Коледата на Джак Керуак (12 март 1922 - 21 октомври 1969): До неотдавна Рождество Христово означаваше предимно радост

ПРОФИЛИ 

►

 „Мисля, че празнуването на Рождество Христово се е променило за краткото време на живота ми. Само допреди двайсет години, преди Втората световна война, сякаш Коледа все още се празнуваше с наивна и радостна невинност, докато днес чуваме израза „Коледа идва веднъж годишно като данъците“. (Д.К.)

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Рождество се почиташе повсеместно в католическата ми френско-канадска общност през 1930те, почти по начина, който се спазва днес в Мексико. Първоначално бях твърде малък, за да ходя на среднощната служба, но пък това беше голямото събитие, за което се надявахме да пораснем и да посетим. Дотогава си стояхме в леглата, преструвахме се на заспали, докато чуем как родителите ни излизат за църковната служба. После слизахме долу и се промъквахме при играчките, опипвахме пакетите и ги слагахме обратно по местата им, бързахме в тъмното да се върнем горе, облечени във весели пижамки; кикотехме се в леглата, щом чуехме родители ни да се прибират, обикновено с голяма тайфа приятели за партито у дома.

Когато пораснахме достатъчно, беше голямо вълнение да ни позволят да стоим до късно на Бъдни вечер и да облечем най-хубавите костюми и рокли, да сложим галошите и ушанките, за да придружим възрастните, крачейки по твърдия хрустящ сняг към църквата с биещите камбани. По улицата срещахме развеселени хора на групи, сияйните тупкащи звезди на зимата в Нова Англия надничаха над покривите на къщите, карайки понякога дългите редици от висулки да блестят, докато минаваме. Като наближавахме църквата, се дочуваха встъпителните хорови песни от Бах, изпълнявани от децата хористи, между тях и възрастни, обикновени водени от някой тенор, който възбуждаше предимно смях. Но от широко отворената врата на църквата се изливаше златна светлина и вътре малките момичета се подреждаха за мелодичните коледни песни от Хендел.

 
Любимият ми предмет в църквата беше статуята на светеца, който държи малкия Христос. Това беше статуята на Св. Антоан от Падуа, но винаги си мислех, че е Св. Йосиф и чувствах, че е съвсем наред аз да съм този, който ГО държи в прегръдката си. Очите ми попадаха все върху тази статуя, този, който сега с благонадеждно гипсово лице държи нереалното дете, лицето му мъничко, телцето като на кукла, а той притиска буза към боядисаните къдрици, леко поддържа Сина почти във въздуха, гледа надолу към свещите, където сме коленичили в тъмни зимни дрехи, зад него ангелите и олтарът, погледът му сведен към тайнството, от което самият той не е част, но пък вярва, че бедният Св. Йосиф е само глина в ръцете на Господ (както си мислех), скромен, искрен и истинен светец – без капка от френетичността на светците, човек свят без слава, вина, деяния или францискански чар – самоотричащ се сериозен и въздържан призрак в Аркадите на Християнството – той, който познава звездите в пустинята редом до Мъдреците в дъното на плевника – стъкмяващ яслите, стар светец скитник на копи сено и камилски пътеки – моят таен Приятел. Сега на среднощната литургия гордо възхвалявах в новата му почетна позиция отпред в църквата, застанал над семейството в яслите, където са вперени всички погледи. 

 След литургията хората си ходиха на гости. Много хора се събираха в дома ни или в някоя друга къща. Активисти от християнска организация от Средновековието, запазена от французите в Квебек и Нова Англия и сега спонсорирана от Обществото на бедните „Св. Винсент дьо Пол“, се появяваха на тия партита и събираха стари дрехи и храна за бедните, никога не пиеха дори чашка от подсладеното червено вино, нито пък се включваха да пеят с другите в кухнята. Преди да си тръгнат винаги запяваха техен стар напев. Елхите винаги бяха огромни в ония дни, в даден момент подаръците се изваждаха и отваряха със съгласието на всички. Как ликувах при вида на чистите бели ризи на възрастните ми роднини, румените им лица, смехът, дръзките закачки. През това време чевръстите жени в кухнята, изопнали престилки върху най-хубавите си рокли, изваждаха пайовете със свинско от хладилника. По цели дни приготвяха тия големи вкусни пайове, които са по-добри студени отколкото топли. Майка ми също правеше големи ragouts de boulettes  (яхния от свински кюфтета с моркови и картофи) и поднасяше димящото ястие на групи понякога от 12 – 15 приятели и роднини: алуминиевият й чайник за кафе побираше 15 големи чаши. От хладилника се вадеха също купи с охладен пресен домашен пастет за мазане върху пресен хрупкав хляб, който печаха на поразия в няколко френски фурни из града.

В залесията от подаръци и разопаковане на хартия винаги ми доставяше удоволствие да изляза на верандата или дори отвън на улицата някъде към един след полунощ и да се заслушам в тихото жужене на блестящите звезди по небосвода, да наблюдавам червените и жълти светлинки по прозорците на хорските домове, да гледам дърветата, които изглеждаха замръзнали във внезапна набожност и да размишлявам върху случилото се през изминалата година. В ума си виждах Св. Йосиф, гушнал любимото малко дете.

Може би прекалено много битки са водени на Бъдни вечер оттогава – или вероятно греша и малките деца от 1957 тайничко издялкват Коледа в малките си отдадени набожни сърца.“

Джак Керуак, The New York World Telegram and Sun, 5 декември 1957

Фотокредит:  © Walter Lehrman Photograph Collection.
 

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.