Кавафис: Неразгадаемият поет на желанието и страстта

ПРОФИЛИ 

►

Защо биографите не успяват да определят и разяснят Кавафис?

Автор: Ленгдън Хемър

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Преди да стане световно известен поет, Константин Кавафис се превръща в местна легенда. От 1907 до смъртта си през 1933 г. той живее над публичен дом в работнически квартал на египетския град Александрия. („Тук горе е духът; там долу – плътта“, остроумничи той.) Писатели и интелектуалци се събират в стаите на импровизирани семинари. Високите етажерки с книги са пълни с древни текстове, исторически трактати, речници. Килимите и гоблените са опърпани, столовете паянтови. Тук Кавафис разговаря за прозодия, за възхода и падението на империи. Заобиколен от стари семейни приятели, той се вижда, по думите му, като „ултра модерен поет, поет на бъдещите поколения.“ След като те напускали дома му, вече развеселен от узото и мастиката, които им сервирал, стискайки листи със специално подбрани стихотворения, новите гости вече ставали негови последователи.

Пред „старогръцкия поет“ благоговеят меланхоличните герои от романите на Лорънс Даръл в „Александрийски квартет“ (1957–60).  Знаят своя Кавафис наизуст и рецитират „Градът“ и други любими стихотворения по начин, по който религиозните хора цитират Евангелието. Днес ул. „Лепсиус“, където е живял, е преименувана на „Кавафис“, а апартаментът му на втория етаж е музей (или вероятно храм). Той трябва да е най-превежданият съвременен гръцки автор. Книгите и ръкописите му се пазят в архива „Кавафис“ в центъра на Атина и са безплатни за достъп за читатели навсякъде благодарение на обширен дигитален сайт, стопанисван от фондация „Онасис“.

Но фамилиарността не е интимност и лекотата, с която можем да придобием елегантния почерк на Кавафис върху лаптопите си, тя е измамна. Дори когато е преследвал литературна слава с неотменима целенасоченост, част от харизмата на Кавафис си остава загадка. В апартамента си така и не прокарва електричество, предпочита мъждукащата светлина и капещия восък на свещите. Не само нощем, но и през деня, когато прозорците му са затворени заради пустинното слънце, Кавафис настанява гостите си близо до някоя свещ, така че да може да наблюдава лицата им, докато самият той остава в сянка, присъстващ с много малко повече от само глас.

„ИЗВЪН СТИХОВЕТЕ СИ Кавафис не съществува“. Робърт Лидел, британски романист и елинист, цитира това изречение на Джордж Сеферис на първата страница от биографията си на Кавафис от 1974 г., първата и досега единствена подобна биография на английски. То на практика е извинение за съществуването на книгата му. Сеферис, който става първият грък лауреат на Нобелова награда за литература през 1963 г., иска да уплаши евентуалните биографи на Кавафис. Усеща, че единственият начин да подходи към личността на великия си предшественик, е да игнорира личните анекдоти в александрийските литературни среди и слуховете за сексуалния му живот. (Говорело се, че Кавафис посещавал хамами и имал връзки с мъже.) Идеята е да се фокусира върху стиховете му. Само те имат значение.

Саферис със сигурност е прав, дотолкова, доколкото всекидневието на зрелия Кавафис е така пословично, че наистина изглежда лишено от всякакви случайности.

През 1892 г. на двайсет и една годишна възраст той започва работа като държавен служител, част от бюрократичната машина и остава на този пост цели тридесет години, като изминава краткото разстояние от апартамента си до службата – и така всеки божи ден. Това, че обичал да поздравява търговци и случайни познати, и че обикновено закъснявал за работа, заради което се извинявал с очарователно неправдоподобни извинения, било почти цялото вълнение, на което е способен. Чиновникът Кавафис е като застрахователя Уолъс Стивънс, макар че за разлика от Стивънс, който бил вицепрезидент на компанията, гъркът работил в Министерството на напояването и задачите му, колкото и скучни и маловажни да били, както се предполага по инстанцията, в която работил, се състояли най-вече в това да преписва кореспонденция.

Кавафис, особено като млад, си остава едно предполагаемо присъствие, просто силует.

Истинската история се случва, когато чиновникът се прибере и, ден след ден, десетилетие след десетилетие, се превръща в поет с огромна слава, докато пише на гръцки – език, говорен от по-малко от 1 процент от населението в света. Кавафис е майстор на, както ги класифицира, три категории стихотворения. В „историческите“ си стихове той подхваща темата за декадентството във френската и английската литература и я изследва чрез винетки и обстоен преглед на образите в източно средиземноморския свят на късната античност, което в ръцете му става огледало на модерността. Във „философските“ си стихотворения Кавафис сътворява екзистенциални басни, в известна степен сравними с притчите на Кафка. В „хедонистичните“ си стихове той предизвиква мъжката еднополова любов с искреност и дълбочина на чувствата, почти безпрецедентни на който и да е език.

В изключително оригиналните си творби Кавафис излива целия си живот „капка по капка“, както се изразява Сеферис. Как се пише за човек, който е най-жив, когато загърбва света и сяда да пише на бюрото си? Повечето литературни биографи се сблъскват с някаква версия на такова предизвикателство, но проблемът е доста щекотлив в случая на Кавафис.

Неговият биограф има да работи с прекалено много материали от един вид и недостатъчно от другия. Вече в напреднала възраст, обсебен от литературното си наследство, Кавафис запазва много от творчеството си в писмен вид; не само обичайните основни елементи на писателя – дневници, кореспонденция, чернови – но също билети за пътуване с влак, менюта и всякакви списъци, вкл. списъци на списъци. Изглежда е запазвал всяко получено писмо. Повечето писма, които е написал, са загубени. Неясни са факти от ранния му живот. Не знаем нищо за подробности от сексуалния и интимния му свят. Докато за някои от липсващите части причина са честите премествания на семейството му заради финансови и политически обстоятелства, несъществуващата информация за сексуалността му предполага цензура от самия поет, изпълнителите на завещанието му или и двете. В този така важен аспект има много малко Кавафис извън написаните стихотворения.

В новата биография на поета Грегъри Джусданис и Питър Джефрис те започват с известен скептицизъм за „изкуствеността на биографията“, дотолкова доколкото жанрът изисква конструирането на онова прашно старо нещо – единствена състоятелна история. Без да са в състояние да предоставят удовлетворителна версия на наратив за жизнения път на писателя поради твърде много празнини в архива на Кавафис и заради това, че прекалено много от историята му е въпрос на скучна рутина и повторяемост, съавторите превръщат необходимостта в добродетел и продължават тематично. Това означава да подходят към Кавафис чрез семейството, града, приятелствата, четивата и ексцентричната практика за издаване на творбите му. Вследствие на това наративът се движи „напред, назад и встрани“, връщайки се към теми от различни гледни точки. (Когато това стане твърде объркващо, читателят може да се обърне към хронологията в началото на книгата.)

Така в по-голямата част от биографията Кавафис е представен като продукт на хората около него, местата, в които е живял и книгите, които е чел. „Константин Кавафис“ е отлична творба на контекстуалното проучване, пораждащо всичко „извън“ стихотворенията с внушителни подробности. (За сравнение, тънката книжка от първия опит на Лидел е приятна и информативна, но й липсва историческа дистанция и архивни ресурси, които новите биографи умело използват.) Резултатът обаче е любопитен. 

Когато четем писмо след писмо от братята на Кавафис, без да чуваме гласа му в отговор или когато бродим из улиците на Александрия без повече увереност, че поетът е минал по тях, отколкото дава глаголът в условното изречение, Кавафис, особено младият Кавафис остава предполагаемо присъствие, силует. Тази „сянка“ върви с поезията му, където постоянно се натъкваме на една неуловима субективност. В „Стени“ отчаяният лирически герой се оплаква от бариерите, които се издигат около него:

Ах, защо не ги наблюдавах, когато издигаха стените?
Така и не чух ни шума, ни звука от строенето.
Изключиха ме от света неусетно.

(Превод от гръцки на английски: Рей Далвин)

В „Скрити неща“ вътрешният глас ни предупреждава да не „опитваме да открием кои сме били“. Когато изразява себе си, винаги се намесва „препятствие“. Може да бъде разбран единствено чрез изследване на „най-незабелязваните ми действия, / най-завоалираното ми писане.“ Дори и тогава, опитът може да е безмислен:

Някой ден, в по-съвършено общество,
някой точно като мен
сигурно ще се появи и ще действа свободно.

 (Превод от гръцки на английски: Едмънд Кийли и Филип Шерард)

Кавафис, който се е възприемал като поет от „новия етап на ероса“, е изцяло новатор в начина, по който разбира хомосексуалността по-скоро като идентичност, отколкото като поведение. Затова не е трудно да четем „Скрити неща“ като вопъл на затворен в себе си писател, който страда от заплахата за стигматизация и въпреки това като пророк предсказва време, в което хората „точно като мен“ ще могат да изразяват себе си без цензура.

Но този прочит на стихотворението е прекалено лесен. Изследовател на историята, какъвто е бил самият той, малко вероятно е Кавафис да е вярвал в това, че някъде в бъдещето предстои „по-съвършено“ общество. Бидейки тънък стилист в езика, едва ли е очаквал с нетърпение неговите „най-завоалирани писания“ вече да са безинтересни и безстойностни. Би трябвало да се запитаме: Това „аз“ на Кавафис ли е или на някоя драматична фикция? На герой, който смело или може би глупаво се държи за вярата си в прогреса на цивилизацията? Какво всъщност казва Кавафис? Четейки поезията му, продължаваме да откриваме такива потенциални иронии и двусмислия , „скрити неща“, дори когато ни е изглеждало, че някой ден може да ги няма.

Усещането у Кавафис за упадък и разпад има своето начало в семейната история. Роден в лукс през 1863 г., той е най-малкият от седемте синове на Петро Джон Кавафис, гръцки търговец на памук в Александрия. Гръцката търговска класа в Египет забогатява, когато американската гражданска война повлиява зле на британската текстилна индустрия и довежда до прекалено голямо производство и напомпани от инфлацията цени на египетските суровини. Бумът в памукопроизводството е преминал до момента, в който бащата на поета умира през 1870 г. и разточителният му начин на живот оставя семейството в дългове. Девет годишният Константин и майка му, Хариклея, се местят в Англия, където фамилията е живяла до раждането му, а Кавафис и братята му се опитват да дадат нова посока на семейния бизнес в Ливърпул и Лондон. Но през 1877 г. семейството се връща в Александрия обедняло. Никога не успяват да възстановят богатството или социалния си статут, който върви редом с него.
Кавафис са част от гръцката диаспора, която възприема изкуството като награда и допълнение към търговския успех. Парите дават възможност да се цени изкуството и да се създава, а то е алтернативен източник на издигнатост, когато парите вече ги няма. Братята Кавафис подхранват таланта на младия „Кости“, като вярват в поетичния му гений и в себе си изпитват чувство на гордост. Константин е най-близък с Пол и Джон. Пол, с който за малко поделят апартамент на ул. „Лепсиус“, е гей и денди в началото на века. В последните години му е било трудно и той умира самотен и беден във Франция, като вероятно послужва за някой от прототипите на провалилите се младите мъже в стихотворенията на Константин, който се бори да запази името на фамилията, когато всичко друго вече е загубено.

Съдбата на семейството също повлиява върху усещането на Кавафис за това какво е да си съвременен грък. „Никога не забравяйте за гърците, че сме фалирали“, казва той на Е. М. Форстър, който попада под обаянието на Кавафис, докато е в Египет като доброволец на Червения кръст по време на Първата световна война. „В това е разликата“, продължава Кавафис, „между нас и вас“, имайки предвид англичаните. „Моли се, скъпи ми Форстър, ти – вие англичаните с уменията си за приключение – никога да не загубиш богатството си, в противен случай ще заприличаш на нас, неспокойни, хитри лъжци.“

Джон, издаван поет с умения, но недостатъчно вдъхновение, прави първите преводи на английски на поезията на брат си. Семейната чест и интимност-в-несгодите, която свързва седемте братя, постепенно се замества от отчуждение под напора на провалени амбиции и постоянно безпаричие. Въпреки това, докато един по един намират смъртта си, студенината и себичността, с която по-късно Кавафис става известен, може да се възприемат като симптоми на скръбта му. Обсебеността му от славата не е привлекателна черта. Но разкрива бремето на този, който остава последен.

Английските маниери са втора природа у Кавафис много след ранните му години в кралството. И той, и братята му говорят отлично английски и в писмата си току прескачат на чуждия език. Самият Константин говори гръцки с английски акцент и обича да го демонстрира. Двата езика и двете култури отдавна са свързани за него. Първата византийска църква, която го впечатлява със свещите, иконите, тамяна и песнопенията, е в Ливърпул. Той е запленен от класическата античност и това вероятно е започнало със скулптурите от Партенона в Британския музей. Корените на погребалната естетика в зрялата му поезия се подхранват от семейни посещения на Гръцкото гробище в Лондон. Още начинаещ автор, той пише есе за влиянието на гръцката мисъл върху Шекспир. „Итака“, може би най-известното му стихотворение, се доближава до „Одисея“-та, като пренаписва „Одисей“ на Тенисън (стихотворение, което той обсъжда в друго свое ранно есе).

Къща-музей „Кавафис“ в Александрия, Египет

От Алфред Тенисън и Робърт Браунинг Кавафис заема драматичния монолог и го превръща в средство за историческите си стихотворения. От едно такова на Браунинг – „Моята последна херцогиня“ той научава колко е ценно да включи образ, който мълчи обезпокоително, докато друг разказва. В „Завръщане от Гърция“, едно от многото негови стихотворения с тематика от елинистичния период, един философ на борда на кораб подканва спътника си да признае, че е утеха да напусне Гърция и да се завърне в източното Средиземноморие:

Нека признаем истината оттук нататък:
Двамата сме гърци – какви други да сме? –
но с любови и чувства, които са на Азия,
но с любови и чувства
които понякога са чужди на гръцката култура.
Речта на философа прави разтърсващо заключение, възхваляващо хибридното и нееднородното:
От кръвта на Сирия и Египет,
която тече във вените ни, нека не се срамуваме;
нека я почитаме и нека се хвалим с нея.

(превод: Даниел Менделсон)
 

Това е красноречиво и точно каквото можем да очакваме от самия Кавафис. Но когато вземем предвид мълчанието на спътника, реториката се усеща рязка, може би дори нападателна. Хермипий, както е името на спътника, може да не е готов да прегърне срамните любови и чувства там, на прага на империята.

За разлика от Атина, където класическото минало е физическо присъствие, в Александрия на Кавафис има малко руини. Антоний и Клеопатра са правили любов там, но единственото свидетелство за това е в книгите. Това отсъствие насърчава поета да „развие свое особено и странно разбиране за класическото наследство“, както посочват Джефрис и Джусданис. „Вместо да копнее за великолепни храмове и скулптурни шедьоври, той с готовност приканва призраците на елинистична Александрия.“ Такава образност е от „Цезарион“ – стихотворение, в което разказвачът на Кавафис си спомня как е взел „сбирка / от надписи на Птолемеите“, за да убие времето си. Кратко споменаване на Цезарион, синът на Клеопатра и Юлий Цезар, привлича вниманието му и самата неизвестност на тази личност, забравена в историята, стимулира въображението му, като му позволява да изгради образ на младия цар „по-свободно в ума ми“. Неочаквано седемнайсет годишният младеж със смесена кръв, умъртвен от Октавиан, влиза в стаята:

Сякаш застана пред мен както трябва да е било
в победената Александрия,
блед и уморен, идеалистичен в скръбта си,
все още с надежда че могат да те пощадят
злите – които мълвели „Прекалено много Цезаровци“.

(превод: Рей Далвин)

„Прекалено много Цезаровци“ е реплика на един от съветниците на Октавиан, която е препратка към стих от Омир. Откъслечната фраза е достатъчна за Кавафис, за да призове призрака на „победената Александрия.“

След като Александър Велики основава града, културите на Гърция и Египет се преплитат в него, както и в самия Кавафис като грък в Египет („Египтянина“). Какво точно означава това? Той не е имал интерес към Пирамидите в Гиза и Сфинкса – „Не разбирам онези огромни неподвижни неща“, казва той – и няма ни най-малко свидетелство за отношението му към арабското малцинство в Египет. Джусданис и Джефрис отбелязват, че Кавафис е знаел „много малко арабски“ и че е имал арабин прислужник, но не и приятели араби. В това отношение е бил един от типичните европейци от средната и по-висшата класа в Александрия, които са се гордеели с британското и френското си културно наследство и са странели от мюсюлманите в града.

Англофилията на Кавафис, обаче, както и любовта му към Бодлер не са означавали, че подкрепя европейското доминиране в Египет. През 1882 г. недоволни египетски офицери повеждат националистично предизвикателство към египетското про-англо-френско правителство; в Александрия избухват бунтове, а по улиците мюсюлмани египтяни нападат европейци с възгласи „Смърт на християните!“. Семейство Кавафис бяга в Истанбул, където Константин заживява с майка си и голямото й семейство в продължение на три години. („По произход съм от Константинопол“, гордо заявява той, използвайки византийското име на Истанбул, като има предвид, че раждането му в Александрия го прави изгнаник по отношение на града, който е бил център на гръцката култура и образование в продължение на хилядолетие.) Когато се връщат в Александрия, намират жилището си унищожено (вкл. някои от ръкописите на Кавафис). Британски военни кораби са потушили бунта, насочвайки оръдията си към града.
Кавафис не се социализира с британците в Египет, с изключение на Форстър, който е по-ентусиазираният в приятелството. Пословичните закъснения на Кавафис за работа може би са намек за някаква арогантност към британските висшестоящи. Но Джусданис и Джефрис стигат по-далеч, поддържайки тезата си, че Кавафис е бил възмутен критик на британското управление. Обосновават мнението си върху явния му интерес към аферата Деншауай, инцидент с британски офицери и египетски селяни, който довежда до обесването на четирима египтянина и бичуването на много други по заповед на специалния британски съд. В „27 юни 1906 г. в два часа следобед“, Кавафис се фокусира върху страданията на „невинния / седемнайсет годишен младеж“, който британците „удушават“ и майка му, която описва как се гърчи „на земята“ с неутешима скръб. (превод: Рей Далвин.) Точните указания на дата и часа на присъдата в заглавието придават брутална актуалност.

Както признават съавторите, бедата е, че стихотворението е „уникален документ в творчеството на Кавафис“ – уникален, защото третира горещо оспорвано съвременно събитие и защото хората в творбата са мюсюлмани. (Някои от младите мъже в други стихотворения може да са мюсюлмани, но никой не е толкова ясно определен като такъв.) Заедно с много други завършени стихотворения поетът оставя и това в чекмеджето. Няма неговорещ образ, който да коментира чрез изводи казаното в „27 юни 1906 г. в два часа следобед“. Но когато става въпрос за усещането на Кавафис за арабските му съседи, стихотворението е изолирано свидетелство, изцяло заобиколено от тишина.

Подходът на Константин Кавафис към издаването на творчеството му е много необичаен. Макар че негови стихотворения се появяват в периодични издания, той никога не публикува книга като обикновен търговски продукт. Вместо това печата стихотворенията си отделно и ги раздава на приятели като хлабаво свързани подлистници. През 1904 г. подбира четиринайсет стихотворения за отпечатване в серия от сто копия. През 1910 прави още едно подвързано издание от двайсет и едно стихотворения в двеста екземпляра. След това се връща към разпространяване на подлистниците си на ръка в специални колекции. Подлистниците се трупат в „импровизирани“ класьори в апартамента му, където той подготвя подбрани стихове специално за четящия. Чрез този странно персонализиран начин на издаване се оказва, че е разпространил поне двеста и двадесет ръчно събрани стихосбирки от поезията си.

Кавафис прави всичко възможно, за да контролира начина, по който е възприет като поет. Диктува глава в книгата на познат, обяснявайки и (естествено) възхвалявайки собствените си творби. Когато новаторската му поезия става предмет на остри атаки, той създава „про-Кавафиско“ списание. Направените му по поръчка подаръци с поезия превръщат читателите му в последователи. Тъй като не се доверявал на пощите, Кавафис зависел от посредници, които да предават стихотворенията му на отдалечени почитатели. Този метод означавал, че четенето на стиховете му съдържал аспект на лична среща: нещата си оставали между приятели. Също така се гарантирало, че никой, дори и най-отдаденият последовател, нямал достъп до творчеството като цяло.

Имайки предвид амбицията на Кавафис, можем да очакваме, че той би приветствал превеждането на поезията му. Но не било така. Форстър много искал да види книга на приятеля си, издадена във Великобритания. Кореспонденцията между двамата относно това начинание комично се проточила, докато Форстър преследвал Кавафис и бил посрещнат с нерешителност или мълчание. Дори писмо от Ленард Улф с покана гръцкият поет да публикува в издателство „“Хогарт Прес“ не успяло да го спечели. Може да е бил притеснен да види еротичните си стихотворения отпечатани. Щял е да бъде не особено доволен да се откаже от обичайното си ниво на контрол и, както отбелязват Джусданис и Джефрис, неговата „върховна самоувереност“ винаги била засенчвана от „осакатяващо съмнение в себе си“. Но възможно е, също така, познавайки твърде добре другия език, както Кавафис е владеел английски отлично, да е чувствал, че стилът му не може да се преведе на езика, без да загуби същественото.

Този образ се носи някъде между фотография и фантазия, въображаем образ, генериран от стихотворенията.

Според преценка на Джусданис и Джефрис, сега съществуват повече от тридесет подбрани или пълни превода на поезията на Кавафис на английски „от значими литературни личности“. Броят на преводите предполага значителната примамливост на заданието – и трудността да се успее достатъчно, че да се забави следващият опит за превод. Действително, не изглежда чак толкова трудно. Подобно на повечето поезия на английски, тази на Кавафис често се базира на ямбична метрика и зависи повече от твърдения и внушения отколкото метафора, игра на думи или описания. Поезията му често се описва като „суха“, дори „пустинно суха“. Кавафис стига дотам да нарече употребата на прилагателни „форма на слабост“, която „отслабва речта“. Макар че ранните му стихотворения са съставени в пуристкия регистър, изкуствено създаденият език, познат като Катаревуса, за който просто няма английски еквивалент, по-късно той отрича от ранните си творби и става поет на демотиката.

Затова не е изненада, че преводачите на английски често го третират като поет с обикновен стил и бял стих. В някои случаи резултатът е толкова обикновен, че изглежда банален, оставяйки англофилския читател да се чуди за какво се вдига толкова шум. Но текстурата на стихотворенията му е доста по-сложна отколкото предполага тази в английския превод, какво остава да я предава въобще. Да започнем оттам, че Кавафис не се отказва от пуристкия си регистър и това, което нарича „умиращи великолепия“. Той сякаш извайва с мрамор речника си в демотика, създавайки слоеве исторически препратки. („Един от талантите на големите стилисти“, казва Кавафис, „е да направят така, че излезлите от употреба думи да спрат да изглеждат остарели чрез начина, по който ги въвеждат в творбите си.“) В много от стихотворенията на Кавафис няма рима, но в повече от половината тя съществува, а сложните експресивни ритмични модели са навсякъде. Накратко, само привидната липса на вербални орнаменти и формалната сложност се оказват изобилие. Веднъж едно протеже станало нетърпеливо, докато обсъждало тънкостите на метричния анализ и заявило: „Със сигурност, маестро, всичко това са подробности“, Кавафис му се сопнал: „Какво друго е изкуството освен подробности?“

В такъв случай за всички нас, четящи творбите му на английски, трудността да открием Кавафис извън стихотворенията му се допълва от трудността да го открием вътре в тях. У. Х. Одън заявява, че това, което оцелява от поета във всеки превод, който познава, е „тон на гласа, личен изказ“. Но как може „тон на гласа“ да въздейства без подробностите, които Кавафис чувства, че са всичко в изкуството и които в този случай са специфични за неговия гръцки? Да се чете стихотворение на Кавафис на английски е като да се наблюдава гост в салона му: лицето на преводача, осветено от светлината на свещта, поетът, седнал в тъмното. И все пак Одън може би е бил прав. Тонът е функция не само на гласа, но и на жестовете, начин да се отнесеш към читателя, а жестовете и маниерите на Кавафис, с неговите такт и липса на директност с британски акцент, номерът му да казва повече, като казва по-малко – всичко това се превежда доста добре.

Тези отличителни черти са съществени за силата на еротичните стихотворения. В „Слънцето следобед“ разказвачът на Кавафис се намира в стая, която познава до болка, защото там се е срещал с любовник, преди животът им да се промени и сградата да бъде „иззета / от агенти, бизнесмени, тревоги.“ (Преводът е на Джеймс Мерил.) Той си спомня как са подредени предметите в стаята и споменава „колко много пъти“ е правил любов там. Но вместо да каже повече за това или да опише любовника си, той посочва къде е стояло леглото, отбелязвайки, че „слънцето следобед стигаше до средата“ в стаята. За момент имаме присъствието на онези любовници, не защото ги виждаме, а защото виждаме какво са виждали те. Поетите създават стихотворения, но обратното също е вярно и въпреки опасенията на Сеферис ние се нуждаем от литературни биографии, в случая с Кавафис толкова, колкото с всеки друг поет, за да изследваме подробностите. В хода на кариерата му, свръхфините стихотворения на Кавафис създават една личност, която Форстър за първи път представя на английските читатели като „гръцки джентълмен със сламена шапка, който стои абсолютно неподвижен, малко под ъгъл към вселената.“ Тази фигура се носи някъде между фотография и фантазия, мечтан образ, генериран от стихотворенията. Защото кой друг би могъл да ги напише? Портретът на гръцкия джентълмен в прекрасната книга на Джусданис и Джефрис е доста по-дълга и подробна от красноречивата наброска на Форстър, без, може да се каже, да го прави по-малко загадъчен. Но е така, както го е желал самият Кавафис и както стихотворенията ще продължават да настояват.

Ленгдън Хемър

Ленгдън Хемър е псевдоним на Нийл Грей, професор по английски в университета „Йейл“. Той е автор на „Джеймс Мерил: живот и изкуство“ и съавтор със Стивън Йенър като съредактори на „Цял един свят: писма от Джеймс Мерил.“ В момента работи върху критическа биография на Елизабет Бишъп.

Заглавно изображение: Константин Кавафис в Алексансдрия, където живее дълги години в апартамент. Винаги седнал в сянка, на светлината от свещ, а гостите му – на светло. Фотография: Wikimedia Commons

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.