не зависи само от нас, хората, а на първо място от Бог.

Знам, че благодарение точно на тази памет „ръкописите не горят“. Затова нека пътят на този ръкопис в памет на майка ми Свобода Стефанова тръгне оттам: INDNJC. 

2 януари 2025 г.

 

Мемори карта 24

Пепа и Асен

Пепа правеше чудни мекици и плетеше красиви бебешки дрешки, беше цапната в устата и си отиде от този свят в самотна безпомощност и тъга. Асен беше синът ù. По-точно единият ù син, който, за разлика от по-оправния си брат, избягал преди много години да търси щастието си в Канада, останал в родината и след непрестанни перипетии се пропил. Освен ако по-скоро пиянството му не е придало на живота му вид на непрестанни перипетии.

Тъжна и тежка беше съдбата им от времената, в които кварталът ни срещна. Пепа беше трудолюбив човек, докато все още можеше да се движи, непрекъснато си намираше работа, не само защото семейният бюджет се крепеше основно на нейните усилия, а най-вероятно защото е била възпитана на труд. Синът ù ходеше да работи по строежите, но бързо го изхвърляха отвсякъде, а каквото успееше да изкара – пропиваше го веднага. Не знам дали се беше развел заради алкохолизма си, или се е пропил след развода, но признавам, че въпреки дълбокото си съчувствие към тези хора, реално не успях почти с нищо да им помогна. Утешавах Пепа с по някоя приказка или някой лев, когато последните години вече едва вървеше и не я вземаха на работа, макар че, казвам пак, тази жена имаше златни ръце. Пазя за спомен красивите шапки и терлички, които оплете за моите момичета, когато тъкмо прохождаха. Нейните до тези от майка ми.

Все по-малко са хората, които се занимават с ръкоделие, и затова са ми особено симпатични. И аз, макар да мога да плета, рядко се хващам, понеже губя твърде много време, докато направя някой ажур. В плетенето има някаква носталгия по родния дом, защото момичетата най-често научават тези умения от бабите и майките си.

Все по-малко са кроячите и шивачите, истинските обущари, които разбират наистина от занаята си, калайджиите. Спомням си как едно време през детството си се забавлявах, когато чуех циганите, които се провикваха на улицата с напевен протяжен глас „Калайджиятаааа“. Беше също такава атракция като минаването на коминочистач или циркаджилъците на танцуващите маймунки и мръсни кафяви мечки до циганките с дайрета по главната улица. Скоро след времето, когато откраднаха медните ни тави, в които мама правеше сладко и лютеница на двора, на пазара се появиха тенджерите на „Цептер“, „Тефал“ и многобройните им пиратски копия, които изпратиха в миналото стария свят на гювечите, тепсиите, дървените лъжици, емайлираните съдове.

Отраснах в къща с 4–5 метра високи тавани, чиито стаи някога са имали рисувани тапети, а по мое време постна, но добре сложена боя. Стъпвахме по дюшеме, покрито с чипровски килими. Растях на широко сред любвеобилни котки, хубава музика, цветни моливи „Кохинор“, акварел и книги. Обожавах да се промъквам на тавана, който – може би защото от дървенията му често пробиваше смола – ми приличаше ту на вътрешност на презокеански кораб, ту на каца с мед. Все по-често се връщам в мислите си там, където открих сладкото рижаво кученце, натъпкано със слама, с което като дете си е играла майка ми; черните високи танцувални обувки с брокат, които едва ли са били обути повече от два-три пъти; малките дамски чантички; писмата, които са си разменяли предците ми; подносите за кафе; микроскопа и стъклениците на прадядо ми; фотографиите, визитките, картичките…

Когато се случи Пепа да ни дойде на гости веднъж-дваж, вече беше достатъчно смазана и отчаяна от живота и бързо сменяше шегите и остроумията със сълзи, потиснатост и заядливост от отчаяние. Приличаше на порцеланова кукла, пропукана от времето и смяната на сезоните, която би се разпаднала и от най-слабото докосване. Пепа имаше огромна нужда от човещина и приятелски допир, но както често става, вече бе твърде късно. Беше изгубила вкус към живота.

Моя приятелка, която живееше в отсрещния апартамент срещу нейния, организира едно поетическо четене в последните месеци на Пепа, колкото да имаме благовиден повод да ѝ дадем някой лев, без да я обидим… А после я намерили, когато няколко дни не се показвала изобщо и от апартамента се разнесъл мирисът на смъртта. Грижовна домакиня, каквато си беше, тръгнала да сваля пердетата, за да ги изпере, и паднала от стълбата. Дали е успяла да извика, дали е починала без болка и без да усети нищо, кой знае… Асен след това съвсем се пропил. Дори не стъпвал в апартамента. Спял по пейките. Така и го намерили – на пейка в парка, вкочанен, с душа, отпътувала към оня свят. Сигурно там сега Пепа пържи мекици, а той им слага пудра захар и ги продава. А може би двамата заедно като братята Петър и Асен вдигат въстание за свободата на България.

В деня, в който научихме, че Путин е нападнал Украйна, както си вървяла по улицата, майка ми намерила малка джобна икона на света Петка Самарджийска в краката си, а после я донесла вкъщи. Пазя тази икона. Обгоряла е, кой знае какво ли нещастие я е захвърлило така насред улицата. Пепа и синът ù по онова време вече си бяха отишли от този свят. Тази малка джобна икона – всеки път, щом я погледна – ми разказва за тях, за майка ми и за всички овъглени от политиката на този свят клети човешки съдби.

Людмила Миндова в Диаскоп

Откъси от книгата на Людмила Миндова 
"Ангелът на прехода. Книга за майка ми и свободата"
Изд. Изток-Запад, 7 април 2025
Редактор: проф. Кирил Топалов
Оформление: Румяна Дамянлиева
Страници: 230
Цена: 19 лв.

 

Публикува се със съдействието на автора и издателството.

 

Свобода Стефанова (11.06.1944–08.03.2023)

Свобода Стефанова е родена в Русе на 11 юни 1944 г., при най-голямата бомбардировка над родния й град по време на Втората световна война. Прекарва детството и младостта си в Русе в дни трудни, като за всички семейства на „бивши хора“, но и жизнерадостни, сред истински приятели и забележителни учители. От специалностите, достъпни за „неблагонадеждни“ като нея, избира инженерството. Има две висши инженерни образования и няколко специализации в областта на електроинженерството, радио-и телевизионната техника, осветителната техника, компютърните науки. 

Свобода Стефанова е сред основателите на СДС-Русе. Народен представител е от СДС в 36-ото и 37-ото Народно събрание, като при единия си мандат е председател на Комисията по околна среда. Участва в протестите срещу дългогодишните обгазявания на Русе от химическия завод „Верахим“ и в контролните международни комисии в края на 80-те и началото на 90-те години, благодарение на които дейността на завода е прекратена. В края на 90-те години се оттегля от активно участие в политиката, но до края на живота си не спира гражданската си ангажираност по важните въпроси за обществото. Умира на 8 март 2023 г. в София.

Людмила Миндова

Людмила Миндова е родена през 1974 г. в Русе. През 1998 г. завършва славянска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски", а през 2005 г. защитава дисертация върху хърватската барокова литература. Автор е на монографията „Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма“ (2011) и на поетичните книги „Блус по никое време“ (2009), „Тамбос“ (2014) и „Животът без музика“ (2016). В неин превод са публикувани книги на Данило Киш, Дубравка Угрешич, Йосип Ости, Симо Мраович, Миро Гавран, Алеш Дебеляк и др. Поезията й е превеждана на хърватски, турски и английски език. Един от основателите на сайта "Открита литература".

 

---

 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.