Лилия Заякова: В „Дивото пиле“

Разкази 

►

В „Дивото пиле“ сме се събрали – една добра част от стария ми клас. Половината.
И си пием бирата с картофки. Теньо се облизва пред менюто, а Китаеца му вика:
– По-полека, някъде гурме да виждаш?
Оня се прави, че не го чува и продължава с огледа. През това време от съседната маса се вклинява друг наш съученик, който ни е чул какво си говорим.
– Има един чешит хора – коричка хляб да им дадеш, ще я превърнат в кулинарен шедьовър! Казвам им, че се вземат много насериозно и губят време за нещо, което така или иначе ще излезе през митницата – вмъква се той в разговора ни, без да си поеме дъх, а бузите му играят.
Милинката е от оня модел – като Сънчо, дето надува тромбона за лека нощ, само дето не е рус, но пък е също толкова къдрав. Обича много да си хапва. И му личи. Но е по готовите манджи. И ако може с целофана да ги излапа – най-добре. Викам му:
– Абе, Митак, как сваляш гаджетата тогава?
А той широоооко, доколкото може с тази малка, пълна с кюфте уста:
– Аааа, с тях само за книги си говорим – и ми намига – Не вярваш ли?

Та неговата предишна реплика ме накара да натрапя на останалите една стара история. Разказ в разказа е похват, който вече не се използвал, ама в живота – цъ…

През 90 и 91-ва година имаше голяма криза, която мнозина още помнят.
Изкарвахме по милостта на случайността тогава прилични пари, но магазините бяха празни. Буквално. Ядяхме каквото успеем да вземем след дълго чакане или каквото пратят от село. Да, ама не! Който си няма село – ядец! Бяхме озверели за разнообразна и вкусна храна. Не щеш ли, пратиха ни на конгрес и то не къде да е, а в Японския хотел. Международен. С лектори от чужбина и много фирми, които искаха да си предложат стоката. Имах тогава група студенти на стаж. Един от тях беше много отворен. Искаше хирург да става. Присламчи се към нас и успя да попадне на конгреса. Надяваше се да си купи хирургични инструменти, като използва положението на „батковците“.
Това момче стигна далече, но думата ми беше, че от нищо можеше да сътвори чудо. Още тогава…

Но историята почна доста преди този конгрес. Аз, нали съм кинта и деветдесет, малко е да кажа, че си ходя все гладен. Като отвореха уста, ония ти ми пациенти, като почнеха да разпитват – а ще мога ли да ям с новите зъби, не че има какво, ама да си помечтая…
„Мога ли да ям банички, а хляб? А ябълка? А фъстъчки? А пържола? Най-обичам препечена пържола с хрупкави картофки“ – мечтаеше един бивш готвач. И аз му кимам ли, кимам.
„Ще можеш, приятелю, само си намери пак работа. Пък протезите ще платиш, щом се опаричиш, както се разбрахме.“
„Да, да! Вярвайте ми!“ – разплакан не толкова от неудобството, колкото от дървения комплект в устата си, ломотеше той през уплаха да не изтърве новите си зъбки.
И така си говорим хем за хранене, хем за липсата му. Та бачкам си аз от ранни зори частното, а студентите, още със зачервени очи, се точат един по един и препълват кабинета. Чудя се как да ги разкарам, докато приключа с моите пациенти.
То и сестрата още не е дошла и няма кой да направи едно виетнамско кафе в суматохата. Червата ми вече куркат.
Гладен съм за трима. И неочаквано за мен го съобщавам.
„Който донесе сега нещо за ядене, ще има три дни ваканция до понеделника.“ (А сме само вторник.)
Всички се споглеждат. Ловя се на бас със себе си. Какъв – ще кажа по-късно.

За мой късмет почти всички се уловиха на въдицата, с изключение на едно закръгленко синеоко миньонче. За първи път я виждах. Усмихваше се, ама неловко. Попитах я защо не се включва в общото дело, но… се оказа, че изобщо не ме е чула. Щели да й правят операция, имала прогресираща отосклероза. Четяла по устните, но отскоро се учи и не разбрала шегата. Обясних, че изобщо не се шегувам. Тя се ококори. Говореше леко фонирано, като от тенекия. Съжалих я и отпратих със заръката да се яви не по-рано от четвъртък. Стажантката сгъна прилежно изгладената си манта и припряно я напъха в сака на излизане.

Е, воалà!
Всеки момент щеше да се появи Ярослава. Медицинската ми сестра.
– Абе, кʼво ми намигаш? С нея не сме си бъркали четките за зъби още, а и няма. Айде, стига си се хилил, Митоне! Останалите знаете как да-не-ме-пре-късвате!
Такааа… Чудех се как да се скатая онзи ден. От януари чаках отпуската, а бяхме само началото на май… Умората от двойните смени… Да, да, знам, че е бил мой изборът – за глупак ли ме имате?!? – ядосвам се на ония, които този път ме репликират с удоволствие.

Така беше и така си продължих още пет години, докато останах само на частно.
Абе всичко знаете, няма да се обяснявам.
И за заема знаете, и за останалото. Да се върнем на хапването.
Та влезе Ярослава и очите ми светнаха – носеше варени яйца. Цели четири! В хладилничето освен някои ампули и медикаменти винаги държах тубичка с горчица. Увита, да не прави впечатление. Тя знаеше моя глад от преди Христа. И се грижеше за него. Винаги ми купуваше кока-кола, шоколад и… банички…
Сега? Точно сега не й се сърдех и за миг, въпреки че я подкачах. Яри, както наричах, кокалестата валкюра с побеляваща русолява грива, върху която винаги кацаше медицинският отличителен знак – иженарицаемата „касинка“, извади чинийка и почна да ги бели. Но едва обелени, те изчезнаха яко дим. Имахме половин час до първия записан пациент. Ами сега?

На вратата плахо почука някой. Направих знак да не отваря още, а да сложи по едно кафе. Горчиво, миризливо, ама съвсем шекерлия. Представете си ме, дето днес под Давидоф не падам – с чаша турско, ама виетнамско, пък пише Бразилия…
После подранилият влезе и денят отново почна да се върти около работата, така че позабравих мотивите. За зла беда наближи обедната почивка. От студентите нямаше и хабер, но аз не се и надявах. Нали план А се преобразува в търсене на пространство, въпреки че на подсъзнателно ниво си остана базова потребност – функционален глад за нещо, което можех само да сънувам.
– Стига си философствал – намеси се пак Кюфтето, но аз този път бях опиянен от обяснителния режим, в който влязох. Широката ми мисъл не можеше да бъде спъната или подмината току-така.
– Гледай сега, аз ще говоря – ти ще мълчиш, иначе ще те оставя да разкажеш историята, става ли? Я си поръчай още една порция кюфтаци от мен, че да млъкнеш малко.

Митака се ухили и веднага се затътри към бара. Беше почнал да накуцва, идиотът. Не знам защо, ама само ме загриза любопитството.

Та докъде бях стигнал? Аха, за очакванията и разминаванията. Обедната почивка мина на сухоежбина. Малко обикновени бисквити с маргарин, лукчета и няколко маслини. Как помня ли? Помня, а и нещо да си измислям не е толкова важно, важният е вкусът в устата. Помня го още, съсухрените маслини го оставиха незабравим…

Вече бях почнал да свещенодействам в устата на една девойка в кавички. Да не се присмивам без основание, де.
Била е невероятна на млади години. Невисока, хубави крачета, тупирана, син грим на очетата. Само червилото й заповядах да избърше.
Работя си аз, тя почна да се огъва. Не даде да й сложа упойка. Ама не каза защо. Аз на такива мазохисти понякога им викам – сектанти. Страх ги е да не им вкарам нещо в скъпоценния организъм. Това ми пречи на работата и още как! Имаше време за антиалергична проба. И това не даде. Аз пък не съм садист. Та каката, много напушена, в един момент ме хвана за ръката, както си свируках с турбинката. Уж бях нащрек, а… не успях да вдигна на мига педала от газта и борчето намота юздичката под езика й. Срам за майстора, кръв по очилата и вик до Бога.
Не можете си представи нищо, вие лаици! То беше гадно. Хилете се, това ще ви се зачете! Овладяхме положението благодарение на Яри, женичката я стисна за ръката, докато посинее и така я закърпих, както си беше размазана, пак без упойка. Ама батко ви знае къде да клъцне и къде да бодне. Дотук с манипулациите. Изпратихме я по живо, и се надявах никога да не ми стъпи повече в кабинета. Адреналинът ми вля достатъчно сила да не мисля за манджи в останалата част на деня. Няма сега да ви описвам мечтите си, че ще ви дойде още апетит.
Към четири часа хлопнахме кепенците. И както си събувах сабото, така на вратата съзаклятнически се изтропа: тра-татата-та-та!

Аз не съм от внушаемите, както знаете, уважаеми наборчета! Ама… нещо ме ръгна под лъжичката.

– Ей, приятел, стига с тая логорея, не си Шахразад! – смигна ми пак Митака.
– Пък и въображение нямаш като нейното! – изцепи се друг наш общ приятел.
Идеше ми да им затворя устата, нали аз говоря, пациентът си трае, та…

„Ииии!“
Изтръгна се от гърдите ми.
На прага стоеше почти цялата група натегачи. Нахилени. Особено оня младеж, когото ви похвалих.
В ръцете му… тортена кутия, от тези, пластмасовите. Разтърках театрално очи. Аха да си отворя устата и малкият ме изпревари:
– Доктор Георгиев – вика – обещаното! – и със замах и жест, на който щеше да завиди даже Тошко Колев, вдигна капака. Пред огладнелите ми на секундата очи! Вътре се мъдреше нещо зелено. Прилично като форма, но и… странно, направо подозрително на пръв поглед.
Не беше торта, беше дявол знае какво!
Спогледахме се със сестрата и тя вдигна рамене. Но нали пусто любопитство, ще се жертвам, помислих си аз.
Давай да видим, какво сте измъдрили. Юнакът измъкна от сака си широк нож, намокри го и разряза така наречената торта на осем парчета. Чак сега се огледах – те бяха пет, ние двама, липсваше „Глухарчето“ само.
Умникът беше донесъл и някакви дървени шпатули, от онези, дето хем не бяха лъжици, хем ги ползвахме за картонените кутийки със сладолед, ако помните. Всеки се въоръжи с такава, само ние си имахме вилици, нали си бяхме чревоугодници. Нещото беше на пластове. Отдолу жълт с някакви кафяви парчета и после зелен – с оранжеви други.
– Лапай, Шефе, не бой се! – останалите вече мляскаха нахилени като зелки.
Яри колебливо посегна първа. В този момент ми заприлича на придворния на краля, дето пробва кое става за ядене и дали ще го отровят. Изражението на лицето й следях. То не се промени няколко мига, после тя кимна разрешително. Брех да му се не види. Зарових вилицата в произведението.
– Аааа! Солено и кисело! И… лютичко!
– Малеее! То вкусно, бе!
– Ей, колега, какво е това?
– Тайна, Шефе, яж и не питай. Утре ше ти кажа!
Ммм, облизах се и съжалих, че имам компания. Вторачих се в останалото парченце, но групата разбра точно намеренията ми.
– Не, не. Дина (ставаше дума за „Глухарчето“) сигурно ще дойде след малко.
– Ама, аз я отпратих за утре, бе, деца! Повечето се усмихнаха невярващо.
И докато се облизвах, тя се появи на вратата с нещо увито в хартия. Прясно изпечени домашни курабийки.
Леле! Никога не съм ги обичал. Сега ми се сториха бо-же-стве-ни!

Свършиха… уви. Но всеки от нас облизваше кристалчета презряна днес захар на пясък. Ей! По-вкусна захар не бях ял. Наплюнчих пръст и без капка срам почнах да обирам изръсената върху хартията. Ммм! Миришеше на лимонова кора. И сега, като си спомня, устата ми има свеж лимонов дъх оттогава.
– Айдеее, окапа се! – разсмя всички Митака, опитвайки се да охлади момента. – Я лапни една люта дъвка и кажи от какво беше тортата?
– Ами… ами… – запелтечих аз – така и никой не ми каза. До ден днешен. Запазиха тайната, копелдаците, изпързаляха ме, мен, старата кримка.
Ама ще почерпя всички, дето ме изслушахте.

Момче, я дай на всеки от неговото!

Фотокредит: Ина Мирчева

Лилия Заякова в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.