Александра Ивойлова: Същината на Ботевото слово — За последното стихотворение на поета

КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО

►

Изминаха повече от три години, откакто в кратко интервю по БНР Боян Ботйов, председател на Общобългарската фондация „Христо Ботйов“, обяви резултатите от приключилата графологична експертиза на Ботевото тефтерче. Тя, както стана ясно, недвусмислено показва чужда намеса в оригиналния текст на стихотворението „Обесването на Васил Левски“ („Дякон Васил Левски“). Водещата журналистка беше видимо впечатлена от съществените различия между двата варианта и не скриваше удивлението си (явно оригиналът беше непознат за нея). Помислих си, че споменатият факт ще разбуни духовете в литературните среди и в крайна сметка истината ще възтържествува. Вместо това – чуха се странни мнения: „Щом този вариант вече е получил гражданственост, нещата трябва да си останат така“. Ала нима след толкова години спорове около оригиналността на двете стихотворения, ще трябва да оставим истинското Ботево слово в забвение?!

Позволявам си да предложа на любезния читател допълнен вариант на статия, писана от мене преди години – тук като въведение към по-широк анализ, свързан с двете най-ярки произведения на поета – „Хаджи Димитър“ и „Дякон Васил Левски“.

Александра Ивойлова

За последното стихотворение на поета

Неотдавна ми попадна книгата на търновското издателство „Слово“ – „Христо Ботев – Поезия. Публицистика“. И ето, на съседни страници двата варианта на стихотворението „Обесването на Васил Левски“ се противопоставиха пред очите ми. В спор кой е истинският, кой е последната Ботева дума. Защото действително са различни и човек би си помислил, че за да бъде авторова редакцията (публикувана в сборника на Захари Стоянов „Съчинения на Христо Ботев“, 1888 г.), поетът би трябвало да е променил идеята си, композицията, своя изказ. За да може да подкастри непокорното свое слово, да олекоти ритъма и да се вмести в заобления мелодичен контур на популярната песен. Всъщност не са малко изследователите, утвърждавали именно този вариант като по-късно и по-съвършено Ботево творение. Неведнъж оборвани достатъчно аргументирано и убедително не само от идейно-естетическа, но и от фактологична гледна точка. (Нека споменем например анализите на текстолога и литературен историк Илия Тодоров, събрани в посмъртния сборник „Различният Ботев“, изд. „Прозорец“). Така или иначе – дали заради песента, взета от градските песнопойки от онова време, дали заради непреодолимата инерция – именно тази редакция се изучава в училище. (Самият З. Стоянов пише в предговора си към изданието от 1888 г.: „Васил Левски, Дякона, тоя свещен образ, тоя идеал на всичко, щото е честно и благородно, тоя мъченик на правото и на свободата – и подобно стихотворение, такива обикновени думи под бесилницата му, на паметта му. Ако одата беше от другиго, то хиляди благодарства. Но от Ботйова – няма благодарение, няма признателност, и ние го туряме само за историческата му важност.“) Стихотворението от в. „Нова България“ остава днес непознато за мнозина. Дори от тези, които го преподават. Това бе и подтикът да навляза в темата. Без претенции да кажа нещо съществено ново, а от желание още веднъж да бъде поставен този въпрос.

Вариантът може да ни помогне да разберем по-добре оригинала, в сравнението можем да открием опорни точки, чрез които да си зададем въпроси и попаднем в отговорите на едно истинско тайнство – нерушима цялост – като естеството. Да открием в тази съпоставка значимостта на всеки детайл като част от големия смисъл – в слово, чуждо на всичко случайно. В Ботевия стих се чувства всеки стон, взрив на ярост, болка... Вариантът преминава в едностойна динамика. Интерпретаторът би се затруднил с изграждането на общата форма, трудно би подчинил текста на единна кулминация и финал – тук те липсват. Всъщност неизвестният редактор е внесъл смислова промяна, чрез която достига до отпадането на последния стих – „Умря той вече...“ Оставя героя да „виси със страшна сила“. „Юнашка сила/твойте тирани скриха в земята“ – казва Ботев. Героят е мъртъв, но земята (а не бесилото) носи вече тази сила, която ще живее в гръдта й, ще се възражда... „О, майко моя, родино мила“ – тези финални думи са притихналият вопъл, тихата мъжка сълза. Но обръщението в първия стих е друго: „О, майко моя, родино света!“ Това е обръщение – мълния в тъмнината. Възможно ли е авторът да смали чувствата си на раздираща скръб („Защо тъй горко, тъй скръбно плачеш?“) до шаблонно-сантименталното „жално-милно“!

Всъщност цялата драматична картина, предхождаща последната строфа, е картината на настъпващата смърт на героя, която авторът започва с „видя аз, стърчи черно бесило“. През гроба (и завършения факт от началния стих) поетът вижда (и продължава да вижда) картината на бесилото. За този образ няма ограничение във времето. Гробът го обрамчва: „Над чий там гроб...“, и отговорът: „Умря той вече. Юнашка сила/твойте тирани скриха в земята“. Смъртта е рамка на тази картина, която никога няма да изчезне, винаги може да изникне пред очите ни. Около нея се развихря зимата, студът, „псета и вълци вият в мъглата“, смут е обхванал душите, неизразима скръб, „плач безнадежден“. Гробът живее с образа на черното бесило. Сякаш молитвите са героят да не умира.

В редакцията от сборника на З. Стоянов няма баладично преплитане на времената, няма свързване на край и безкрайност. Чувства се страх от онази вътрешна сила, която движи чувствата извън привично логичното; сила, чиято логика е в дълбините на душата – и на самата природа. Потърсена е „правилността“, която кара образа да излинява. „Стърчи, аз видях, черно бесило“ – чрез минало време („видях“) героят е умрял още тук и последният куплет става излишен.

Нека споменем и най-коментирания момент: „И твоят един син, Българийо, /виси на него... Със страшна сила/ зимата пее свойта зла песен“. Многоточието (паузата) не би могло да се изрази в песента, затова най-вероятно автоматично е отпаднало. Според Кръстьо Куюмджиев: „Ботев е предпочел страшната пауза след „виси на него“. Това е мълчание, по-силно от всички думи, пълно с неназовими чувства. Ние не знаем колко трае тая пауза, психичното време не съвпада с реалното, но тя ни стига, за да осъзнаем ужасяващата истина“. А колцина са онези, които съумяват да изразят мълчание чрез словото си! Ботевият гений, който носи цялата първичност на природните закони, е разгадал тези тайни, чувствата и умът му дават ключ към безкрайните глъбини на простотата.

Споменатото по-горе отпадане на последния куплет – и разместването на няколко други, поставя финалния акорд върху „Зимата пее свойта зла песен...“. Повторението „теб, теб на сърцето“ не звучи завършващо – и теб се заменя със скръб („скръб на сърцето“). Отпадналото повторение обаче не е без значение. Това е пулсация – монотонна, скръбна, хипнотична, подобна на бълнуване. Болка трескава, когато човек е упоен от сълзите си. Става дума за детайл от цялостната картина, който й придава и ритъм – ритъма на сърцето. Два удара, които могат да бъдат продължени във вътрешния ни слух.

Що се отнася до структурата на стихотворението от „Нова България“, в нея можем да открием известен монотематизъм – съвсем условно: тема-пролог („Защо?“ – въпрос-обръщение), тема I („Зная защо“ – отговор в по-широк план), тема II („Плачи!“ – отговор за конкретното събитие), разработка – два стиха в посока към сгъстяване на драматизма, и финал с елементи на репризност, който затваря формата, но оставя отворен пътя на основната идея.

Подобна форма във варианта отсъства, такава гениална смислово градирана архитектоника не намираме в него. Но дори да се задълбочим в дребните наглед детайли, ще открием твърде много несъвършенства по отношение на оригинала. „Над чий там гроб“ – „На чий гроб там“: изразът „плача на гроба“ носи известен абстрактен смисъл – човек оплаква нечий гроб. Съчетанието, в което гарванът грачи „на гроба“, не звучи убедително в същия смисъл. Затова валидно е авторовото „над чий там гроб тъй грозно грачеш“ – тук има и необходимата дистанция и конкретност на смисъла.

Да прибавим, че това е и един от примерите за променен словоред: „на чий гроб там тъй“ – Ботев не би поставил двете наречия едно след друго. Разделяйки ги, той постига и благозвучие, и точно попадение на смисловото ударение, което не пада върху там, а именно върху гроб (т.е. върху въпроса чий гроб).

Не е ясно защо в отредактирания вариант „псета и вълци вият в полята“. Но Ботев казва, че те вият в мъглата – и това е мъглата на неизвестността, слепотата и отчаянието. Именно тя обединява цялото пространство. Тя се простира над всички – диви или питомни, в дворове, в поля, в гори...

Няма да се спирам на останалите различия (обезличавания) – редакторът се е погрижил за външната литературна „гладкост“ – а това няма нищо общо с таланта. (Техническите несъвършенства, принципните различия и т.н. в един или друг аспект са разглеждани подробно, напр. в споменатия сборник „Различният Ботев“.) Но ако ние знаем песента – тази иначе хубава, обичана песен, то задължително е да познаваме истинското Ботево стихотворение, последното и безспорно едно от най-значимите негови творения. Да вникваме в същината на неговото слово и да го пазим като драгоценен дар.

(следва продължение)

Александра Ивойлова – автор, 2012
Издателство Фараго

Публикува се със съдействието на автора и издателството.

Александра Ивойлова в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.