Боян Йорданов: Под месечината, огромна като тиква

ПРОЗА

►

На прага на двайсети век, в малкото селце Зановец, в сърцето на проветривите македонски земи, се раждат две момчета. Независимо от противоположните им характери, ценности и цели, детското им приятелство винаги ще ги кара да се съревновават един с друг, докато съдбата ги среща и разделя, обединява и противопоставя. Този роман разказва един-единствен ден. Ден, побрал в себе си два човешки живота и над половин век история.

За разлика от месечината, историята никога не е една-единствена. Историята, също като човека, е изтъкана от нюанси, които можем да видим, почувстваме и изпълним със смисъл. Героите на Боян Йорданов ни разказват първата половина на двайсетия век, показват ни времето, близко и едновременно далечно. Мащабни романи като този, също като месечината, спасяват човека от мрака на забравата.

Николай Терзийски

Четири часа следобед

Ако имаш да казваш нещо за любовта – по-добре си замълчи.
Всичко е казано вече.
Всякакви думи...
Какви ли не.
И доста по-авторитетни люде от тебе и от мене са ги казвали.
Аз разбирам, че общо взето, хората не могат да се сдържат.
На тая тема особено – никак.
И винаги ще се опитват.
Нека се опитват.
Но ти, ако имаш да казваш нещо за любовта – по-добре го излай.

Кучето го гледа напълно разбиращо.
Изправя се на четирите си крака.
Завърта глава.
И се изказва с нещо средно между излайване и изскимтяване.

Разбрах те, друже.
Това е достатъчно.
Да помълчим след това.
Тишината ще докаже колко си прав.

Кучето допира влажната си муцуна до ръката на мъжа.

24.

– Може да се каже, че е готово! – рече Стою, като закова новата летва. Старата беше изгнила и счупена и там покривът хлътваше. Течеше точно над входника. – Иначе протече ли веднъж от едно место, водата напива по дървенията и си ходи накъдето ù е сгодно. Има една приказка, че щура вода нема, че нали си тече само надолу, не мòри се да качва баири. И е така, ама и не е баш така. Че кога влезе в дървото, дърпа и нагоре – обясни на висок глас поведението на водата, бавно се приближи до ръба на покрива и подвикна: – Полене, айде сега, подавай ми керемидите една по една да ги снаждам.

Жената отдолу взимаше по две керемиди във всяка ръка и се качваше внимателно по стълбата, опряна на покрива. Вдигаше едната керемида, после и другата и ги оставяше на удобно разстояние от Стою.

– Абе, не мъчи се да носиш по две – смъмри я той, като видя, че ръцете ù притреперваха от тежестта. – По една взимай, все ще го покрием тоя покрив. То – колко е! Ето че не остана вече!

Жената свали тъмната си забрадка, избърса лицето си с нея, после приглади светлите си и не мирни коси, наметна я пак на главата си и здраво я пристегна.

– Че защо? Няма да стоиш цял ден на тоя покрив, я!

Стою се почеса по главата. Стана му драго.

– Ами-ами, нищо ми не е!

Първо нареди керемиди с изпъкналата част надолу, като по този начин оформи улеи, по които водата да се оттича и в които вятърът да намира своя път, без да се сърди, а на тях пък двата им ръба застъпи с други, обърнати с изпъкналата част нагоре.

– Е, сега вече е готово! Нов-новеничък покрив си имаш, Полене! – плесна няколко пъти с ръце да отупа прахоляка от тях и заслиза по стълбата.

Трите ù деца, които играеха отстрани, се скупчиха и се вторачиха нагоре. Гледаха да видят новия покрив, но май не откриваха никаква разлика с предишния.

В тази къща доскоро живееше семейството на стария Реджеб. Останал без сили и без желание да напусне двора си, той решително умря ден преди домочадието му да се отправи към новите граници на Турция.

– Измий се – рече жената. – Ела да ядеш. Опекла съм хляб. Сготвила съм и пилешка кашица. 
– Пилешка ли? – От дълбокия пруст Стою огледа празния двор.
– Една жена от селото ми даде пиле, а аз ще ù помогна с градината.
– Завъди си кокошки. Като си завъдиш, друго ще е.
– Ще, ще, ама едно по едно... Ела... 
– Не сега, Полене... Нека има за децата. Аз си... имам си ядене – каза и се загледа в очите ù.

Като че ли за първи път ги виждаше. Разглеждаше ги с интерес. Имаше гостоприемни очи. Не му се искаше да си тръгва, добре му беше така да се оглежда в тях. Пъстри очи, в които зеленината преобладаваше в различни нюанси, достигайки по най-естествен начин и до небесносиньо, и сякаш че цялото това изобилие от цветове се поддържаше от вплетени тънки златни нишки.

– Ела... – повтори жената с глас, в който можеше да се долови молба.
– Полена... – усмихнато промълви Стою. – Какво е това име? Не съм чувал друго такова. 
– Баща ми... той така е искал да се казва щерка му. И аз не зная друго такова.
– Хубаво име... Полена... – повтори Стою – слънчева и зелена...

Жената сведе поглед.

– Ами! – рече срамежливо.
– Ще си тръгвам – каза Стою, като че се отърси от сън, и се затътри надолу по стъпалата.

Жената го сграбчи здраво за ръката, погледна го и тихо промълви:

– Недей...

Тогава най-дребното се вкопчи за крака ù и започна да я тегли нанякъде. Тя дори не го погледна, с едно движение се отърси от него, то падна на земята и се разрева. Без да му обръща внимание, жената притегли към себе си Стою и го поведе към най-външната стая, която се намираше до самите стъпала на входника. Жената залости вратата на стаята и приседна на леглото, без да пуска ръката на Стою. Отвън другите две деца започнаха да блъскат и да викат с цяло гърло: „Мале, мале!“. Тя придърпа Стою до себе си, свали забрадката и разпусна косата си с цвят на липова дървесина. На мъждивата светлина, влизаща през малкото прозорче, изглеждаше неестествена, като от друг свят. Отвън най-малкото дете продължаваше да реве, а другите две – да блъскат по вратата и да викат едно през друго: „Мале, мале!“. Жената притисна главата на Стою към гърдите си и той почувства топлината на тялото ù, долови биенето на силното ù сърце, мерна за миг подскачащата жила на меката ù шия, пое дъх, вдъхна я цялата и нещо го замая като сладко вино. Отвън най-малкото продължаваше да се захласва в рев, а другите две все така блъскаха по вратата и пищяха: „Мале, мале!“. После отпусна глава в скута ù и се разплака.

– Поплачи си, Стою – прошепна жената и започна да го милва по косата, напухана с прах и клечки. Тъничка усмивка беше извила нагоре краищата на устните ù. Лицето ù се наливаше с щастлива руменина. Чувството на пълнота и достатъчност правеха ръцете ù нежни и уверени, а очите ù светлееха в полумрака със светлината на победата. 

Стою започна да идва често. Все имаше какво да прави. Децата посвикнаха с него. Живеещи изцяло в сегашното, те лесно забравиха за баща си. Понякога Стою и Полена се затваряха в онази стая и греховно се наслаждаваха един на друг. Спокойствието, което чувстваше той, искаше да го убеди, че може би пак е намерил своя дом – при чужда жена и чужди деца. Когато оставаше сам, се питаше дали не върши грях, а когато беше с Полена, съмненията изчезваха. Беше се поотърсил дори от покрусата да види Македония разпарчетосана, може би защото неговата лична Македония беше станала цяла и свободна както никога досега. Дали, питаше се той, най-после не беше намерил своя остров, който в представите му беше остров на свобода, красота и вечна любов? Не можа да отведе Ружа там, дали пък...?

И все пак, и все пак един ден, когато беше останал сам в своята най-после изцяло покрита къща, реши, че трябва да отиде в Петрич, в тамошната църква „Света Богородица“, да се изповяда на свещеника и да го пита дали не живее в грях и дали не е възможно все някак да мине с Полена под венчило. Защото имаше съмнения, че злото понякога може да дойде и прикрито като щастие.

Не можа да заспи тази нощ, мускулите му потрепваха в тикове, а мислите му го засипваха като порой; на моменти застиваше в предчувствие, че денят ще му донесе съдбовен отговор, но той наистина не знаеше, ако този отговор не му хареса, дали щеше да има силите да смени осмисления си сегашен живот с предишния, който вече му се струваше празен като напуснато старо кале; и тогава да заживее с двоен грях и лека-полека да свикне с него като безчувствена, груба, покрита с мазоли кожа. Или да почне да се самозалъгва, че все пак попът може да не е вникнал в душата му и да не е успял да разбере колко добър човек е бил този Стою, как се е погрижил за това семейство. През главата му мина дори мисълта да вземе да дари пари, един вид – да омилостиви свещеника, та последният да изговори думите, на които Стою се надяваше. Веднага след това се сепна в почуда докъде може да стигне човек, който всякак иска да задържи щастието си. А то... проклетото, не е най-важното, нали?

Надигна се от леглото си много рано сутринта, още докато изгревът беше далече. Извади вода от герана, наплиска лицето си и тръгна. След няколко часа, макар и съсипан от път, но разведрен, успя да пристигне навреме за неделната литургия.

Черквата изглеждаше оголяла. Повечето икони и скъпа утвар бяха изнесени от гърците и местните гъркомани при напускането им на града, но иначе по време на службите храмът се пълнеше. Това бяха най-вече хора, избягали от предишния си дом. Множество забрадки изпълваха черквата. Светлината от високите прозорци, разпространявана в концентрирани потоци, обливаше някои от тях и тогава можеше да се види как те се въртят насам-натам като врабчови глави, а устите под тях шепотно изповядват една на друга своите патила. От време на време свещеникът се провикваше: „Тихо!“. И тогава всичко притихваше. За малко само. А после стисканата досега мъка пак започваше да се изнизва между сухите и напукани, като че проядени от дървояди, устни.

Стою беше застанал някъде по-отзад, чакаше търпеливо края на службата и си мислеше какво да каже на свещеника. Как да почне, откъде да го подхване, та онзи да се умили и като се умили достатъчно, да му върне една хубава благословия. И докато си мислеше за благословията, незнайно защо, слухът му долови приглушеното говорене на двама мъже, идещо някъде зад него, понеже тия двамата стояха близо до входа. Подскочи като опарен, когато му се счу единият да споменава името Полена. Но може би тоя говореше не за име, а за някаква своя си полена. То сега, като се постопли вече времето, пък и като започнаха да валят начесто тия ми ти дъждове, тревата расте като обезумяла и трябва да се коси навреме, че като прорасне, по-лошо става. Помъчи се да не мисли за разсейващите гласове зад него, обаче установи, че слухът му настойчиво все натам отиваше.

Промъкна се назад, по-близо до разговарящите, така че този път можеше да чува всичко по-добре. Потопени в омаята на кратковременното спокойствие в черквата, гласовете ставаха все по-силни и накрая забучаха в едно с думите на свещеника и тези на четеца. Обаче Стою ясно чу думите: „... жена ми Полена, бре. Че тя така си се казва“.

В тоя момент свещеникът се подаде иззад завесата на царските двери и извика: „Я тихо, бре!“, после прекръсти присъстващите и по службата си продължи с „Мир всем“. Отново изведнъж настана тишина и в тази тишина една мисъл изкрещя в главата на Стою, който се беше извърнал назад. „Няма страшно, Стою. Лесно е. Колко му е да го подмамиш и по пътя да го свършиш с един камък в главата. Малко му трябва. Я го виж – прилича на суха шушулка. Никой не го знае тука и никой няма да се сети да го търси. Имало някакъв – няма го.“ Примъкна се до него и го попита:

– Кой си ти, побратиме?
– Що? – попита на свой ред оня.
– Щото ми се струва, че те познавам.
– Откъде да ме познаваш, брате? Не съм тукашен. От едно драмско село съм. Оставих дом и семейство там. Иначе съм гнил на Трикери няколко месеца. Да не би и ти да си бил там?
– Не, от другаде ще да е.
– На оня дяволски остров все виждах как около мене хората капеха един по един, а аз ги закопвах и си чаках и моя ред. Ама ме остави Господ. И защо ме остави? Вече нямам нищо.
– Тихо, бре! – извика свещеникът отпред и изпя: – С миром изидем.

Когато службата свърши и излязоха отвънка, оня продължи да разказва на Стою как после, през есента на миналата година, дошли български кораби за тях, взели ги от острова и ги стоварили на Варна. Един месец не могъл много да работи. Ходел и чистел по кафенетата и кръчмите като жена. И тука очите му се навлажниха. „Като жена!“ – повтори. И му давали по нещо, колкото да може да държи живота си зад зъбите. После захванал да търси семейството си. Дочул, че може и да са някъде по тоя край, та от Варна се прехвърлил насам. Разпитвал къде ли не и кого ли не, обаче – нищо. „Не може, побратиме, не може, трябва да са живи!“ – поклати глава и безпомощно разпери ръце. Надявал се, че щом той е оцелял, той, който всеки ден лочел от солените и кални бари на оня остров, който веднъж умрял, но се върнал, то и те трябвало да са живи, защото другото хич не било справедливо.

– Как се казва жена ти? – попита троснато Стою.
– Полена се казва – отговори онзи и сбърчи лице. – Като горска полена. Хубава ми е жената и мека такава. Дума на криво не ми е казала. – Лицето му грейна, но усмихнатите му очи не гледаха в Стою, а някъде през него. – Косата си плете на плитки. Има светла коса и кога я разпусне...
– Добре, добре! – прекъсна го Стою. – А децата? Какви деца имаш?
– Три дечица си имам, братко! Но аз знам, че са ми живи. Ако не са вече на тоя свят, да съм разбрал. Аз със смъртта приказка си имам. Тя да ми е казала. Живички са ми те! Ама къде да ги търся, вече не знам.
– То със смъртта ние всички добре си сборуваме. А децата ти? Как се казват?

Оня започна да ги изрежда съвсем точно по имена с отнесен поглед, пред който те сега със сигурност преминаваха едно след друго. В един миг трепна като опарен и загледа втренчено Стою.

– Ти, брате? Да не би... нещо... да знаеш?

Стою мълчеше и гледаше някъде встрани. Оня го хвана за ръцете и го разтърси.

– Да не би да ги знаеш?! – повтори. – А? Знаеш ги! Нали ги знаеш! – вече викаше.

– Ще те заведа при тех – тихо каза Стою, без да го погледне.

И тръгнаха по обратния път към Зановец.

Човекът припряно и превъзбудено повтаряше, че май само там не е ходил да разпитва, и винаги след това търсеше потвърждение, че са добре, че са живи и здрави. „Да – отговаряше сухо Стою, – добре са. Живи и здрави са.“ А после замлъкна. Когато спря да получава отговори, оня също се смълча. После някакъв, който ходеше по селата да изкупува кожи, ги качи в каруцата си. Когато проскърца провисналата вратница, с която Стою мислеше скоро да се заеме, и двамата мъже влязоха в предишния двор на стария Реджеб, Полена се изправи от лехата с лук и като ги огледа добре, усмивката ù, подобно на светкавица, се оттече в земята; после несъзнателно оправи свлечената си назад забрадка, превърза я здраво под брадичката и хвана главата си с две ръце. От устата ù се изтръгна стон, зовящ към Господа. Затича се и се хвърли в хилавата прегръдка на другия. През рамото на мъжа си погледна към Стою, а Стою, когато срещна очите ù, смали се, сведе глава и бавно се затътри към портата. Излезе из двора и се отправи към дома си прегърбен, сякаш че десетилетия живот изведнъж се бяха накатурили върху плещите му.

Откъс от романа на Боян Йорданов "Под месечината, огромна като тиква"
ИК Жанет 45, май 2025
Редактор: Николай Терзийски
Оформление: Люба Халева
Брой страници: 432
Цена: 12.78 €

Публикува се със съдействието на автора и издателството.

Боян Йорданов

Боян Йорданов е роден през 1971 г. в Ботевград. Завършва Химикотехнологичен и металургичен университет - София със специалност Биотехнология. През 2004 г. защитава докторска дисертация в областта на инженерната химия в Института по инженерна химия към БАН. Още две години се занимава с научна дейност в същия институт. Понастоящем работи във фармацевтично предприятие.

През 2018 г. възниква желанието му да пише художествена литература и започва с разкази, които са публикувани в специализирани за литература електронни сайтове. Така също негови разкази излизат и в “Литературен вестник”, и списание “Страница”. Дебютният му роман “Възлюбените” е издаден от ”Жанет 45” през 2022 г. Три години по-късно същото издателство публикува и втория му роман “Под месечината, огромна като тиква”, който бързо бива забелязан в литературните среди и получава номинация за награда “Перото” в раздел “Проза”, а след това и печели наградата на “Хеликон” за нова българска художествена проза за 2025 г.

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.