Ан Карсън: Пази се от човек, чийто почерк се полюшва като тръстика на вятъра

ПРОФИЛИ 

►

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Това е есе за ръцете и писането на ръка. Възприемам почерка като начин да се организира мисълта във форми. Обичам формите. Обичам да ги организирам. Но поради скорошни неврологични промени в мозъка ми откривам, че формите ми се изплъзват и се разпадат. Отговорността ми към тях не може да се изпълни достойно. Въпреки това предлагам написаното тук с надеждата, че няма да ви се стори разбъркано и депресиращо.

За да изключим депресивното веднага и защото началото е важно, ще започна със стихотворение на римския поет Катул, който живял през първи век пр. н. е. и починал на трийсет години. Той поставя началото на римската лирическа поетична традиция. Това е фрагмент 46, стихотворение за настъпващата пролет:

Сега се разпъпва пролетта се разпъпва! 
Сега равноденствието укротява синята си ярост тиха
като страници.
Казвам ти, Катул, напусни Троя, остави земята в пламъци, те го направиха.
Виж как ще променим всичко, значението на всичко,
Всички ясни градове в Азия, ти и аз.
Сега умът, не е ли той запален някогашен скитник?
Сега от пръстите поникват листа, тъй радостни да видят чии зелени
примамки ги очакват.
О мили, не се връщай
по същия път, поеми по нов.

Може би Катул е бил любимият поет на Сай Туомбли, художник, който пишел доста върху платното. Това провокирало критиците и Роланд Барт написва есе в „Отговорността на формите“. „Как да начертаеш линия, която не е глупава?“ е въпрос, който той задава в есето. Как да се начертае линия, която не е глупава: не е ли това един от най-големите ни проблеми като хора? Дали аз съм аз или дали съм Хитлер, или дали аз съм Вилхелм фон Хумболд, това е проблем на човешкия живот.

Да започнем от живота, твоя живот. Ширнал се е пред теб – може би път, лента, многоточие, карта – да речем, че си на 25, тогава се вземат някои решения, правят се неща, претърпяваш неуспехи, имаш триумфи, ставаш някой, шофьор на автобус, професор, пират, годините минават, може да създадеш семейство, или пък не, може би си щастлив или не, после един ден се събуждаш и си на седемдесет. Поглеждайки напред, виждаш черен вход. Започваш да забелязваш, че входът винаги е там, накрая, независимо дали го гледаш или не. Повечето мигове него го има, повечето мигове имат някакъв седимент на черен вход в дъното на чашата. Чудиш се дали и другите го виждат. Питаш ги. Те отричат. Питаш ги защо. Никой не може да ти отговори.                           

Преди минута си бил на 25. След това си продължил напред с живота, който си искал. Един ден си погледнал от 25 до сегашното време и ето ти го входът, черен, очакващ.    

Когато ме диагностицираха с болестта на Паркинсон, симптомът, който чувствах особено унизителен, бе, че почеркът ми се разпадаше. Преди изпитвах голямо удоволствие да пиша в тетрадки, имам цели рафтове с тях, ден след ден, година след година. Сега правите редове се накланят, разпадат или стърчат във всички посоки, гласните се свиват до някакви петна, полегатостта губи красивия си плавен ъгъл, всичко изглежда направо срамно. Затова задрасквам цели параграфи.

Трудно е да опиша или да обясня срама от лошия почерк.

Да пишеш на ръка зле е нещо грозно. Изглежда малко глупаво. Щях да кажа, че се усеща неавтентичен, но проумях, че е точно противоположното. В лошотата си хаотичният ми почерк изглежда разкрива нещо за мен, което по-скоро не бих гледала.
 
Получава се нещо, което Джерард Манли Хопкинс нарича „същността“ наяве. „Пази се от човек, чийто почерк се полюшва като тръстика на вятъра“, казва Конфуций. Графологията, както съм сигурна, че знаете, изучава почерка като ключ към анализиране на човешкия характер. Трудно е да се повярва, че не е добър ключ.

Ако писането ми на ръка е с наклон надясно, аз съм човек, силно повлиян от баща си; ако съм ленива, накланям буквата I наляво; ако съм Хитлер, буквите ми са много, много малки и не слагам точка, а малко тиренце. Ето го и интересният факт за ръцете: когато на човек,  парализиран от врата надолу, му се даде нещо, с което да пише с уста, почеркът му е същият както преди парализата. Почеркът е вашият мозък и мозъкът представлява вас.

Паркинсон обаче обърква всичко това. Той изключва някои гени в мозъчните клетки, никой не знае защо е така. Това води до понижени нива на химическо вещество в мозъка, наречено допамин и до необичайни електрически ритми. Много физически действия са възпрепятствани или осакатени, като миенето на зъби или писането на ръка. Но разпадането на почерка е просто образ на началото на когнитивен разпад, чийто постепенни последствия включват безпорядък, разпокъсаност, забравяне, празнини и пукнатини, забавяне и спиране.

Сай Туомбли, ‘Аполон и творецът‘ (1975)
© Фондация Сай Туомбли. Фотoграфия: Миммо Капоне

В „Мозъкът, който се променя“, психиатърът Норман Доридж пише:

„Всяка клетка в тялото ни съдържа всичките ни гени, но не всички те са включени или изразени. Когато един ген е включен, той създава нов протеин, който променя структурата и функцията на клетката. Нарича се функция за транскрипция, защото когато генът се включи, информацията за това как да се създадат тези протеини „се транскрибира“ или чете от отделния ген.“

От това разбирам, че мозъкът си има собствен почерк, което зависи от някои протеини. Представям си нещастният ми мозък как вдига ръце в почуда, откривайки, че протеинът на красивия му почерк е изчезнал или се е объркал.

Как да начертаем линия, която не е глупава.

Когато критиците говорят за „късния стил“ на Бетовен или Бодлер, имат предвид чертички върху хартия ли или ключ към нещо призрачно в мозъка? Тук вече навлизаме в поразената зона. Ръце в ръце. Препокриват се метаболични и метафорични вектори. Объркващо ли е? Да, такова е.

„В историята на изкуството късно създадените творби са катастрофа.“, пише Тиодър Адорно в „Есета за музиката“. Тъй като не ми харесва да се смятам за катастрофа, нека преминем от късния към ранния стил. Най-ранните системи на писане се развиват независимо на четири места: Близкия Изток, Египет, Китай и Мексико. Всичко започва като системи за броене или счетоводство – начин да се проследяват стоки и пари. По-късно (ок. хиляда години след това) загриженост за живота след смъртта проправя път на литературата и писането се използва за надгробни надписи. Смъртта и собствеността, може да се каже, две от най-съществените ни притеснения, изглежда са овладени, или поне успокоени, като на повърхността се оставят следи и така вдъхновяват първото систематичното поставяне на отметки.
 
Психологията на този специфичен момент в еволюцията е нещото, което ме интересува, моментът на преминаване от царството на материалните неща (стоки и пари) към това на думи и идеи (стихотворения за смъртта). Нека се пренесем 3 500 години пр. н. е. и царствата на шумерите (днешен Иран). Тук хората проследявали дълговете си, като броели жетони от глина и ги поставяли в глинени пликове. За улеснение някои счетоводители започнали да маркират глинения плик отвън, за да се обозначи броя на жетоните вътре. Явно броят на жетоните вътре трябвало да е точно колкото отметки отвън. Но ако не е така? Можело ли е да стават грешки или дори дублиране? Във всеки случай, когато числото вътре не съвпадало с броя отвън, нещата е можело или са се обърквали. Тази граница не е толкова проста. 

Възможно е да преувеличавам значението на този въображаем момент на ранно записване, ранен почерк. Но наистина ме запленява това, че въвеждането на диалектиката на вътрешното и това отвън поляризира характеристиките на всяко и може тъй лесно да се плъзне към отсъждане за правилно и грешно, добро или лошо.

И така, нека сме малко по-прецизни за проблема на лошия почерк. Изглежда съществуват две възможни решения:

1. усъвършенствайте умението, така че почеркът да не е лош
2. отречете се от умението, така че лошотата да няма значение.

В ръкописите си Джон Кийтс би бил пример за първия случай, този на усъвършенстване. Когато публикувал томче с поезия, Кийтс преписвал текста на ръка толкова правилно, плавно и уверено, че е трудно да повярваме, че е имал момент на съмнение или отчаяние при която и да е част от съставянето на стиховете. Кийтс е представител на Романтизма, човек на изкуството, който много се занимавал с аз-а и неговата същност. Чистата красота на хубавите му копия са като прозрение, дори празнуване, на това, което смята най-доброто свое „аз“.

На противоположната страна на спектъра, нека вземем Туомбли. Роден в Лексингтън, щата Вирджиния, през 1928 г., модернистичната му концепция за аз-а и същността му е била доста различна от тази на Кийтс. Туомбли обичал книгите и вдъхновението му често било буквално; картините му показват думи, написани на ръка и изписани по такъв начин, че да се избегне какъвто и да е намек за него или характера му, или вътрешното му душевно състояние.  Надраскано, написано небрежно, тромаво, безцелно, непривлекателно – ръката е ничия или на всеки, или митична, или просто петно, оставено от нещо написано там преди време. Човек не може да избяга от себе си в собствените си ръце, си мислех преди, и все пак Туомбли го прави. В есето си Барт описва почерка на Туомбли като „реещ се между страст и любезност“, или (да цитирам Лао Дзъ), ръката на „човек, действащ без очаквания“.

Как да начертаем линия, която не е глупава.

Подобно на други съвременни творци, Туомбли изглежда е възнамерявал да изостави аз-а, да избегне егото и следите му, поставяйки празнотата като по-интересна от присъствието. Туомбли е бил пръв приятел с Джон Кейдж, композиторът на 4’33”и други произведения, изпразнени от его. Както се изразява Кейдж, „трябва да се направи нещо, за да ни освободи от нашите спомени и избори.“ Всъщност, Кейдж въвежда случайни действия в творчеството си. А Туомбли открива свой път към почерк, в който личността не присъства. Понякога критиците описват линията на художника Туомбли като „наподобяваща графити“; аз не смятам, че му е харесвало да чува това определение. Графитите често са грозни и обикновено, на определено ниво, изпълнени с идеята за активиста и дееца. Природата им е на „егоистичната сублимност“, както Кейтс се изразява за Уърдзуърт. Веднъж попитах твореца Тасита Дийн за отношението на Туомбли към всичко това. Тя го опознала много добре, докато снимала филма за него на 16 мм камера.

„За Сай“, каза тя, „винаги съм смятала, че става въпрос за срещата и малко като медиум с дъска за гадаене. Когато е в такъв момент, не може да бъде прекъсван (дори от самия него), иначе връзката се разпада. Когато е в такъв момент, самата среща става картината и нищо друго не е от значение.“

За този „момент“ Барт определя като намиращ се вътре в почерка на Туомбли. Барт говори за лекотата на линията у Туомбли, импулсът му да „свързва в едно единствено състояние това, което е видимо и това, което изчезва; [да не] разделя екзалтирането от живота и страха от смъртта, [а да] произведе един единствен ефект: нито Ерос, нито Танатос, а Живот-Смърт в една единствена мисъл, един единствен жест.“ И тук идва един интересен случаен факт за екзалтацията: когато картината на Туомбли със заглавие „Без име (Кажи Довиждане, Катул, на бреговете на Мала Азия) е изложена в Хюстън преди няколко години, служител от охраната вижда французойка да стои пред платното без дрехи. „Картината ме кара да искам да съм гола“, пише тя в книгата за посетители. Туомбли е очарован. „Никой не може да надмине това!“, казва той в интервю за „Ню Йорк Таймс“.

Нека се разведрим с произволен омоним и друга кратка поетична интерлюдия. В Мексико имах приятел Гилермо, който искаше да композира цяла симфония от звука на човешки въздишки:

Чуваш ли въздишката.
     Събуждаш ли се с въздишка.
           Радиото издишва AM,
             FM.
               Въздишки като къси вълни се разбиват от Атлантика.
           Горещи въздишки димят на зазоряване.
    Целуващи се хора спират за въздишка и пак започват с целувките.
Лекари въздишат върху рани и кръвообращението се променя завинаги.
        Цветя въздишат и две пчели по обед се понасят назад.
               Дали е съмнение.
                  Дали е разочарование.
                     Светът не ми дължеше нищо.
                         Листата идват на прага с въздишка.
                  Малко момичешки въздишки като на мъж.
           Фалшификатите въздишат два пъти.
Балтус въздиша и лъже, заявявайки, че бил Байрон.
        Въздишката може да е закъсняла.
              По-добра е от викането.
                 Дай ми всичките си въздишки за четири-пет долара.
                                Въздишката няма тегло,
                     но може да прекъсне предаване.
                  Можеш ли да я потиснеш.
          Коя тишина се въздига при всяка въздишка.
        Ловим заедно въздишката и аз,
забавление за крале.
          Да искаме да спрем не е по силите ни.
Колкото повече въздишки блестят, толкова повече съм в беда – някакъв вид сребристо вещество -
                        Мислеше си че е океанът?

Тремор, какво представлява? Неконтролируемо треперене на крайник, идентифицирано от английския хирург и аптекар Джеймс Паркинсън през 1917 г. като един от първите симптоми, наблюдавани при пациенти, страдащи от нещо, което той нарича „треперещата парализа“. Преди това е споменавана болест с треперене в аюрведически трактат от 10 в. в Индия; гръцкият лекар Гален също забелязва страдание, което нарича σκελοτύρβη – чаровно можем да го преведем като „ликуване на крайниците“. Чак през 20 в. невролозите започват да смятат, че това ликуване може да се успокои чрез физическо и умствено действие. Т. е. чрез физически упражнения, фокусирани с преднамерено и интензивно умствено влияние.

Ако мозъкът е пластичен, както вярваме в днешно време, той може да се променя. Някои дейности може да го пренастроят чрез генериране на нови неврони за замяна на загубените или чрез възбуждане на неврони, които са станали неактивни или забавени. Препоръчва се бокс. При него комбинирането на сърдечносъдово усилие и съзнателно съсредоточаване на ума доказано намалява симптомите и забавя прогресирането на болестта. Тялото и мозъкът работят заедно.

Някога чудили ли сте се как точно работи мозъкът отвътре? Дали е шумна работилница или тиха лаборатория? Как звучи един звук там? Представям си го като голяма заседателна зала с главни изпълнителни директори, седнали на елипсовидна маса, втренчени в телефоните си и изпращащи си съобщения един на друг. Най-откачената част е тази: очевидно те всички се намират там в абсолютен мрак. Не би ли било тъмно вътре в мозъка? Откъде би идвала светлината? И кой би я видял?

Както и да е, да се върнем към тремора. Мия си зъбите с дясната ръка и дясната длан, където имам тремор: следователно четката за зъби се движи нагоре-надолу с бясно темпо, удря се в устните и венците. Това ликуване на четката за зъби се получава заради електричеството, което тече по пътя на невроните. Но този път си има плоскост на действие. Ако се концентрирам и променя плоскостта – като мръдна ръката си нагоре или надолу в определен ъгъл – мога да прекъсна потока и да успокоя тремора. Или, ако хвана здраво дръжката на четката за зъби, мога да овладея треперенето чрез силата на съсредоточаването. Ключът е точно в съсредоточаването. Трябва да мисля вътре в движението. Според собственото ми безпощадно разбиране на ситуацията, мисленето прави (движи?) невроните.

Човек на име Джон Д. Пепър прави подобно откритие, докато се справя с проблема си, вървейки. Пепър, който почина миналата година, е нещо като герой, или поне значим иноватор в общността на болните от Паркинсон. Той се справя с проблема си с вървенето, като върви: петнайсет мили седмично в три сесии по пет мили, всяка със скорост четири мили на час. Четири мили на час е по-бърза скорост отколкото обикновено искам да извървя. Направо си е борба. Трябва да обръщам внимание на движението. Така че, докато бихте изпълнявали сложно действие като вървене или миене на зъбите автоматично, защото директорите, седнали в заседателната зала в мозъка си препращат меморандуми, разяснявайки какво и кога всеки трябва да прави, аз трябва да спра и да помисля, и да упражня съзнателен контрол.

Това е обратно на екзалтираното състояние на Туомбли, седнал пред картината си. Като ангажира съзнателно-двигателната техника, Пепър е в състояние да укроти тремора и другите симптоми. Той се разболява от Паркинсон, докато е на тридесет и няколко години и живее до деветдесет. Откритието на Пепър не е изцяло ново. Паркинсон отбелязва в записките си за случаи на заболели през 1817 г., че пациентът, който е именуван Случай VI, е в състояние да прекъсне постоянното треперене за няколко минути чрез кратко внезапно съзнателно движение.
Философски погледнато, тук си струва да отбележим нещо, което се отнася до вниманието. Когато извадим едно действие от сферата на навика и го направим съзнателно, ние всъщност пораждаме ново възприятие за него. Вътре и вън си разменят местата, така да се каже. Времето се измества. Болестта на Паркинсон е винаги сега. Или вероятно можем да кажем, че болестта ни припомня, че животът е сега, в сегашния момент. На този етап от размишленията ми се натъквам на изречението на Гъртруд Стайн от 1913 „Розата е роза е роза е роза“, за което тя самата казва следното:

„Всички сте чели стотици стихотворения за рози и знаете до мозъка на костите си, че розата не присъства… Мисля, че в това изречение розата е червена в английската поезия за първи път от сто години.“

Ходя на бокс три пъти в седмицата. Всички в групата са с Паркинсон, с различна степен на увреждане. По различно време от заниманието (след като сме загрели, направили сме силовата тренировка и упражненията за краката), треньорът се провиква: „Слагай ръкавиците!“ Втурваме се в съблекалнята да вземем боксьорските ръкавици, после заставаме пред боксовата круша и започваме да я удряме. Има шест основни боксови удара. Всеки си има номер:

1. Прав
2. Страничен
3. Ляво кроше
4. Дясно кроше
5. Ляв ъперкът
6. Десен ъперкът

Главната част от заниманието с бокс включва удрянето на боксовата круша според комбинация от удари по номера, които треньорът крещи. Всеки от нас възпроизвежда ударите, които съответстват на номерата. Прави се доста бързо. Откривам, че когато се опитвам да изпълня сложна боксова комбинация, направо усещам невроните в мозъка ми да се борят и да се напъват. Знам, че звучи откачено. Но, както видяхме по-рано, границата между вътре и вън не е толкова проста.

Колкото повече научавам за болестта на Паркинсон, толкова повече я възприемам като да се държиш изправен пред течение, което никога не спира да те тегли. Книгите ми казват да обръщам постоянно, неспирно внимание към действия като ходене, писане, миене на зъбите, ако искам да попреча или да забавя поражението на невроните в мозъка. Трудно е да живееш в постоянен стремеж към нещо. Трудно е да живееш в думата „дегенеративен“, което означава, че колкото и да се опитвам, не печеля.

Разбира се, всеки човек се стреми към нещо в живота. И никой не побеждава срещу смъртта. Но има разлика между това да се опитваш и стремиш, примерно, да научиш старогръцки или да пуснеш прахосмукачка и да се стараеш да обръщаш микроскопично внимание към всеки миг от някое физическо действие.

Изследвайки собствения си начин на ходене, Пепър го анализира в девет сегмента от действие и шест обекта на внимание за всяка стъпка, която прави. Какво съсредоточаване само.

Преди да приключим с темата за това да се стремиш, още нещо за заниманията с бокс. Да сложиш първата боксова ръкавица е лесно; втората - не толкова. Междувременно треньорът крещи: „Не със зъби!“ Обикновено човек търси някой из залата, който да ти сложи втората ръкавица. Тъй като съм класицист, цялата ситуация ме поразява – едно човешко същество застава пред друго, вдига ръце за помощ – същото като в древния жест, наречен „смирена молба“, когато Приам влиза в палатката на Ахил в края на „Илиада“-та и моли за тялото на сина си. На занятията ми по бокс наблюдавам, че е почти невъзможно, когато някой друг ти поставя ръкавицата, да си представяш черния коридор или да се тревожиш за него.

Пишейки това есе с химикал в тетрадка е дисциплиниращо и смиряващо изпитание. Почеркът се чете отчасти. С тези драсканици не получавам нищо от онова освобождаване ала Джон Кейдж от оковите на аз-а ми. Всъщност, ръката ми изглежда твърде много самата аз.  

Говорейки за автентичност, обаче, ето един последен интересен случаен факт: през 1950те Туомбли е в армията, зачислен към криптографска единица, където прекарва няколко години в дешифриране на чужди глупави редове върху хартия. Внимавайте, като разчитате оня глинен плик.

Сериозно, какво значение има почеркът? Почти всеки, на когото споменавам за притесненията ми за лошия почерк, казва нещо от сорта: „О, винаги съм пишел грозно, никой в семейството ми не може да го разчете и с времето става още по-зле; сега пиша само на компютър.“ Често, когато хората казват това, звучат малко смутено. Исках да погледна на това от друг ъгъл, затова реших да питам композитори за разликата между партитура, написана на ръка и от компютърна програма.

Първо, американският композитор Дейвид Ланг каза, че започнал да пише партитури на компютър през 1990те, но винаги се чудил как това е променило композирането му, тъй като често използва много математика, графики и графично представяне на пропорциите, което се прави много по-лесно на компютър. И така, през 2003та той решава да види как ще се получи, ако се върне към стария си начин. Написал парче, наречено „написано на ръка“, използвайки единствено молив и хартия. Цитирам го: 

„Опитах се да го направя толкова сложно и структурирано, както другата музика, която пише в момента, но открих, че вече нямам нужното търпение… затова парчето си остана доста по-опростено. След това ми хрумна, че музиката трябва да се издаде само във факсимиле на хартиената ми партитура, но когато се опитах да я препиша на ръка четливо за издаване, постоянно правех грешки и стана нечетливо, така че накрая я преписах на компютъра и публикувах точно тази версия.“

След Ланг отидох при исландската композиторка Мария Хулд Маркан Сигфусдотир, която имаше друго мнение:

„Малко трудно е да се опише, но се чувствам по-свързана с музиката, почти като че ли писането на ръка има същото качество като свиренето. Или че музиката е по-истинска, не опосредствана, както е при писането на компютър. Сякаш усещам, че всяка нота си има своя „личност“, когато е написана на ръка и това може да се преувеличи с различно наблягане на големината, формата или пространството за всяка нота или пасаж.“

След като ми показа някои от партитурите си, написани на ръка, Мария добави още една гледна точка към цялата ситуация, като ми каза, че преди да напише и нота на хартия, тя рисува картина без нито една нота или дума, само форми и цветове, възпроизвеждащи идеята ѝ за творбата. Изглеждаше малко неуверена, споменавайки за тези щрихи; може би на всички ни е малко неспокойно с нашето собствено дословесно „аз“.

Какъвто и да е случаят, изглежда никой не възприемаше ситуацията като криза на личността или изпитание за характера като мен. За това си убеждение трябваше да прибегна към Конфуций, да не говорим за неизчерпаемия въпрос на Барт: как да начертаем линия, която не е глупава?

На този етап прецених, че съм изчерпала естетиката и се обърнах към науката, където съществува доста голям обем от доказателства за това, че писането на ръка стимулира различни и по-сложни връзки от ползването на клавиатурата; връзки, съществени за входирането на нова информация и създаване на спомени. Прецизно контролираните движения при писане на ръка водят до модели в мозъка, които насърчават ученето. Мозъкът се отваря, задълбочава и обогатява. В него (говоря субективно) настъпва екзалтиране и чувство като „да си си у дома“.

Това ни приближава към края. Нека завършим с още малко Катул. Това е груб превод на наскоро открит и досега непознат фрагмент от текст. На вид е под формата на интервю между римския поет и Джон Д. Пепър:

Джон Д. Пепър: Смърт.
Катул: Смъртта ме накара да порасна.
Джон Д. Пепър (до края: Пепър): Любов.
Катул: Любовта ме накара да съм постоянен.
Пепър: Болест.
Катул: Болестта няма почивка.
Пепър: Страст.
Катул: Страстта ме обърка.
Пепър: Пащърнак.
Катул: Пащърнакът има вкус на виолетки.
Пепър: Виолетки.
Катул: Виолетките миришат на пащърнак.
Пепър: Богове.
Катул: Боговете ме карат да мълча.
Пепър: Бюрократи.
Катул: Бюрократите ме правят меланхоличен.
Пепър: Сълзи.
Катул: Сълзите са мои сестри.
Пепър: Смях.
Катул: Иска ми се да имах превъзходен смях.
Пепър: Война.
Катул: Ах, войната.
Пепър: Човечество.
Катул: Човечеството е стъкло.
Пепър: Рози.
Катул: Мразя розите.
Пепър: Линията.
Катул: Линията е просто изкушение.
Пепър: Защо да не тръгнем по краткия път за дома.
Катул: Нямаше кратък път за дома.

Заглавна фотография: Карсън с боксовите си ръкавици

Vol. 47 No. 4 · 6 March 2025

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.