"Понякога дишам трудно. Сърцето ми бие твърде бързо": Сири Хуствет за загубата на съпруга си Пол Остър

ПРОФИЛИ 

►

След всички ужасни неща, през които преминахме, ми каза той, ако умра от рак, ще е една лоша история.

Първо беше двойната трагедия, която разтърси семейството – после дойде смъртната диагноза. Писателката размишлява за живота след смъртта на съпруга си романист.

Автор: Сири Хуствет
19 април 2026

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

 

Жива съм. Съпругът ми Пол Остър загуби живота си. Почина на 30 април 2024 в 6:58 тук в къщата ни в Бруклин, където съм сега и пиша тези думи. Беше диагностициран с едроклетъчен рак на белите дробове през януари 2023. Но преди това, в началото на ноември 2022, на Пол направиха изследване със скенер в спешното на болницата „Маунт Синай Уест“. Радиологът забеляза масивно образувание в дясната част на белия дроб и предположи, че може да е рак.

Всички умираме, но само някои от нас узнават, че животът им ще приключи скоро. Макар че често съм мислила какво би било да живея без Пол, започнах да си го представям даже по-често. Виждах се как вървя към къщата сама. Представях си се как жалея. Ако почине баща ти, казах на дъщеря ни Софи, ще загубя обичайните си дни.

Това, което не си представях, бе, че след смъртта на Пол времето ще се изкриви неузнаваемо. Спомням и после забравям какъв ден е. Помня, че е май и после забравям този факт. Часовете препускат напред, но минутите се изнизват бавно. Искам да вкореня тялото си в календара и в часовника, тия надеждни, макар и напълно фикционални, отчетници на времето, но не разбирам логиката на постоянните им пулсации. Страхувам се, че ако не проверявам датата, деня и часа, ще загубя ориентация, ще се спъна в стълбите и ще падна или ще се понеса незаземена.

Понякога дишам трудно. Сърцето ми бие твърде бързо, не винаги, на тласъци. Изпитвам болки в ребрата, понякога се усилват. Болят ме главата и шията. Нервите ми са изопнати, а надолу по крайниците все едно ми пускат ток.

Заспивам с приспивателно.

Вземам някой вестник или предмет, на който трябва да се обърне внимание и после виждам друг, който ме зове. Оставям първия, само за да го забележа след часове, неодушевена жертва на недовършен жест. На червената маса в трапезарията стоят куп неотворени писма и картички със съболезнования. Нямам сили да ги отворя. Не и днес. Не и утре. Ще изчакам. Утре. 

Хуствет и Остър в ранните дни на връзката си. Фотография: частен архив на С. Хуствет

Утре идва. Отварям писмата, но не винаги разбирам какво чета. Късите любезни съобщения са най-добри. Има и дълги писма от по няколко страници, написани на ръка, от хора, които не познавам. Пол вероятно им е принадлежал по някакъв начин, но точно как не винаги разбирам.

В дните непосредствено след погребението на Пол на 3 май в малкото гробище „Грийн ууд“ ме обзе някаква мания да подреждам, изхвърлям и търкам. Когато съм стресирана или неспокойна, често чистя. Поставям в ред собствения си малък свят. Упражнявам някакъв контрол, като се освобождавам от праха, влакънцата и бъркотията. Нямаше да стана една от онези вдовици, които с месеци и дори години оставят дрехите на съпруга си в гардероба. Покойникът не се нуждае от ризи, ключове, крем за бръснете. Не може да се разболее. Не взема лекарства.

Удивена съм от решителността, с която нападнах кабинета на Пол. Прекарваше по-голямата част от дните си от сутрин до следобеда, пишейки в малката стая в задната част на къщата ни, близо до градината. Предполагам, че на бюрото му имаше поне 150 химикала. Беше си приготвил достатъчно ленти за пишещата му машина „Олимпия“, така че да му стигнат за още няколко живота. Имаше няколко изтъркани гумички и 35 тетрадки Clairefontaine, онези с разграфените листи. Преди да напечата ръкописите си на „Олимпия“-та, пишеше на ръка всичките си книги в тетрадките.

Не навлизахме в работните си пространства. Бяха свещени и неприкосновени. Никога не пипаше нищо на моето бюро. Аз на неговото също. Нямах представа, че има толкова много химикали, ленти и тетрадки. Пол винаги имаше поне един, често два или три химикала в предния джоб на дънките си. Ако горчивината е чувство някъде помежду тихата нежност и болката, значи точно това съм изпитвала, когато видях химикалите и открих лентите за пишещата машина. Все още навсякъде продават химикали, но ленти за машина и листи Tipp-Ex не се намират лесно, така че беше логично Пол да се запасява за момента на възможното им изчезване, не само от Ню Йорк, но и от лицето на земята.

Обичах барабанещия звук от пишещата му машина, когато блъскаше клавишите, бързо и после по-бавно, после отново забързваше. Обичам съпротивлението на клавишите върху пръстите ми, казваше той. Пол не бързаше с вещите си за писане. Що се отнася до навиците му в процеса на писане, в стария човек живееше един младок.

Пишещата му машина си стои на бюрото както преди - безмълвен предмет, който сега е загубил ролята си в писателския ритуал. Навиците, рутината, ритуалите създават смисъл след повтаряне и тези повторения служат като крепост срещу безпокойството. Пол не се поклащаше, нито си гризеше ноктите. Видимо никога не е бил нервен, но безпокойството беше част от живота му. Пристигахме на летищата часове по-рано и това беше повод за майтапи. Много внимаваше за предмети, които възприемаше като продължение на собственото си тяло: химикали, но също ключове за къщата, малкия му бележник с дати, който всяка година поръчвах от „Черинг Крос“ и портфейла му -  всичките три ги държеше в предния десен джоб. Тези предмети не се пипаха от никой друг. Когато беше в болницата и страдаше от делириум, ключовете, бележникът и портфейлът бяха прибрани в найлонов плик в чекмедже до леглото му, вече не ги държеше у себе си. Когато се събуждаше в непознатото легло и не успяваше да ги намери,  звънеше на мен или на зет си Спенсър. Беше записвал набързо уговорки, които не искаше да пропусне заради забравяне. Нямаше пари. Как щеше да хване такси? Как щеше да се прибере в къщата ни?

Та той дори не можеше да стане от леглото без чужда помощ.

Фотография: Крис Бък/The Guardian

„Предметът“ на тревожността е „нищото“, а „нищото“ не е „предмет“, пише Сьорен Киргегор в „Концепцията за безпокойство“. Тревожността, казва философът, е все едно да гледаш в бездната. Пол многократно използваше тази дума за смърт през последната година от живота си. Прекарал съм доста време, загледан в бездната, казваше той.

Куражът на Пол, докато се взираше в бездната, ме удивяваше.

Четириетажната къща в Бруклин, където с Пол живяхме 30 години и където дъщеря ни, Софи, израсна и където Даниел, завареният ми син, живееше, когато не беше при майка си, за една нощ се превърна в огромно жилище. Двамата с Пол обитавахме това пространство от дълго време и без децата, така че къщата се усещаше възголяма, но не огромна.

Не очаквам да влезе в стаята. Зная, че никога няма да го усетя като дух, колкото и да ми се иска това да се случи.

Когато за първи път заживяхме заедно през 1981 г., наехме горните два етажа на къща на ул. „Томпкинс“ 18 в квартал „Кобъл Хил“ в Бруклин. Освен книгите ми, по онова време притежавах много малко неща. Освободихме се от втория екземпляр на еднаквите ни книги, а те бяха много. Подбрахме най-добрите издания. Помня, че си мислех: Това означава, че наистина трябва да останем заедно.

Сега Софи живее в собствена къща, в друг квартал в Бруклин, заедно със съпруга си Спенсър и бебето Майлс, който се роди в новогодишната нощ на 2024 г. Съвсем разумно ще е да подаря няколко стаи от тази къща на тримата, ако това е възможно, но не е.

Пол обичаше библиотеката ни на третия етаж на къщата. Искам да умра в библиотеката. Представям си как в нея слагаме болнично легло, ми каза той, дълго преди леглото да пристигне и доста, преди да узнаем, че ракът се е завърнал. Знаеше, че иска да умре в тази стая, пълна със светлина. Светлината ставаше все по-важна за него, приближавайки се до смъртния си час.

Спя от моята страна на леглото ни. До този момент не се е случвало да заемам повече пространство в него отпреди. Когато се събудя, не очаквам да е до мен. Не очаквам да влезе в стаята. Знам, че не мога да го усетя или призова като дух, макар че много ми се иска това да се случи. Ужасявах се от настъпващата му смърт прекалено дълго. Заемам същото място в леглото ни, където дълги години сме се любили и спели.

За последен път спахме заедно в това легло на 28 април, две нощи преди да почине. Спенсър премести на колелца Пол в стаята и ми помогна да го повдигнем на леглото. Той, Софи и Майлс бяха дошли при нас. Сгуших се до Пол в леглото, той погали дланта и ръката ми, струваше ми се, че го прави дълго. Говорихме. Искаше да живея още много дълго, да пиша повече. Нея нощ се събуждах няколко пъти и се протягах да го докосна, за да проверя дали диша. Правех го преди със Софи, когато беше бебе. Сега тя го прави с Майлс. Проверява. Просто искам да чуя, че диша.

Кога точно Пол каза Това се случва по-бързо, отколкото очаквах? „Това“ е умирането. Може би седмица преди това.

Смяташе, че има повече време. Вярваше, че му остават месеци. Усещах, че не е така, но не казвах нищо. В края на краищата никой не може да знае със сигурност колко му остава да живее. Защо да насърчавам предчувствие? През март Пол започна нещо, за което се надяваше да е малка книжка, „Писма до Майлс“. 35те страници, които съществуват, са посветени най-вече на истории за родителите на Майлс. Щеше да разкаже истории за двама ни и други членове на семейството, но нямам представа точно каква форма щяха да вземат тези писма.

Написа последното до внука си в първите дни на април 2024.

Къщата, леглото, тялото ми са повредени. Това е къщата, в която се викахме между етажите, в която си четяхме ръкописите на глас един на друг, седнали на зелените столове в хола; седяхме в градината, където му показвах тъкмо разтворили се лалета или рози в пълния им блясък, защото се страхувах, че може да забрави да ги погледне и да пропусне момента. Сега розите цъфтят без него. Розови и пищни са, разтварят се, без той да може да ги види. Това е къщата на кратките ни разговори, също и дългите, на нашите спорове и признания в любов, къщата на страданията ни за някакви събития, които не сме могли да контролираме или избегнем. Удря светкавица. Удря повторно. Това е къщата на дълги диалози за малки и големи неща, диалог, който сега е приключил.

От началото лекарите признаха, че при Пол нещата са „трудни“. Събра се „борд по тумора“, за да прецени ситуацията. Освен че дълги години Пол е бил пушач, лекарите така и не попитаха как е прекарал живота си. Абсолютно съм сигурна, че нямаха представа през какво страдание е преминал, година преди да започнат пристъпите му на треска. Въпреки факта, че имунната система, която постоянно убива ракови клетки у всеки човек, е много чувствителна на атаки върху него, които сега са широко известни като „стрес“, стандартният биомедицински модел в САЩ изключва тези подробности от клиничната картина.

След всички ужасни неща, през които преминахме, ми каза Пол, ако умра от рак, това ще е една лоша история. За Пол нескопосната история беше тази, която е предвидима. Машинарията на сюжета изпълнява конвенционални очаквания и оставя слушателя или читателя, без да е изненадан. Той не искаше собствената му история да попада в тази скучна категория.

Така и не реагирах на казаното от Пол. Намусената пазеше страховете си за себе си.

Истината е, че се давя в „предшестващата ни беда“, както Пол наричаше ужасните неща. Дори вербализирането на онова, което е публично достояние и беше разтръбено в многобройни медии по света като зловещи истории, продължава да е почти неизречимо за мен.10-месечната внучка на Пол, доведената ми внучка, Руби Остър, почина на 1 ноември 2021 г. Шест месеца по-късно, когато лекарят обяви, че причината за смъртта ѝ са хероин и фентанил, синът на Пол и мой доведен син Даниел, който е бил сам с Руби, когато е починала, беше арестуван и обвинен в непредумишлено убийство, убийство по непредпазливост и застрашаване живота на дете. Изпратиха го в затвора на остров Райкърс, пуснаха го под гаранция и часове след това той предозира с хероин и фентанил. Почина на 26 април 2022. Беше на 44 години. Невъзможно е да се пише за Пол, без да се спомене и Даниел, но тази история засяга и други хора в живота на Даниел, които ги беше грижа за него и имат своя собствена гледна точка, и своя собствена скръб.

Neither Paul nor I knew how Ruby had died until the day of Daniel’s arrest. Paul was cut open by the death of his granddaughter and enraged by Daniel’s negligence. The media attention, some of it cruel and dense with unfounded speculation, insinuation and outright lies, made the wound worse.

Нито Пол, нито аз знаехме как Руби е починала, докато не арестуваха Даниел. Пол беше съсипан от смъртта на внучката си и кипеше от ярост заради неглижирането от страна на Даниел. Вниманието на медиите, някои от тях жестоки и правещи необосновани догадки, инсинуации и откровени лъже, само влошаваха раната.

През февруари Пол ми показа къде е поставил неговите лични писма, вкл. много от Даниел, адресирани за „Татко и Сири“ и други за „Татко“. Искам историята да се разкаже, каза Пол. Писма и лични писания могат да се окажат скрити от хорските очи с години, но годините не са завинаги. Желанието на Пол беше да не се унищожава нищо. Няма да изгоря и едно листче.

В писмо до Марта Гилбърт Смит през 1884 г. Емили Дикинсън пише: „Да се опитаме да говорим за това какво е било, ще е невъзможно. Бездната няма биограф.“ И това също. Как да се артикулира бездната?

Както казах на Пол, туморът не е дърво. Да се датира зараждането му е невъзможно и, въпреки дългата история, която свързва рака с емоцииите, загубата и множеството скорошни медицински изследвания, които се занимават със същия въпрос, проучванията са смесени и по въпроса няма научен консенсус. Съществува, обаче, единомислие относно факта, че фактори, причиняващи стрес, засягат имунната система. Злокачествените тумори се разрастват в някакъв момент от развитието си, защото имунната система не успява да ги разпознае.

Никога няма да узная каква роля са изиграли ужасните неща за рака на Пол. Струва си да се помни научната мантра, че „връзката не е причината“. Мога да свидетелствам със сигурност, че и двамата се измъчвахме от години и за Пол беше по-трудно, защото Пол беше единственото му дете и той беше живял с повече надежда от мен. Дойде момент, когато усещах, че ако бъда така открита към Даниел, ще бъда безвъзвратно наранена. Като доведен родител по-лесно ми беше да се отдръпна. Пол се надяваше, че животът ще бъде по-добър за Даниел. Надеждата му се помрачи от лъжите на сина му, неговите кражби и предателства, въпреки това Пол не губеше надежда. След като разбра как е починала Руби, тази надежда угасна.

Когато Пол почина, лошата история стана действителност.

Но сега не пиша биография на бездната. Това е за Пол и мен, и аз пиша заради нуждата да върна на страниците нещо от човека Пол.

15 юни 2024. Ти си със Софи, Спенсър и Майлс в голямата къща. Слънцето блести. Валя само веднъж, много. Ветровете духат. Тази сутрин онзи малък, почти свиреп и славен човек, внукът ти, заспа в ръцете ти, мъничкото му юмруче стиснало деколтето на пуловера ти. Благословение. Благословението на миналото. Софи в ръцете ти. Ръцете ти помнят бебето ти, сега жена, точно както си спомнят Пол, сега мъртъв. Виж какво сме създали, казах на Пол, загледана в бебето. Можеш ли да го повярваш? Погледни какво са създали Софи и Спенсър.

Пол е мъртъв от 46 дни. Възможно ли е това? Кога се изнизаха тези дни? В четвъртък казах на новия си психоаналитик, че се опитвам да задържа времето, но не успявам.
Удивителното и ужасното се преплитат в живота на много хора. Обаче една дума следва друга, докато пиша. Последователността е в главата и ръцете ми, вербална походка, сякаш краката ми докосват тротоара, но също се въртят и във въздуха. „Краката, механично, вървят - / за Земята, или Въздуха, или би трябвало – / Път от дърво.” Отново Дикинсън.

 Семейната двойка през пролетта на 2024. Фотография: © Спенсър Острейндър, благодарение на Hodder & Stoughton

Искам изреченията ми да ме дърпат към Земята. Докато пиша, се заслушвам за старата музика, музиката, която правехме заедно, тъжна, сладка, радостна, успокояваща, дива. Нашата си музика, нашите тонове, нашите дисонанси. Не беше само хармония.

Духове изпълват страницата.

На 27 април Пол каза, че иска да се върне като призрак.

Разказвам истории за духове.

Писмата, които е написал, също са призрачни.

Писмо от Пол Остър до внука му Майлс:

Април 2024

Скъпи Майлс,

Оказва се, че имам по-малко време, отколкото си мислех. Приключих с облъчването за рака на белия дроб на 2 ноември (’23) и след необходимата почивка от два месеца ми направиха томографско изследване на 4 януари (само няколко дни, след като ти се роди), което донесе окуражаващата новина, че лъчевата терапия е проработила и ракът е овладян. Част от мен започна да се надява, че може да поживея още година, ако следващият скенер (през април) и този след това (през юли) отново покаже прогресивно развитие. Миналата седмица ми направиха второ изследване със скенер и противно на очакванията снимките показаха, че ракът се е разпространил от дясната към лявата страна на белия ми дроб, както и към други части на тялото ми. Няма да има излекуване, възстановяване, нищо, само сигурността от настъпващата смърт до няколко месеца. Колко точно не е ясно, но дали е един, два, четири или пет, възнамерявам да ги изживея тук в къщата, покачен в обляната от светлина библиотека на третия етаж. Баба ти организира хоспис у дома, което означава, че няма да се наложи да преживявам недостойнството да умра под флуоресцентните светлини на някоя мрачна болнична стая със зелени стени. Ще бъда тук на светло, заобиколен от майка ти, баща ти и любимата ми Сири. Ще ми дават морфин, ако се наложи. Ако можех да избирам, бих предпочел да умра, докато разказвам някой виц.

Сред многото ми съжаления за това предстоящо заминаване, скъпи Майлс, е това, че ще преминеш през живота си без никакви съзнателни спомени за мен. Поне до миналата седмица си представях, че ще мога да ти напиша достатъчно писма, за да се получи кратка книжка, не повече от 100 – 200 страници, но сега разбирам колко лекомислена е била мечтата ми. Няма да има нито книга, нито писма за дедите ти (каквито истории планирах да разкажа!), нито размисли за съвременното американско общество и изпълнените с напрежение избори, които предстоят през есента. Имам малко надежди, че ще оживея до ноември и следователно никога няма да узная дали Републиката е жива или още мърда. Може би на животоподдържащи системи, но все още дишаща. Въпреки това ти обещавам да се държа колкото се може по-дълго и да видя дали не мога да измисля още малко, преди да съм прекалено безсилен, че да продължавам.

Твой Папа

Редактиран откъс от „Призрачни истории: мемоари на Сири Хуствет“, издадени от Sceptre на 5 май.

Прочети в оригинал

 

---

 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.