Ангел Иванов: Истината и само Истината

Разговор на Христина Мирчева с писателя и журналист Ангел Иванов по повод неговата книга "Игра", ИК Жанет 45, 2026

Струва ми се, че ние имаме голям проблем с (не)постоянството.

И не на последно място – да не стоиш зад някакви идеологически позиции безкритично и само да громиш лошите „либерали“ или „консерви“, а да си правиш удобни оглушки, че в твоя лагер също има проблеми, които обаче не регистрираш.

Все още сме в 40-годишната пустиня на безверието и маловерието.

Посредственият писател иска на всяка цена да бъде издаван, харесван, четен и купуван. Да получава добри отзиви от публиката, медиите и критиците, да взима награди.

Щастието е да се будиш и да заспиваш с чиста съвест.

Любовта е духовна, божествена категория, тя не е реклама по Коледа.

Първото изречение за новата ти книга с разкази ни въвежда: „ИГРА. 25 истории за децата на 90-те“ е носталгично обяснение в любов към точно тази декада, живяна в България, с всичките ù противоречия. Четях и се питах: Носталгия към какво - към отровната храна в детската градина, към криминалния преход, към групировките и мутрите...

Носталгия към онова чисто начално състояние на човешкото, което е способно да понесе и дори опрости и оправдае злото, дори без да го разбира съвсем. И да преживява само хубавото. Иначе напълно разбирам въпроса... Но детето има едни специални сетива за доброто и красивото. Без да познавам тая реалност, се сещам за кадри, на които усмихнати деца играят в руините на града си, опустошен от война и бомби. И едното от тях е без ръка, да речем.

Как се породи у теб идеята за написването на "Игра"?

Винаги ме е вълнувало Детството. Много рано при мен се появи тази ведра и сладостна меланхолия спрямо него. След първата ми книга написах няколко истории, вдъхновени от мои преживявания в детството, и веднага разбрах, че ще напиша цял сборник или по-добре – цикъл от разкази.

Редактор на книгата е писателят Деян Енев. Какво е да имаш треньори от неговата величина?

Радост, чест и отговорност, но няма как да е иначе – Деян е най-добрият български жив къс разказвач.

За мен разказът "САЩ 94" се извисява над останалите, впечатли ме, майсторски е написан, но и представя цялостна картина на родната действителност – победа, лидерство за кратко, а после спад и вакуум за години. В много отношения у нас е така. Зла сила, прокоба, малодушие...

Интересен фаворит от твоя страна, това ме радва. Също и че си открила паралел между играта „футбол“ и нашето общество в цялост. Не знам, струва ми се, че ние имаме голям проблем с (не)постоянството. При нас успехите в обществен, а и в личен план, са по-скоро някакъв щастлив прецедент, въпрос на български и балкански гений, ако щеш, но когато трябва да задържим и надградим постигнатото с труд, посветеност и именно постоянство, ние сядаме на маса да празнуваме три дни и се люшваме обратно в началната точка или под нея. Такива са ни и революциите сякаш...

Покана за среща с читателите

Слушах приветствено слово по повод великденските празници. Завърши с думите на свети евангелист Лука: Не бой се малко стадо! Но аз искам друго да попитам: Ако християнското стадо в България е малко, колко малка е общността от християни писатели. Ще ни стигнат ли пръстите на едната ръка, за да ги изброим.

С уговорката, че всяко литературно произведение и всяко изкуство всъщност може да се чете, гледа и преживява през християнска перспектива, дори тя да не присъства експлицитно, бих казал, че сериозните ни християнски писатели днес са няколко и знам, че те имат и църковна принадлежност – Емилия Дворянова, Теодора Димова, Деян Енев, Александър Шпатов, Недялко Славов... Сигурно има и още. Има обаче и няколко твърде патетични, твърде плакатни, литературни и духовни „неофити“ (макар и с много книги и литургии в Църквата), които дори бих нарекъл елементарни.  Виждам, че те се четат от широка аудитория заради сниженото ниво, но във всеки случай им липсва именно автентичната литературна стойност. Така мисля.

Често пъти се говори за „честно“ писане. Как тълкуваш думата „честно“ и кои автори за теб са пример за често писане?

„Честно“ писане най-често се отнася до автобиографичната и авторефлексивна литература, но не непременно. Да не се съобразяваш с диктата на пазара, с читателските вкусове и прочее, но и да не спестяваш своите падения и провали, мрака в себе си. И не на последно място – да не стоиш зад някакви идеологически позиции безкритично и само да громиш лошите „либерали“ или „консерви“, а да си правиш удобни оглушки, че в твоя лагер също има проблеми, които обаче не регистрираш. На произволен принцип ще посоча Мишел Уелбек, макар и привиден безбожник, който се движи на ръба и отвъд скандала, но без да е самоцелно. И някои от романите му са пророчески.

В общество на атеисти открито заставаш зад религиозните си убеждения на православен християнин. Как християнската философия ти помага в писането? Открива ли духовни аспекти, скрити за останалите?

Не съм сигурен, че сме общество от атеисти. Българинът вярва, друг е въпросът в какво. При последното голямо социологическо проучване голям процент сънародници дори се самоопределят като християни, и то православни. Но повечето говорят за „някаква висша сила“, сиреч за „някакъв там бог“, а не за Христос. А на въпроса ти – опитвам се да спазвам някакъв нравствен интегритет, да не играя по тънката струна на човешката острастеност, макар и невинаги да ми се получава, защото самият аз съм острастен. Във всеки случай не искам да изкушавам и съблазнявам читателя с обратното на триадата истинно-красиво-добро.

Имаше един период след 1989 г., още преди разкола, но дори след това, когато целят български народ се стичаше в църквата. Сега храмовете пустеят дори при големи църковни празници. Защо, какво се случи? Обратим ли е този процес?

Фотокредит: Пламен Михайлов

Всъщност ние сме по-скоро именно „празнични“ християни. Отиваме да запалим свещичка на голям празник, на Рождество и Възкресение, и да си вземем върба на Цветница. Все още носим пораженията от безбожния комунизъм. Все още сме в 40-годишната пустиня на безверието и маловерието. Има цели поколения-жертви на това. Но знаеш ли, виждам все повече млади хора в Църквата и това е обнадеждаващо.

Атеизмът също е вид вяра – вяра в липсата на вяра. Фанатично изключва всякаква цивилизована толерантност, особено, когато става дума за православие.

Точно така – атеистът вярва в „нямането на бог“, в един бог, който не съществува, което според мен е крайно тъжно и депресиращо. Отделно войнстващият атеист постоянно говори срещу Бога, в Когото иначе не вярва. Струва ми се, че така той по-скоро се бунтува срещу Него, обвинява Го и Го хули, което значи, че не Го е разбрал истински, не е почуствал Неговата любов и грижа. И си много права – днес Западната цивилизация, към която принадлежим, внимава да не наруши правата на мюсюлманите например (и това е напълно в реда на нещата), но шумно се шегува и осмива християнството и Христос, Които са в нейната ценностна основа.

Как да различим посредствения писател от този, който дава глас на битието?

Посредственият писател иска на всяка цена да бъде издаван, харесван, четен и купуван. Да получава добри отзиви от публиката, медиите и критиците, да взима награди. Затова следва актуалните културни, идеологически и политкоректни трендове. Това страшно много си личи в писането му, в избора на теми и в начина, по който ги осмисля.

С какво заплаща търсещият истината?

Единствено със своите заблуди и лъжи, които преди това е възприемал за истини. Което е целителен и радостен процес. Това е най-добрата сделка за него.

Днешният свят има ли необходимост от хората на духа? Напоследък често се питам дали това благодатно време не е вече безвъзвратно минало.

Всяко време възприема себе си, ако не за класическо, то поне за последно преди Големия разпад. Не е така – не знам дали е утеха, но ще става по-зле и винаги ще има хора, които да се опитват да противостоят с горчивото съзнание, че правят всичко, което зависи от тях, но и то е пренебрежимо малко на фона на общата картина. Човекът на Духа винаги е и повече или по-малко Дон Кихот и Княз Мишкин.

Какво трябва според теб да бъде мястото на твореца в обществото – между почти натрапчивото саморекламиране в социалните мрежи и тишината, така необходима, за да чуе мислите си. Тази афиширана показност не отнема ли от магията, от ореола на артиста?

Мога да говоря в лично качество. Тази книга я писах три лета в старата селска къща в Габровския Предбалкан, където прекарвах детските си ваканции. Тя присъства като пространство в част от историите. Три лета в селска и природна исихия, дълги разходки в планиране и мислене, лаптоп, кафе и пълен пепелник на дървената маса с мушама на чардака. Сетне две години, бавно и отдадено, я редактирах. Откакто излезе преди няколко месеца, вече съм в позицията, която описваш – спамя и споделям участия в медии, интервюта, рецензии за нея. Просто защото искам да се погрижа за нея и да стигне до повече хора, на които да разкажа историите, които ме вълнуват. Може и да прекалявам... Но това е моят опит за някакъв баланс между двата описани от теб режима на пишещия.

Какво е щастието за теб? Какво е любовта?

Щастието е да се будиш и да заспиваш с чиста съвест. Да обичаш не само себе си. А любовта е духовна, божествена категория, тя не е реклама по Коледа. Любовта е Христовият кръст. Да си готов да умреш за този, когото обичаш. При последованието на православното венчание много от присъстващите дами подскачат, като чуят, че (перифраза): „Жената трябва да е послушна на мъжа, както Църквата е послушна на Христос...“, но пропускат продължението (пак перифраза): „... а мъжът да е готов да умре за жената, както Христос умря за Църквата.“.

Има ли приятелска общност, място, където хора със сходни интереси да се събират и да обсъждат своите тревоги, планове, предстоящи проекти…

Като младеж и студент съм се увличал от тази идея и сме събирали в някакви неформални задруги, за да четем и обсъждаме кой какво е написал, но с течение на времето разбрах, че това не е моето. Даже съм малко радикален в това отношение. Литературата и писането е самотно занимание – ти, тишината на следобеда, лаптопа, книгите наоколо... Да, после идват издателят, редакторът, публиката, но в ядрото си това е блажена самота и така трябва да бъде според мен. Не отричам другото – възрожденските литературни кафенета, срещите на големите световни писатели и т.н., но просто на мен ми е далечно. Днес има бум на литературни клубове, курсове, школи и всевъзможни такива. Хора с 1 написана и 2 прочетени книги преподават как се пише. Даже ще бъда по-краен... У нас има не само повече писатели отколкото читатели, но и повече преподаватели по творческо писане. И после се оплакваме, че имало много графомани. Ами има – понеже вие им взимахте парите, за да ги учите как да пишат. И пак не ги научихте...

Има ли гилдия на снобите в България? А такава на завистниците?

Сигурно има, но ми се ще никога да не научавам със сигурност, че и двете са действително налични, като се окаже, че членувам в  тях.

Как клеветата, която се множи благодарение на "свободата на словото" в социалките променя живота ни, често пъти го съсипва и бива разкъсан и изяден от езика на омразата.

Това е капанът на свободата. Ние я възприемаме много превратно – само в сладката й част, че всичко може. А когато може всичко и няма цивилизовано и одухотворено самоограничаване, неизбежно ще има и омраза, и зло. Социалните мрежи усилиха това. Те разградиха символния пантеон на авторитетите и направиха всеки профан авторитет, дори без ценз и експертиза. В този релативистки хаос позицията на специалиста, професора, професионалиста и дори на свещеника и епископа вече не от значение.

След страховитото време на ковид пандемията, станахме свидетели на избухването на два тлеещи открай време конфликта –  Украйна и Ивицата Газа. Има ли някакво смислено обяснение на изтреблението?

Тъжната констатация, без да звучи цинично, е, че явно Войната е (противо)естественото състояние на Човечеството след грехопадението. Ние решихме, че мирът и комфортът са даденост, просто защото в Западния свят нямаше Война от близо 80 години. Това се оказа упоителен, ненадежден сън. Ще става все по-зле, но всеки от нас е длъжен да задържа поразата преди всичко в себе си.

Патриот ли си? Тази дума има ли все още някакъв смисъл в обстановката на разпад на културни и национални ценности.

Да, мисля, че съм патриот. Обичам Родината си и съм благодарен, че съм роден и живея точно тук. Надявам се и тук да си отида. Едно от най-хубавите ми преживявания е било да слушам химна преди футболни мачове с национални гарнитури, от които съм бил част на 18 г. в един друг живот. Не харесвам изкуството, включително литературата, която опростява родолюбивото чувство до соцносталгия или байганьовщина. Да, патриотизмът не е татуировки на Ботев и Левски, но не е и да се срамуваш от себе си и да громиш народа си от позицията на някакъв псевдопросветен елит. Нямам никакъв проблем с хорото пред Народния Театър (вече на площад „Св. Неделя“), дори му се радвам, когато попадна на него. Патриотизмът е да обичаш страната си и да уважаваш правото на абсолютно всеки народ да преживява себе си по същия начин

Какво четеш в момента? И как четеш  – по една книги или по няколко? Твоето семейство има ли принос към слабостта ти към писаното слово?

Чета по няколко книги едновременно – хаотично, без ред, според момента и настроението и според това какво работя и пиша в момента. В момента чета „Дневникът на един селски свещеник“ на Жорж Бернанос, „Историософия“ на доц. Николай Гочев, сборника с разкази „Басейнът“ на Ангел Г. Ангелов и един стар учебник по „Омилетика“, издаден от Светия Синод през 1956 г с автор Тодор Тодоров. Иначе родителите ми са трудови хора, едните ми баба и дядо бяха начални учители, имам покоен чичо, който работеше в Националната библиотека и беше сред най-изявените учени-османисти в България. Не знам дали е повлияло...

Кое друго изкуство те провокира най-много, за да пишеш?

Безспорно киното. Започнах с ревюта и рецензии за късометражно кино в платформата „Кинематограф“ преди години, но и днес се случва да пиша текстове за български филми и да правя интервюта с техните режисьори, например в Портал Култура и в списание „Стълбата“. Опитвам се и моето писане, и моите истории да бъдат някак кинематографично изградени.

На какво държиш най-вече, когато сядаш на писалището – честността, дързостта, измислицата, реалността, случката, сюжета или езика… Някои от твоите ритуали на писане.

Трябва да има история. Дори когато разказът е по-отвлечен, по-бавен, по-описателен, пак трябва да има история. Стилът и езикът също са важни, да има поетичност в прозата, красиви метафори, но не самоцелни. Но чета какво казват истински големите, дори самият Деян Енев го казва – важно е как пишеш, но е по-важно за какво пишеш. Според него в първата ми книга съм изобразил широка палитра от стилови и езикови възможности, но тук във втората съм се събрал и съм разбрал, че преди всичко от значение е ядката на сюжета. Това ме радва. Иначе от години ставам в 06:00 и опитвам да пиша рано сутрин след сън, молитва и спорт, но невинаги успявам.

Кои са писателите, от които се учиш, български и не? Жените или мъжете са по-добри в писането в нашето съвремие?

Селинджър, Рулфо, Върджил Георгиу. Хемингуей, Йовков, Далчев. Хайде тези.

Твоето творческо кредо.

Нямам, но за целта на интервюто нека бъде „Истината и само Истината“.

Твоето послание към читателите на Диаскоп.

Да продължават да бъдат любопитни и търсещи. Благодаря на „Диаскоп“ за интереса към моята литература, а на теб персонално – за разговора и отношението.

Ангел Иванов в Диаскоп

Ангел Иванов е роден в Габрово през 1988 г., където завършва Национална Априловска гимназия. Впоследствие завършва „Журналистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“.

Бил е сценарист на различни телевизионни формати и сатирични шоупрограми в праймтайма на родния ефир като „Ку-Ку Презареждане“, „Господари на ефира“, „Шоуто на Николаос Цитиридис“, „Шоуто на Боби Ваклинов“ и др.

Работил е още като копирайтър, пазач в склад за хидро и топлоизолации в кв. „Люлин“, гардеробиер в НДК, рецепционист в старопланинска хижа и общ работник на строеж.

В момента е сценарист и водещ в youtube телевизията на Софийска света митрополия.

Негови текстове са публикувани в немалко печатни и интернет издания, сред които списание „Християнство и култура“, сп. „Култура“, сп. „Мениджър“, сп. „Стълбата“, Webcafe, actualno.com, kinematograf.bg и др.

Първата му книга – сборникът с разкази „Техническа проверка“ (изд. Scalino) – получава най-престижната награда за дебютна литература в България „Южна пролет“ през 2019 г. През май 2026 излиза от печат неговата книга "Игра", Жанет 45.

НОВИ КНИГИ: Ангел Иванов и "Игра"

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.