Мълчанието в поезията е вик: Интервю на Владимир Янев с Тильо Тилев

Интервю на доц. д-р Владимир Янев във водената от него рубрика „Персифедрон“ във вестник „Марица“ от 01.11.2014 г.
 

Тъжно е, че за много днешни поети медийната известност е по-съществена от писането.

Тръгнал си към литературата от Стара Загора. Какво са за тебе нейните поети?

Всеки човек има един митичен град от своето детство – град-мечта, град-свят. А когато този град е свързан с юношеството ти – остава завинаги твоят град. И до днес, когато кажа „отивам в града“, имам предвид Стара Загора.

Аз прописах стихове сравнително късно – на 22 години. След това започнах да откривам един по един поетите на Стара Загора. Прекрасно е твоето писане на стихове да започне в Града на поетите – възприемаш го самооблъщаващо и задължаващо – ами ако и ти един ден станеш част от неговата литературна митология?

Поетите на Стара Загора. Едните са ми били жалони – Гео Милев, Лилиев, Иван Хаджихристов, Иван Мирчев. Другите са опорите – тези, които съм познавал лично, приятелите. Дължа им признателност и благодарност на всички тях. Таньо Клисуров ми публикува първото стихотворение във вестник „Септември“, Стойчо Стойчев ме покани в ръководения от него литературен клуб, бохемските вечери с Жеко Христов, Неделчо Ганев, Минчо Стоилов, Иван Груев. Приятелите, с които тръгнахме заедно – Кольо Александров, Керка Хубенова, Радка Шидерска, Лена Иванова, Виолета Бончева... Първо се срещнах с поезията на Рашко Стойков и Янко Димов, а после се запознах и с тях. Двете прекрасни поетеси Мая Дългъчева и Екатерина Стратиева, които познавах покрай участието им в литературния конкурс „Веселин Ханчев“. Тук не мога да пропусна Христо Кацаров, с когото не се познавах лично, но ценя много високо.

И разбира се, късметът да срещна един от най-важните за мен хора в поезията – литературния критик Георги Янев. Познанството и приятелството ни датира от близо 30 години – от него получих много от най-важните литературни уроци.

Пловдив в твоя живот и за поезията ти?

За мен най-важните две измерения на Пловдив са семейството ми и Пловдивският университет „Паисий Хилендарски“. Те ми дадоха най-хубавите преживявания. Благодарен съм на Пловдив, че ме срещна със съпругата ми, че тук се родиха и отраснаха децата ми. Благодарен съм на Пловдив за прекрасните приятелства. За мен Пловдив и поезията са неделими – може би най-лесно бих го изразил чрез едно стихотворение, посветено на жена ми:

* * *
Аз не съм отговорен
за всички чудеса на света.
Но чудото,
че се срещнахме с тебе
в един пепелнорус пловдивски петък,
е мое.
Благословена да си,
че още живеем в него,
макар
понякога да напомняш икона
на плачеща Богородица.

Ако сте усетили чувството в стихотворението – това е и чувството ми към Пловдив.

Един български и един италиански поет – Борис Христов и Салваторе Куазимодо. Има ли нещо, което ги сродява?

В кръга на шегата бих могъл да кажа, че нещото, което ги свързва, съм аз – защото и двамата са сред любимите ми поети. Имаше период, в който можех да кажа: „Моят Бог е Поезията, а нейният пророк е Борис Христов“. Спомням си колко ме бяха впечатлили неговите стихотворения, публикувани в една антология на българската поезия. А после литературният критик Петър Тонков ми даде да прочета „Вечерен тромпет“ и „Честен кръст“. Дълго време поезията на Борис Христов беше нещо като еталон, като база за сравнение за всичко, което четях.

После пророците започнаха да се множат. Един от тях е и Салваторе Куазимодо, който ми допадаше с меланхоличния си южняшки глас. И, разбира се, онова прекрасно негово тристишие:

Човек е сам върху сърцето на земята, 
пронизан от едничък слънчев лъч. 
И ненадейно пада вечерта.

Когато говоря за моите пророци на поезията, бих искал да спомена още двама от тях – Аполинер и Томас Елиът. Те много дълго разменяха първенствуващата си роля, докато от доста време тя се полага на Елиът. В този именник не мога да отмина Христо Фотев, Константин Павлов, Иван Динков, Иван Цанев – също много обичани от мен автори.

Една твоя почитателка казва за теб: „Толкова светъл поет, а толкова мрачна поезия!“ Разминаване между реална и авторова личност!? Как би коментирал?

По-скоро многообразието на личността. А и не мисля, че превес имат мрачните ми стихотворения.

Разбира се, представата за поета невинаги се покрива с представата за човека. Освен това създаването на стихотворението обикновено е предизвикано от достигането на някакъв личен емоционален предел – връх, бездна. Животът ни през последните години е по-близо до бездната, вероятно затова се създава усещането, че повечето ми стихове са тъжни – може би те въздействат повече.

Мълчанието в поезията… Говорът на тишината… Спасение или проклятие?

Мълчанието в поезията може да бъде страшен вик, звучащ в твоите вътрешни бездни. Мълчанието може да е съпротива – понякога и срещу себе си, срещу изкушението да пристъпиш личните си граници. Тишината е най-големият многоглас, но изчистен от всички паразитни шумове. Трябва да се оттласнеш от ежедневното говорене, да потънеш толкова дълбоко в себе си, че да не чуваш други гласове. И тогава изчезва разстоянието между теб и думите. Разликата между думата, преди да я употреби поетът, и след това е огромна. Тя вече не е статична, тя е дума, която се движи във времето, не е прикована към единствения си смисъл. Поетът освобождава думата, а тя го спасява от самия него.

Може би стиховете са ненужни? Какво може да постигне и даде поезията днес?

Ако подходим чисто рационално, вероятно от поезията няма нужда. Но от друга страна, тя съществува, независимо и извън нас. Тъй както красотата на едно цвете. Поезията съществува, поетът само я изрича и тя става „видима“.

Не знам дали в битийния смисъл трябва да очакваме поезията да постига, или да дава. Поезията е надграждане на ежедневието. Тя е порив, мечта. Вероятно човекът така е устроен – да търси различното, да разчупва рамката на обичайното. Може би в това трябва да търсим смисъла на поезията, а и на всяко изкуство – да ни научи да мечтаем.

Необходимо ли е на поета признание? „Обидна и жестока глума“ ли е славата, както твърди Яворов? 

Литературното е като всяко друго признание. Разбира се, че е необходимо, защото то означава споделеност, някой те е разбрал и оценил. Ако си направил нещо стойностно, ще получиш признанието и на стойностни хора.

А славата на поета – никой не го е казал по-точно от Поета Яворов. За разлика от голяма част от днешните поети, за които славата, медийната известност, броят на продадените книги са по-първостепенни от самото писане.

Интервюто е от новата книга на Тильо Тилев "Азбука за ангели"
Изд. Макрос, 2026
Редактор: Жоржета Чолакова
Рецензент: Иван Митев
Брой страници: 133

Публикува се със съдействието на автора и издателството.

Фотокредит: Тильо Тилев получава наградата "Евридика" за любовна лирика на Международния фестивал за поезия "Орфей" през 2022 г.

Тильо Тилев в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.