Дъг Пийкок: Приятелят ми Джим

ПРОФИЛИ 

►

С Джим Харисън се срещнах за първи път в северната част на Мичиган в годината, когато се роди дъщеря ми – 1981. Обадих му се от къщата на родителите ми на езерото Тъмб и той ми каза да му отида на гости. Ръсел Чатъм и Гай де ла Валдене му гостуваха и тримата поотделно сготвихме по едно засукано предястие. Тъкмо се бях занимавал с мечки гризли в северната част на Скалистите планини, изобщо не бях свикнал с такава сложна и претенциозна кухня. Едва влязох през вратата и Джим ми сложи в ръката бутилка Lafite от 1971 – хубав подарък за непознат. (Д.П.)

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Преди месец закарах с колата полуопечено агнешко краче в полите на планината Санта Рита до дома на Джим Харисън в Сонойта Крийк в югоизточна Аризона. Агнето не беше доопечено, защото планът ми беше да го довършим във фурната на Джим, докато кучетата ни си играят. Джим живееше на брега на един от последните постоянни потоци в южна Аризона, ивица богата среда, известна с гигантските си тополи, местни риби и огромното разнообразие от птици и пеперуди. Мястото кипи от живот. Пихме вино навън, а кучетата ни се плискаха в потока, огрян от зимното слънце. Сега искам да запомня точно този момент: Джим, най-големият жив американски писател, който почина в дома си в събота следобед.

Домът на Харисън е едноетажна функционална къща в ранчо, кацнала точно над нивото на пълноводния поток. Малко повече е от къща. В западна посока от малкото градче Патагония, къщата е изолирана, но има селски път, който пресича потока на около сто ярда нагоре. Има ниска каменна ограда и дори изоставен тенис корт. Дори част от собствената ми история се разви там. Двете ми деца умилително си спомнят много барбекюта, на които често хапвахме гълъбите и пъдпъдъците, които бяхме отстреляли при лов в близките местности. С Джим печахме гълъбите до тръстиката, която скриваше къщата от погледа на ордите ентусиазирани наблюдатели на птици - през 1990те те се събираха на пътя, за да наблюдават редкия вид мексикански присмехулник, който беше избрал да живее до къщата на Харисън. Понякога на Джим му се налагаше да използва 22-калибровия си Магнум (дългата пушка, която ползваше да обучава ловните си кучета), за да разпръсне тълпите от хора. Когато Джим пътуваше, разчитаха на мен да се нанеса в къщата за седмица и нещо, за да се грижа за любимите им английски сетери Тес и Роуз. Беше ми позволено да влизам в избата, но ме ограничаваха до бутилка Domaine Tempier Bandol дневно. Всяка сутрин ходех на лов с кучетата и те ми разкриха цяла тайна кучешка вселена.

С Джим Харисън се срещнах за първи път в северната част на Мичиган в годината, когато се роди дъщеря ми – 1981. Обадих му се от къщата на родителите ми на езерото Тъмб и той ми каза да му отида на гости. Ръсел Чатъм и Гай де ла Валдене му гостуваха и тримата поотделно сготвихме по едно засукано предястие. Тъкмо се бях занимавал с мечки гризли в северната част на Скалистите планини, изобщо не бях свикнал с такава сложна и претенциозна кухня. Едва влязох през вратата и Джим ми сложи в ръката бутилка Lafite от 1971 – хубав подарък за непознат.

Оттогава до момента, когато си купи малката къща в Сонойта Крийк, с Харисън си правихме пътувания с къмпингуване, най-вече на югозапад, понеже той нямаше интерес да попада на мечка гризли. Заведох го на юг по диви места в мексиканската част на Калифорнийския залив, сложих му една огромна раница на гърба – единствения път, доколкото знам, когато той въобще използва раница. Трябваше да закопчая катарамата под възголемия му корем. Раницата толкова тежеше заради мексиканска бира и бутилка текила, че се наложи да си прекъснем похода. В подножието на хълмовете на Ню Мексико по пътя към планината Анимус вероятно сме поставили световен рекорд по готвене в студа на сос „путанеска“ на огън от ела. Бях с ръкавици с един пръст и режех чесън, а до тигана зехтинът беше замръзнал. Седяхме около пламтящия огън, храносмилахме италианския салам и гледахме совите да прелитат между дъбовите дървета на светлината от огъня.  

Няколко години по-късно Джим ми се обади от Мичиган и ме помоли да се срещнем в Солт Лейк Сити. Изпробваше новия си SUV за списанието „Кола и шофьор“. Бяха му поръчали пътепис (нито веднъж не видях Джим да отваря капака на автомобила си). Карахме по пътища в скалистите пейзажи на югоизточна Юта и се спускахме в каньона, където видяхме цяла серия древни петроглифи, изсечени в скалите.

В тъмната патина двойка жерави танцуваха между няколко чифта следи от вълци в реален размер. Беше бърлога на шаман. C безкрайното си любопитство Джим просто седеше и поемаше енергията. По-късно къмпингувахме в стръмен скален пръст, вдаден в Националния парк „Кениънлендс“. Мястото беше едно от двете любими на Едуард Аби и се спускаше вертикално на няколко стотин фута в три посоки. Джим получи пристъп на акрофобия, когато си разпънах спалния чувал точно до ръба на скалата. На сутринта се върнахме в равната долина – необходим компромис. 

Джим Харисън беше един от най-щедрите хора, който съм познавал. Даваше назаем хиляди долари на доста приятели с по-малко късмет, които имаха нужда от помощ; много рядко му ги връщаха, но това не го възпираше. Измисляше ми работа, когато мислеше, че съм безпаричен. Заемал е пари на бившата ми съпруга, без аз да знам. Той пътуваше, като внимаваше с единственото си здраво око за оскъдни бакшиши, опасно износени гуми или предстоящо плащане на ипотека. Грижеше се за работещи писатели като Чък Боудън и Джак Търнър.  

Щедростта му стигаше до там да споделя времето си с по-млади и начинаещи писатели, които насърчаваше и понякога ги покровителстваше. В книжарницата на жена ми Андреа винаги бе готов да надписва книги от кашона. Една вечер през 2011, когато беше много болен и жена му Линда лежеше в кома в болницата, той се домъкна до сцената на едно благотворително четене и чете с Питър Матиесен – най-великата литературна вечер в Ливингстън, Монтана.

Разбира се, четях книгите му. Приятелят ми Уилям Ийстлейк ми даде коректурите на първия роман на Джим „Вълк“, за който Бил беше писал анотация. Години по-късно Джим ме смъмри, че съм оставил ония коректури в странното жилище на едно хипи – мой приятел от колежа, който се подвизаваше някъде из дивите гори на Онтарио: „Знаеш ли колко струват ония писания?“

След като прочетох първите му два романа, нищо, което пишеше, не ме учудваше, освен, може би, скоростта и лекотата с която изпраска „Легенди за есента“. Беше просто въпрос на време. Когато започна да работи по „Далва“, Джим ме нае до правя „проучвания“.

 Джим в бара „Уегън Уийл“

Разписах бележките си от двумесечното ми пътуване,  в което проучвах дивия район Баха в южното крайбрежие на Мексиканския залив и Джим ги включи дословно в романа си. „Далва“ си остава любимото ми негово произведение.

В десетилетията след това се случи така, че къщите ни случайно се оказаха на десет мили една от друга в една и съща долина в Монтана. Понякога взимах кучето ми Ривър и го водех да си поиграе с кучето Фоли на Джим. Последния път, когато отидох в къщата му, беше миналата есен, когато почина жена му Линда, с която живяха 55 години.

Рано през м. февруари тази година с Андреа взехме малко шкембе чорба от ресторанта „Литъл Мексико“ в Тъксън и отпрашихме за Патагония, като внимавахме да паркираме пред къщата му точно в 3:30 – точност, която винаги съблюдавахме, но никога не обсъждахме. Както винаги, Джим работеше усилено и спеше между часовете за писане. „Това е единственото, което знам да правя“ – все това повтаряше. Не носеше риза, все още страдаше от продължителна невралгия след херпес зостер и панталоните му падаха от задника. „Искам си жената обратно, но няма как да стане“, казваше той. Кучето му все още беше с него, една помощничка идваше, за да му готви и той все така ходеше следобед в бар „Уегън Уийл“, за да си пийне. Но живееше самотно.

В деня, когато го намериха умрял, се обадили на приятеля ни Фил Капуто да си вземе сбогом, преди медиците да го откарат: Джим бил „на пода на кабинета си, където бил паднал от стола, явно е получил инфаркт“, написа ми Фил. „Умрял е със смъртта на поета, буквално с химикал в ръка, докато е съчинявал стихотворение.“
Смешно ми е, когато си спомня за лекомислените мачовски тъпотии, които наговорих на Харисън, след като с Капуто се бяха загубили на лов за птици на изток от крайната точка на Сонойта Крийк и прекарали мразовита нощ, сгушени около огън, запален с тополи, а на сутринта ги намерили горските от парка за риба и дивеч в Аризона.

 Джим Харисън пред къщата си в ранчото в Патагония, Аризона

У дома гледам през прозореца как снегът покрива долината между планината Абсарока и подножието на веригата Галатин, на север от дома на Джим. В небето има дупка.

Заглавно изображение: Джим Харисън и приятели ловци в двора на бара „Уегън Уийл“ в Патагония, Аризона

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.